BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Апрель 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Мар    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  

Йоана Буковска: Ужасно се притеснявам.

Йоана Буковска е сред най-аристократичните и елегантни родни актриси. Въпреки че се е занимавала с класически балет за много кратко време, стойката и грацията са като на истинска балерина. Стремежът към съвършенство и в най-малкия детайл също я доближава до жриците на Терпсихора.
В творческата си биография красавицата има награди не само от български, но и от редица международни филмови и театрални фестивали. Освен работата си като актриса Йоана заедно с още седем нейни колеги участва в записите на песента «Мое мъничко дете», която е по повод тяхната инициатива срещу насилието над деца. На 5 декември е промоцията на клипа, посветен на тази кауза.

— Йоана, завърна се официално в театъра след майчинството с премиера на спектакъла «В полите на Витоша». Как се чувстваш отново на сцената?
— Тази година ми мина под мотото на Яворов, един такъв български гений, какъвто за мен е той, заслужава да се отбележи 100-годишнината от смъртта му, която някак си премина така, че почти никой не разбра за това. Мисля, че днес с огорчение откриваме колко е актуален Яворов с «В полите на Витоша» от 1909-1910 г., където описва изборите, които все едно са минали ей-сега, преди 2 месеца. Сякаш нищо не се е променило оттогава! Сега на 1 декември ми предстои и премиера на спектакъла «Чиста къща» на режисьора Иван Урумов в Пловдив.

— Откъде идва фамилията ти Буковска и какво означава?
— От фамилията на моя втори баща Христо Буковски. Идва от бук — това прекрасно българско дърво, което според някои езически вярвания е магично и под него се събират да танцуват самодивите. Мисля, че баща ми достатъчно е заявил като писател и журналист за тази фамилия. По майчина линия пък от габровския род на дядо ми Йосиф Милчев е имало хайдути. Прапрадядо ми и брат му — единият е бил знаменосец, а другият дясната ръка на Цанко Дюстабанов в четата му. Те са били обезглавени от турците и изложени на мегдана пред очите на жените им. Тогава тези силни български жени са казали: «Не, не ги познаваме, нямаме роднини сред тези тук», за да се запази родът. Тази устойчивост на времето и на премеждията е кодирана у жените, особено от Балкана. Разказвали са ми също така, че Митко Палаузов е убит с чепиците на дядо ми. Моят дядо е бил от най-малките братя в семейството и е доизносвал дрехите на батковците си и за него е било голям празник, когато му ушили кожени чепици специално за него. Тогава минали ятаците, забрали каквото могат, включително и чепиците, и когато убили Митко Палаузов, той ги видял на краката му.

— Най-любимият ти и вълнуващ детски спомен?
— Много вълнуващи са всичките ми лета с мама, татко и двамата ми по големи братя Янислав и Добромир в Мичурин и в базата на журналистите, тогава имаше ведър дух в нашето семейство. Аз съм имала много щастливо детство до 10-ата си година при баба и дядо в Габрово. Бях като Майка Тереза за онеправданите животни , като у нас по едно време бях събрала 5 котки, които бях спасила от обесвания и удавяния.

— Ти си една от най-красивите родни актриси. Имала ли си моменти, когато красотата ти е пречила?
— Пречи дотолкова, когато хората около теб започнат да робуват на твърдения, като — тя е красива, значи няма талант, или — тя е грозна, значи е много талантлива. Това са шаблоните, с които се боря. Не смятам, че лично аз съм модел за подражание, че съм супер красавица, но мисля, че одухотвореността на моите роли допринася за това да изглеждам по един определен начин.

— А какво мислиш за манекенките, които започнаха да се изявяват и като актриси?
— Имат много да учат, за да станат актриси, иначе няма лошо, че са манекенки, но не са актриси. Никой не се е родил научен, но не може от подиума да застанеш пред камерата или на сцената и да мислиш, че като си добре изглеждащ, това е достатъчно.

— Имаш ли приятелки сред другите актриси?
— Да, имам. Скоро се бяхме събрали в кафето със Стефка Янорова и с Анастасия Ингилизова и аз им викам: «Помните ли, като бяхме в «Дунав мост» и си казвахме — е, как не може да се съберем да играем всичките в един театър!» Ето, този ден дойде, макар и доста по-късно. С Нети също много се разбираме, сближихме се и покрай децата. С нея играем заедно в «Железният светилник», самите ни деца също доста общуват. В театъра на Армията има дух на приятелство и семейство!

— Ти си щастливо омъжена от няколко години. Кой е най-хубавият комплимент от съпруга ти Иван?
— Най-хубавият комплимент за мен е, че аз го върнах в театъра. Иван се беше отказал да ходи на театър, преди да ме срещне, но сега е моето доказателство, че дори хора, загубили вяра в българския театър, ако попаднат на нещо достатъчно добро, променят мнението си. Той дойде на постановката «Симулатор за чифтосване» в «Театър 199», която продължаваме да играем и скоро ще имаме 100-тно представление. Това е съвременна комедия, на която на 4 места публиката сама избира как да продължи действието. Един опит за риалити в театъра, направен с вкус.

— С какво те промени твоят съпруг?
— Той е най-добрият ми учител за това какво означава да имаш до себе си партньор — не да се съревновавате, а да вървите в една посока заедно. Той вярва повече в мен, отколкото аз самата. Има неписан закон в обществото ни, че колкото повече можеш, толкова повече си заплашителен за другите и те започват да те удрят по слабите ти места. Но когато човекът до теб те приема с твоите слаби и силни страни, това те кара и теб да се приемеш и да си простиш — така ставаш неуязвим вече за другите. Йордан Радичков беше казал: Човек е едно дълго изречение, написано с много вдъхновение и любов, но пълно с правописни грешки.

— Имате близнаци. На какво те научи майчинството?
— Близнаците вече са достатъчно самостоятелни и речта им става все по-разбираема и богата. Опитвам се да откривам всеки ден хубавото в живота заедно с тях. Животът е прекрасно място, ако съумеем да го видим такова. Важното е да успееш да запазиш свеж и откровен поглед към живота, какъвто децата носят в себе си. Близнаците са различни като хора, но са страшен тандем, имат необяснима невидима връзка. Като сме четиримата заедно с баща им, са най-щастливи, но социумът ни така е устроен, че трябва да работим, за да издържаме семейството си, а не да сме откриватели с децата си.

— Притеснява ли те това, че във филмите красивите актриси постоянно искат да ги снимат разсъблечени, ето сега в «Под прикритие» пак имаш такава сцена?
— Трябва да питаш продуцентите защо са ми дали такава сцена, аз съм я приела, защото тя беше добра аргументация за ролята, която съм играла. Как да не ме притеснява — актьорът трябва да работи с тялото си, но ние не сме ексхибиционисти! Това не ни прави огромен кеф, напротив — страшно се притесняваме. Много е неприятно да се работи по този начин, защото това е работа, това не е извратенящина, както сигурно повечето хора си мислят, че повечето актьори сме много разкрепостени. Ами не сме, всички ние сме ужасно притеснени, пълни с комплекси, студено ни е, като работим такива сцени. Нормални човешки същества сме, а актьорството изисква да направиш много преодолявания на собствените си задръжки и страхове в името на професията. Тези сцени не са лесни, а като сложиш и цялото притеснение и припряност на екипа, докато се снимат, рядко могат да се получат, ако няма наистина добри професионалисти.

— В същия сериал твоята героиня Ана се занимава с политика. Какво мислиш за положението днес?
— Този дълг на държавата, дето сега го трупат, кой, ако не ние и децата ни, ще трябва да го плаща? Не може за пореден път да се констатира как ние сме държавата с най-ниска минимална заплата и с най-висока цена за храната и лекарствата, докога това ще е само констатация?! Да живееш в България вече започва да е равносилно на това да живееш в геноцид. Тук няма правила — има политици, но не и държавници!

— Как оцеляваш в тази ситуация на финансова криза?
— На нас ни се налага, ужким сме големите актьори и звезди, да работим на три места, за да връзваме двата края. И като кажат: «Е, голяма работа, ти нали си известна», и аз им отговарям: «Като кажа в магазина, че съм известна, не ми дават едно кило сирене, нали?»

— Какво те разплака в последно време?
— Бяхме с «Железният светилник» в Бургас и Айтос, където ме разплака фактът, че го играхме за втори път в местното читалище и организаторката смяташе, че ще напълним 200 места, а ние напълнихме 500. Бяха дошли цял автобус хора от едно помашко село и освен за път бяха дали по 8 лева за билет. Фактът, че са дали толкова от малкото си пари, за да дойдат да ни гледат с децата си, ми дава смисъл в професията. Така осъзнаваш ролята на театъра и колко обществено значима е тя в провинцията, а не в София, където сме презадоволени и търсим кусурите на всяко нещо, а не виждаме доброто. С постановката на първата книга от най-българската трилогия на Димитър Талев хората показаха, че имат потребността да я гледат, да се смеят и да плачат с тези герои, за да не забравят, че са българи.

— Отидоха си много близки до сърцето ти хора като Джоко Росич и Андрей Баташов. Кой е най-скъпият ти спомен с тях?
— Малко ми е стряскащо, защото продължавам да чувам гласа на Джоко по едно рок радио. Той беше последният мъдрец разказвач с рицарско сърце и драконов глас. Верен на себе си и на това кое е добро и зло, няма човек, докоснал до него, да е останал безразличен. За мен бе безкраен празник всяка среща с него и той е от малкото мъже в живота ми, които мога да нарека духовни бащи. Джоко мисля, че усещаше същата връзка с мен, защото е казвал, че има две дъщери — едната в чужбина, а другата — тук, за мен. Андрей пък бе един искрящ дух, затворен в аристократична бутилка. Тази негова амалгама, смес между български и руски дух, която е в гените му, го правеше уникален. Тази широта, щедрост и светлина, които идват от Русия, се сблъскваше с тази тъмнина, тесногръдие и неприемане на различното в България, защото той беше много различен актьор.

— А какъв остава Чочо Попйорданов в твоите спомени?
— Чочо — скоро гледах един филм за Питър Пан и си мислех, че Чочо е българският Питър Пан, това е останало в мен като усещане от него. Като характер бе страшно заразителен, можеше да води много хора, но му бе трудно да порасне, да приема раздели в живота си — точно като Питър Пан, който отказва да порасне и отива в Невърленд. По някакъв начин Чочо отиде наистина в Невърленд, там си е такъв, какъвто обичаше да бъде. Той също беше от породата на Андрей — на различните, те бяха и добри приятели.

— Има ли тяхна мисъл, която си припомняш често?
— И двамата имаха една обща фраза, която как само звучи с днешна дата! Тя е като епитафия за живота им — «Носете си новите дрехи, момчета!» Така че трябва да си носиш новите дрехи тук и сега, да не отлагаш.

— Вярваш ли, че има живот след смъртта?
— Мисля, че животът е едно пътешествие, което продължава и след смъртта. Тя ни плаши, защото не знаем какво следва след това, но според мен това изобщо не е точката, то е многоточието. Вярвам и в ангели, особено след като мама и дядо си заминаха. Когато хора, които са те обичали, си отидат, продължаваш да ги усещаш като присъствие.

— Какво е Бог за теб?
— Бог е повече от това, което църквата се опитва да ни наложи като възприятие. Загубих всичките си по-близки хора, които са ме формирали като артист и като човек, включително и режисьорите, с които съм работила — и Иван Андонов, и Младен Киселов, и Венци Кисьов, всички те си отидоха, но когато си бил едно с тях като дух, като стремеж, като смях, като плач, ти си станал с тях едно завинаги. Всеки от нас признава, че носи дух в себе си, значи някъде е възможно ние всички да сме едно и това едно е Бог. Това значи, че Бог е всеки един от нас и у всеки един от нас и е хубаво, ако ние вярваме достатъчно в това, но в името на доброто, а не на разрушението. Откакто станах майка, дори не мога да убивам хлебарките. Сигурно звучи смешно, но като дадеш живот, започваш да гледаш по различен начин на всичко живо наоколо.

— А вярваш ли в силата на мисълта да твори реалност?
— Преди да срещна съпруга си, вътрешно ми усещане беше, че има такъв човек и той е там някъде. Бях си представила какво искам да притежава той като качества на базата на това, което притежавах като опит с мъжете дотогава. Започнах да си казвам: «Който и да си, където и да си, знам, че ме обичаш, ела и ме намери. Обичам те!» Трябва да вярваш, че той е някъде там и ще те намери и Иван наистина дойде и ме намери! (Смее се).

— Любим цитат?
— «Резултатите са моментални за безкрайно търпеливите», това е цитат от книгата «Курс по чудеса», от д-р Мишел Нилсен — майка на дете, което се ражда недоносено, с редица здравословни проблеми, която започва да визуализира как детето се оправя със силата на волята и вярата и то наистина започва да оздравява.

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4451599