BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Май 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Апр    
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  

ЙОРДАН ЙОВКОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ

През тази година се навършват 135 години от рождението на един от най-големите български писатели – Йордан Йовков. Огромна част от неговото творчество е свързана с Добруджа, което му спечелва и името на певец на равна Добруджа. Ненадминати остават и неговите войнишки разкази, които най-напред му спечелват признание и популярност, а неговите драми и комедии и днес не слизат от театралните сцени. През 2007 г. във връзка със 70-годишнината от неговата смърт отпечатахме един обемист том с документалното наследство на писателя. В последствие излязоха и други публикации, а в Централния държавен архив в София постъпи и личния му архив.

В книгата ни „Йордан Йовков – живот и дело (Из документалното наследство)“ поради липса на място не бяха включени и събраните и подготвените от нас спомени на съвременници за Йордан Йовков, които са останали почти неизвестни за широката читателска публика, тъй като са разпръснати в различни периодични издания. Екземпляри от някои от тях се пазят в Научния архив на БАН и в Централния държавен архив в личния архив на професор Петър Динеков и в архива на неговия приятел от ученическите години Григор Василев.
Във връзка с наближаващия юбилей на Йордан Йовков предлагаме на читателите тези подбрани от нас спомени.

Василена Билярска и Цочо Билярски

СПОМЕНИ ЗА Й. ЙОВКОВ

№ 1
ИНТЕРВЮ НА ХРИСТО БРЪЗИЦОВ(1) С Й. ЙОВКОВ И СЪПРУГАТА МУ Д. ЙОВКОВА.

Б. м., Б. д.
ЙОРДАН ЙОВКОВ
Йордан Йовков ходеше с малко повдигнати рамена, сякаш искаше да скрие главата си, както от хорското любопитство, така и за да не вижда сам той хорските дела. Тази преценка звучи невероятно, когато се касае за писател, та нали писателят трябва да наблюдава? О, колко много е наблюдавал Йордан Йовков, когато е искал да наблюдава! Само че беше затворен и не се подава¬ше на влияния и течения, а сам избираше какво да гледа и вижда, кое да обикне и опише.
— Бях дете на единадесет годишна възраст, — казваше ми Йовков, — когато, седнал на чардака на бащиния ми чифлик в Добруджа, «Чифлика край граница¬та»… наблюдавах животинското царство. Как бях заобикнал тези животни! Така се родиха по-късно разказите, които образуваха тома: ”Aкo можеха да говорят.” Моята жена казва, че аз съм се отнесъл към животните в тази моя книга ся¬каш като към деца, и навярно нейното майчинско чувство е причина, тя да оби¬ча тая книга най-много между всичките ми произведения. Моите наблюдения върху животните, следенето на всяко тяхно движение и проявление, прониква¬нето в душата им, може би ми е помогнало по-сетне … може би ми е създало навика да наблюдавам с такова търпение и така изтънко — и хората …
— Макар че не е най-важен, а може би е и неуместен въпросът, който ще ви поставя, но той някак си сам се вреди между първите въпроси: кое свое произведение обичате най-много? Съгласен ли сте мнението и чувствата на вашата жена по отношение на книгата “Ако можеха да говорят”?
— Как мога да кажа това … когато имам такава слабост, такава любов към «Вечери в Антимовския хан»… По-добре да не говорим: на темата за пред¬почитане на това или онова произведение. Това, до известна степен ме по¬ставя в положението на родителя, комуто някой неделикатен поставя също така неделикатния въпрос — кое от децата си обича повече…
Този разговор се водеше в старото кафене «България», на ъгъла на улиците «Левски» и «Aкcaкoв». Тoвa беше вторият дом на Йовков; както не мо¬жеше да мине ден без да си е бил в къщи, така и не минаваше нито ден без той да посети това кафене. Обичаше го заради уютността му и тишината му, а също и поради еднаквия състав от хора, които го посещаваха, та не биваше изложен на изненади откъм нови познанства и любопитства. Беше обикнал дори и eднитe и същи келнери, с които се отнасяше като с рав¬ни. Когато някога бе станал въпрос за тази негова «демократичност» — то¬гава я слагаха в кавички — Йовков отговори:
— Повече уважавам един келнер с чиста душа, отколкото един от онези (и сочеше към отсрещния дворец) … с мрачна душа …
Макар да нямаше свободни средства, не пропущаше случай да, остави на келнера възнаграждение (бакшиш) и по-скоро би останал съвсем на вересия — и това се е случвало — отколкото да «изяде хака» на келнера.
Веднъж на масата бе попаднал един нашумял дипломат, и след като направи доста обилна консумация (а не само едно скромно кафенце, като Йовкова), плати на келнера до стотинка, но без нито стотинка бакшиш. Йовков не беше от скандалджиите; от онези, които публично изразяват чувства и настроения — ¬премълча. Но когато плащаше своята сметка, прибави и нещичко повече: прибави бакшиша, който «онзи хубостник” бе пропуснал да остави на прислугата.
Доколко Йовков избягваше, — не избягваше, а просто не обичаше, не му бяха по характера, спороветe, може да се съди и от oбcтoятeлството, че дoкa¬то другите спореха и «се палеха» (по думите на Йовкова), той биваше уне¬сен в своите мисли, сякаш отсъствуваше от масата. Ако биха го запитали, ка¬кво е неговото мнение във връзка с някой от спорните въпроси, той не би могъл да каже — не само защото не обичаше да участвува в спорове, а и за¬щото, просто и чисто, не е бил чул нищо от говореното на масата. А разпа¬леха ли cе споровете повече, той просто, взимаше шапката от закачалката и напущаше заведението, без никакъв оттенък на демонстрация.
Само че … ако се случеше часът преди седем привечер, издаваше се … Защото неговото обичайно време отделно неизменно и вярно, кафенето, бе между пет и седем. Тези два часа той посвещаваше на своя уютен кът в “България», какъвто и ден, при каквито и да било събития.
Инак, той е работел здраво, голяма любов към работата — не бе човек, който се пилее; който по цял ден седи в кафенета, — а в кръчми — никога. Здравето му бе разклатено цели двадесет години, и той живееше диетично.
— Спазвам до педантичност лекарските препоръки. Ям малко, не пия, та дори и тютюна оставих. Ох, каква мъка бе това за мене — страстния пушач! Тези лекари … Поне да ни уверяха, че като ги слушаме, наистина ще прескочим трапа … А то — усещам, че въпреки всичките му диети и ограничения, оти¬вам неизбежно към края. Ето, сега и в Хисарските бани ще ходя, но нямам вяра. А толкова много работа ме чака!
— Някой роман, навярно…
— Да, имам скица за един роман. Нахвърлил съм я на хартия. Инак, в ума си имам много скици … Но слушайте, Бръзицов, вие комай ми гласите интервю … Я гледай как съм се хванал на играта! 3наете много добре, че веднъж отклоних поканата ви. Възхищавам се от разгово¬рите, които водите и отпечатвате в «Литературен глас», нямам нищо про¬тив тази литературна публицистика, но аз не мога, не искам да се явявам «по чехли» пред читателя. Ей, такъв съм, не ми се сърдете. В «Алманаха на литературен глас”, като разказвате. Как се раждат вашите «часове” с духовните първенци в България, вие споменавате по остроумен начин моя отказ да ви дам интервю; казвате, че и това е интересно, най-сетне: между стотици люде, един да се дръпне настрана. Е, така е — аз се дърпам, аз не обичам да се показвам освен в моите произведения, — и то, пак не показвам себе си, а такъв съм си, какво да правя …
И все пак, в нарочни или случайни срещи с Йовков, аз напластявах свои¬тe наблюдения върху нрава и мисленето му, като се забавлявах с мисъл¬та един ден да му занеса едно готово, измайсторено oт гope до долу интер¬вю и, просто, да му го подаря. А ако разреши, и да го напечатам.
Движейки се по пътя на това намерение, аз съм ходил и в къщата му. Вед¬нъж открих още една характерна черта у Йовков: той до тaкaвa cтeпен обичаше децата, че взимаше техния глъч, за музика … Работната му стая беше обърната към улицата, из която децата cе peexa и произвеждаха необикновен шум. Като говорехме, трябваше, просто, да се надвикваме – тъй много нахлуваше шумът в стаята. Започнах да изпитвам досада и го помолих да позволи, да затворя прозореца.
— И дyмa да не става! — почти извика Йовков. — За мене този шум е музика! Детският шум извира направо от живота — това е музиката на живота. Предпочитам всеки детски шум пред тишината на възрастните — тези лукавци, които в тишина изобретяват най-шумните скандали и безобразия … «Остави децата да дойдат при мен…» Те са не само по-добри, но и по-мъдри от нас. Те не хленчат, а действуват. Видите ли онова чорлавото, чернооко? Баща му стана жертва на нашите политически неразбории, но то не е подвило коляно в плачове, а веднъж ми каза, че рано-късно ще поиска сметка за баща си … и че ще върви по неговия път.
За щастие, Йовков сам беше баща на едно хубаво детенце. В игрите си с него той наистина се вдетиняваше. Онези, които познаваха Йовкова от кафене “България» — или от улиците — с вдигнатите рамене — не биха повярва¬ли на очите си, ако биха видели как писателят лазеше по чергите, за да го яха детенцето му и да му вика: «дий, конче…»
— Отделям часове за детето си. Както имам часове за «България», за четене и писане, така имам и часове за детето си. Това е всекидневно, програмно… И не зная дали то научава повече от мене или аз — от него… От тази примитивност на децата и животните човек може да научи повече отколкото от някой дипломиран злодей. А как леко се отнасят понякога някои писатели към децата! Те мислят, че детската литература е област, в която могат да обучат перото си за бъдещи завоевания в литерату¬рата. Каква грешка! По-скоро трябва да се почне с литература за възра¬стните — там да се «обучи» перото, — а после да се премине към детска литература. Зная от моето дете, че то гледа с върховно пренебрежение на всички ония неумели хитроумия, с които някои – не казвам всички – искат да го зашеметят, да му направят впечатление. И си мисля: добре, че авторът е невидим, неприсъствуващ … Иначе малкият читател би го поставил в страшно затруднение с въпросите си, с критиката си…
Йовков продължи:
— И защо са тези вечни царкини и царе, жълтици и иманета … сякаш един ден дeтето ще живее в облаците, а не на земята … и ще трябва да се препи¬тава с търсене на иманета, а не с честен, благороден и благословен труд. Аз сам не се решавам да отделям перото си и за детската душа, но на собственото си дете разказвам съвсем други неща от ония, които се сре¬щат в пъстрите детски книжки. Разказвам му за живота — такъв какъвто е: много хубав и много лош … та и да му се радва, но и да му се пази…
Казах, че съм смятал някога да изненадам Йовкова с един ръкопис за нашите разговори и за моите впечатления от него. Не би! Смъртта изпревари намеренията ми. И понеже сметнах делото си за незавършено, а държех да осветля повече личността на Йовков, отнесох се до неговата другарка ¬ вдовица. Мъчно ми беше да ровя в стари рани, но Йовкова е просветена жена и не ми даде да почувствувам отегчение у нея.
— Такова желание у Йовкова, да работи, да работи каза дрyгаpкaтa му. — Не можеше да си представи друг живот извън работата. Просто щастлив беше, когато работеше — такова удоволствие му създаваше работата. И мисля си, че ако бе здрав, вече абсолютно нищо нямаше да помрачава живота му, — при това огромно щастие, което изпитваше от творчеството.
Стаята, в която водех тоя разговор, ароматизираше от цветя.
— Йовков много обичаше да има в стаята си цветя, когато работеше. А също да взима понякога на колене дъщеричката си. Въпреки болестта, ко¬ято цели двадесет години е пречила на живота му, една жизненост не го е напущала никога: волята за работа. А може би само в нея е намирал и уте¬ха — и в грижите на съпругата си и обичта на дъщеря си.
Йовкова се вълнува, а мен ми е толкова неудобно! Връщане обаче, няма… и разпитът ми продължава:
— Сякаш и в тоя момент го виждам, седнал на дивана с черновки в ръ¬ка, съсредоточен, унесен … Но той и в кафенето «работеше»… Минавала съм край кафенето с намерение да вляза при него, но като го виждах колко съсредоточен биваше, колко унесен, — не влизах… Как обичаше той това кафене! Когато го затвориха, истински страдаше.
Йовкова продължи:
— Не обичаше да говори за себе си. Йовков беше напълно творческа на¬тура — той бе в непрекъснат творчески процес. Ние бяхме много свързани с него и аз не преставах да му се възхищавам. Ценях го много като човек — ¬като писател други ще го преценят. Само да не грешат, както някъде са сбъркали датата на раждането му … Роден е в 1880 година, а не в 1884, както са сбъркали. Помина се на 57-годишна възраст с едно идеално гладко лице, без никаква бръчка. Ако не беше боледувал, и при тоя негов редовен живот, кой знай колко повече би сътворил! С Йовкова се запознах през Първата световна война. Ходех като студентка в редакцията на вестник «Военни известия», в който Йовков сътрудничеше и пишеше разказите си за Добруджа. Нали съм добруджанка, Йовков обичаше да говори с мене, спираше ме и на улицата, станахме приятели. Йовкова познавам обаче, по-рано, само като писател. Бях ученичка в 7-и клас. Една ученичка донесе в клас списание с разказ от Йов¬ков «Балкан» и с вълнение съобщи: «Ще ви прочета един великолепен разказ за Добруджа»!
Йовкова се умислюва и продължава с едно артистично безредие:
— Йовков не обичаше вечер да отсъствува. На театър ходеше рядко, освен на избрани пиеси. Кино не обичаше. Не се пилееше. единственият му досег със света беше кафенето. Обичаше да му чета разказите му и живееше със своите герои. Помня как се менеше изразът на лицето мy, — преживяваше. Всяка книга е написал с голяма любов. Мъчеше го срочната работа, беше много взискате¬лен към стила, чистотата на езика, не признаваше бързото творчество. Йовков прекара седем години от живота си в Букурещ, но не можа да се срасне с тамошния живот. В Букурещ, изобщо, не писа много — пречеше му работата. Все пак, там написа част от «Старопланински легенди». Вечер работеше в къщи, уморен от дневната работа. Смееха му се, че не познава друг път освен пътя от работата до вкъщи и обратно. Само в неделя обичаше да си вземе палтото през рамо и да отиде към един хубав квартал с вили, и да се разхож¬да и унася… Аз чувствувах, че когато взимаше със себе си и нас, с дъщеря ни, пречехме му. Той често поемаше дeтeтo в скут, и когато се връщахме у дома, виждах, че е уморен, изпотен… Пречехме му… Не беше доволен от жи¬вота си в Букурещ, но консервативният му нрав му пречеше да напусне служ¬бата и се върне в България: лесно свикваше дори с неудобствата и не оби¬чаше да променя обстановката. Той беше строг към творчеството на други¬те, но беше строг и към себе си. Възхищаваше се от чуждото хубаво, и това му даваше право да се възхищава и от своето творчество: той обичаше да чете и препрочита своите разкази. Да знаете как обичаше «Вечери в Антимовския хан»! И как трепереше над чистота на езика си! Твореше спокойно, без афектации, не тероризирaше семейството си. Когато придоби толкова слава с пиесите си “Боряна», “Обикновен човек”, «Милионерът», «Албена»… никак не се подгордя, никак не се промени, — беше винаги един и същ, естествен, все същият любящ баща и съпруг. Но той не обичаше само да пише, а и да чете. Избираше все ценни автори: Херодот, Плутарх, Тацит, Вазов, Тодор Влайков… Вазова ценеше извънредно много. В разговор с професор Спиро Казанджиев, Йовков, между друго казва за Вазова: «Интересен е Вазовият език! Като го четеш, струва ти се, че той не е съставял някаква особена грижа на автора — най-обикновен и непосредно достъпен език. А като се вгледаш по-внимателно, откриваш едно голямо богатство в негo.(2)
НА БАН, сб. ХІ, оп. 1, а. е. 130, л. 67 – 71. Оригинал. Машинопис.
————-
(1) Христо Бръзицов, писател, журналист и публицист, редактор на сп. “Родна лира”, “Смях и сълзи”, “Кръгосвет”, “Аз знам всичко”, “Нива”, в. “Мир” и др. Автор на ценни спомени за Македония, за Българския екзарх Йосиф и др. и на сборници с интервюта с известни български писатели, поети, учени и др.
(2) В личния архив на Хр. Бръзицов се съхраняват и други интервюта и спомени за Йордан Йовков, но тъй като те са писани в доста по-късни години не ги включваме тук, а само ще ги посочим за интересуващите се – Разговори с Йордан Йовков – очи с очи и зад гърба му (ЦДА, ф. 543 к, оп. 1, а. е. 107, л. 1 – 5. Копие. Машинопис.); Разговор за Йовков, в. “Народна култура”, 13 август 1966 г.; Мигове от живота на Йордан Йовков. По случай 95 г. от рождението му, в. “Народна младеж”, 21 ноември 1975 г.; Йордан Йовков, сп. “Театър”, кн. 5, 1974 г.; Разговори за Йордан Йовков и с Йордан Йовков, сп. “Пламък”, кн. 5, 1977 г. и др. (ЦДА, ф. 543 к, оп. 2, а. е. 152, л. 1 – 27. Печатно. Копия и чернови. Машинопис и ръкопис.)

№ 2
БЕЛЕЖКИ ОТ ХР. БРЪЗИЦОВ ЗА Й. ЙОВКОВ И АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ “ЛЪЖЕЦ И ПОДЛЕЦ”

Б. м., Б. д.
В “Отечествен фронт” от 24 ноември Ангел Каралийчев(1) печати спомен за Йордан Йовков и между многото хвалби за себе си (а не за Йовков), изтърсва и една дебела лъжа.
“Когато почина директорът на радио София Сирак Скитник, обърнали се към Йовков да препоръча някого от младите писатели да поеме директорското място. Йовков препоръча мен и още същия ден указът за назначението ми бе подписан. Аз отказах – за голямо огорчение на моите приятели. Тогава бях редактор на “Кооп[еративна] просвета”, но голямата заплата в Радио София не ме привличаше, защото тоя институт вече работеше за въвличането на България във войната и аз нямаше какво да правя там…”
1. Излага Йовков: значи той е бил на такава почит пред фашистите, че него питали кого да назначават и уволняват…
2. Бил редактор на “Кооперативна просвета”. С това той подчертава, че при фашистката власт комунистите в България са могли да заемат отговорни постове.
3. Защо да откаже важното място на директор на Радиото? Един комунист винаги би трябвало да се стреми (в оная епоха) именно към такива постове, от които можеше да бъде полезен на Съветския съюз, на Партията…
4. Лъжа… Сирак Скитник(2) се помина в 1943 година, когато България вече бе здраво вкопчена в Германия. А Каралийчев говори като някоя девственица: страх го било да не помага за въвличането на България в лагера на Германия…
5. Що се касае до големите заплати, Каралийчев бозаеше от д-р Илия Палазов, директор на Съюза на популярните банки заплати и възнаграждения много по-големи от скромната заплата на един радио-чиновник.
И прочее…
ЦДА, ф. 543 к, оп. 2, а. е. 185, л. 1. Оригинал. Машинопис.
——————
(1) Ангел Каралийчев, писател и публицист, един от най-сладкодумните разказвачи на български народни приказки, редактор във в. “Народна младеж”, “Литературен фронт” и в Издателство “Български писател”, член на СБП.
(2) Сирак Скитник, писател, публицист, поет и художник, директор на Българското радио.

№ 3
СПОМЕН ОТ КОСТА Д. СПИСАРЕВСКИ(1) “ЙОРДАН ЙОВКОВ (СПОМЕН)”

София, 17 октомври 1937 г.
“Горе главата, Йордане!” А той, приведен и сгушен в изтрито палто “деми-сезон” (през ноември) се усмихва с оная блага усмивка, в която се оглеждаше цялата му душа – душата на певеца на добруджанските неволи.
Не бях виждал моя земляк цяла година. И го видях пак такъв, какъвто го познавах през времето на учителствуването му в Чифуткьой: унесен, мълчалив и с тъга в кротките очи. Нашата среща стана на площада “Мусала” във Варна. Студен ноемврийски ден през 1919 година. Чакам параход, първия параход, който ще замине след войната за Одеса; ще пътуваме с търговска мисия – ще продадем български стоки, първите след четири годишна война, купихме рубли, за да докараме нови и Одеса падна! Останаха рублите и спомените от едно рисковано пътуване, което продължи три месеца, всред осеяно от мини море, от Одеса до Севастопол и от там до Новоросийск.
— В Одеса? Хм … я вземи и меня, умирам от скука в тоя замрял град…
— Съгласен. Готви паспорта, билета мой!
Една секунда мълчание, после неговата усмивка, която замръзна на долната му устна.
— Шегувам се, къде мога да издържа такъв дълъг път и в това време… Смелчага си ти, аз не мога…
Наближаваше обед. Той е сам, жена му учителствува в добруджанско село.
— Къде се храниш, Йордане, в коя гостилница?
— В гостилницата при хотел “Преслав”, на две крачки от площада.
— Добре, да вървим, ти си мой гост.
Еснафска гостилница, като всички гостилници по онова време във Варна, вътре обичайната миризма на яхния, на топличко и хубаво червено вино. Едно топло другарско чувство ме вълнува: какво мога да направя да го нагостя юнашки, да пийнем повечко от обикновено, да развържем езиците, да го накарам да заговори, защото ако имаше един българин, който знаеше умно да мълчи, това бе Йордан Йовков. От неговата уста не излезе никога излишна дума, укор за когото и да било; скъп беше и на похвалите.
Прислужника подава листата, аз я препращам.
— Избирай, Йордане.
Едва чуто той промърмори:
— Половин свинско със зеле.
После, пак половинка порция и завърши обяда.
— Е, я яж като хората, или ще докарам тенджурата! Стига с тия половинки!
Бедния, милия Йордан, на моята закана той не намери друго да отговори:
— Ами, аз все така си ям, според кесията, келнера си знае, и цяла да поръчаш, той ще донесе половинка – и като всеки добруджанец, който говори турски, добави: “адамана гьоре”… И се усмихва.
Разбрах. Тихичко го питам: как прекарваш сега, какво работиш извън литературната работа?
— Надничар съм, получавам 600 лева месечна надница…
Една буца застана на гърлото ми. Пихме кафе и излязохме на улицата; той се сбогува и потегли към морската градина, аз застанах на сред улицата, смутен и с тягостно чувство в душата. Шестотин лева заплата …, човека, който обезсмърти най-хубавия край на родината…
По онова време министър на народното просвещение беше Цанко Бакалов – Церковски, белочерковския несретник, който не веднъж е споделял скромния залък на мойта трапеза на улица “Славянска”. Той е писател, няма да остави своя събрат, затичвам до телеграфо-пощенската станция и подавам следната телеграма:
“Именития български писател Йордан Йовков гладува, Варна”.
След три месеца и след дълги премеждия, в разгара на гражданската война в Русия се връщам във Варна. Не го виждам. Питам един общ познат: къде е Йордан?
А, Йордан, той е големец, на служба е в Царската легация в Букурещ!
Нека бъде вечна паметта на двамата певци на българската неволя.
Публ. във в. “Зора”, г. ХІХ, С., 17 октомври 1937 г., бр. 5492, с. 2.
————-
(1) Коста Списаревски, началник отдел в Министерството на търговията и земеделието, привърженик на Прогресивнолибералната партия, стопановед и главен контрольор на Столичната община, редактор на в. “Сила”, сътрудник на в. “Ден”.

№ 4
СПОМЕН ОТ СТЕФАН МАНОВ(1) ЗА Й. ЙОВКОВ

София, 17 октомври 1937 г.
Беше 19 септември 1937 година. Отивах за Пловдив, където на следния ден ме очакваше дело на един мой родственик. Качих се в третокласния вагон на бързия влак София — Бургас. В същия пътнически вагон след мене дойде и Йордан Йовков. Той пожела и остана при мене. Бяхме стари, макар и не близки познати. Каза ми, че отивал на Хисарските бани; там отивал за първи път. Страдал от злъчка.
Аз се зарадвах, че ми се отдава да бъда в течение на няколко часа с такъв писател, като Йордан Йовков. Хора от една и съща генерация, ние лесно се разбирахме, макар в живота да сме имали разни задачи и да сме тръгнали в разни пътища.
Йовков ми направи впечатление на много изтощен човек. Скулите на лицето му бяха доста ясно очерта¬ни. Други трябваше да му помагат при наместване на пътническия му куфар. Очите, въпреки общата изтощеност, обаче грееха в голяма дълбочина. Йовков седна смирено, като непровинен в съзнанието си арестант. Никой от съпътниците ни не подозираха какъв велик съпътник имаха тоя ден. В същото купе при нас беше една млада жена на дърводелец със своето 8 месечно и чудно пъргаво и мило момиченце, което ни забавляваше до гара Сараньово. С нас беше и един ж.п. кан¬тонер, 30 год. мъж, който се завръщал от отпуск за към Ямбол заедно с 4-5 годишното си с изгорели поч¬ти червени коси момиченце.
Тренът напусна София, която не съжаляваш когато напущаш, но след няколко дневно прекарване в провинцията, бързаш пак в нея да търсиш отрада. Колкото повече се качвахме към Вакарелските височини, толкова повече се разстилаше и развиваше пред очите ни пейзажа на Софийското поле. То вече беше дало своя плод и се отморяваше.
Неочаквано в трена затрептяха струни на цигулка. Един красив, млад, но сляп музикант, унесено свиреше някакви тъжни цигански мелодии. Те очевидно допадаха на нещас¬тния младеж, но разкъсваха натъжените сърца. Един зрял мъж вече бе¬ше забил глава в прозореца и скриваше набрани сълзи, които цигулката извикваше в очите. Цигулката най-после се смири и замря. И ние можахме да завържем с Йовкова къс и откъслечен разговор за Добруджа и за хората й.
— Харбов познавам добре. Той бе¬ше един кротък, безобиден и непре¬тенциозен човек. Личеше европейската му култура и в затънтения Добрич, където беше адвокат. След погрома, цялата интелигенция в Добрич се бяхме събрали в централ¬ното кафене и обсъждахме положението. Никакъв изход. Общо униние. Харбов беше дълбоко сломен. Мил човек.
Засегнах въпроси за българската литература. Трябваше да бъда любезен със своя събеседник и да не го уморявам със своята политика. От¬белязах, че българските писатели вече обръщат внимание на Запад. Превеждат и се отзовават ласкаво за техни работи. Сочат и самия не¬го.
— Виждаш ли, направили сме зна¬чителен напредък. Моят успех ме задоволява; нямам причини да се оплак¬вам. Условията за нашата литера¬тура, обаче, се влошават. Нямаш ве¬че желание да печаташ трудове. Пи¬сателят вече не е свободен. Той трябва да се съобразява с някакъв нов курс, който няма нищо общо със свободата на писателя.
С голяма тъга Йовков ми наведе няколко любопитни примери за тоя нов курс. Аз се учудих, че такъв пи¬сател, като Йовкова, тачен от всички места, може и той да се оплаква.
Отново преминахме към въпроса за неговото здраве. Казах му:
— Ти трябва да се пазиш.
При тая подчертана скромност на Йовкова, струваше ми се кощунство да му изтъквам защо у мене бе¬ше тая грижа за неговото здраве. Той разбираше на какво се дължи мо¬ят интерес.
Бяхме навлезли в Маришкото по¬ле. Един райски кът се разкриваше пред очите ни: лозя, оризища, тютюни, тополи, върби и гъвкавата снага на станалата вече мощна Ма¬рица, която усмихнато си пробива¬ше път през лудата зеленина на сво¬ите брегове и оставаше след себе си купища от златото на упорития човешки труд.
Съпътникът кантонер, който бил на служба преди това тука, към Кричим, бе започнал да съживява своите спомени, преживелици от тоя край и да разправя своята Оди¬сея. Земеделските му познания бяха широки. И той обясняваше, че напуснал доброволно тоя благословен край, който му давал допълнителни приходи от земеделие, защото не искал да направи зло на един негодяй негов колега — пиян и недисциплиниран тип — и предпочел да напусне мястото на службата си и да поиска друго място. Изпратили го пак кантонер към Ямбол.
Йовков поддържаше разговора с тоя добродушен кантонер. Ние се споглеждахме с Йовкова. По-право аз разбрах в себе си, че Йовков не иде¬ализира своите типове, какъвто е в неговия разказ великодушния бедняк Серафим, но че той е откривал за нас в низините, които излъчват не само златни класове и тежки медоносни грозда, но и велики духовни, самобитни и непретенциозни цен¬ности, каквито носеше в себе си тоя велик дух.
Дойде Пловдивската гара. Ние се разделихме. Аз пак изказах пожеланията си да се пази и да бъде скоро в София възстановен.
* * *
Вечерта на 15 октомври 1937 година, по-малко от месец, от като бях с Йовкова, Радио София нещо прекъсна; помислих — повреда в предавателя. След малко съобщението дойде за смъртта на Йовкова. Аз извиках, като че бях ударен и беше отлетяло едно скъпо за мене същество:
— Йордан Йовков починал!…
Културна България спадна с една глава по-низко. Осиротя със смърт¬та на Йовков и Добруджа, и нея вече, която живееше чрез неговите бисерни разкази, поробват втори път!
Публ. във в. «Литературен глас», г. Х, бр. 365, С., 27 октомври 1937 г., с. 7 – 8.
————
(1) Стефан Манов, адвокат, публицист, един от водачите на троцкистите в България, редктор на в. “Заря” (Габрово), “Академична свобода”, “Железничарска защита, “Работническа борба”, “Работническа България”, “Освобождение”, сътрудничи на сп. “Общо дело”, член на БКП (от 1945), член – докладчик в І състав на Народния съд.

№ 5
СПОМЕН НА АНТОН СТРАШИМИРОВ “АНТОН СТРАШИМИРОВ(1) ЗА ЙОРДАН ЙОВКОВ. ЕДИН СПОМЕН НА СТАРИЯ ПИСАТЕЛ ЗА ЕДНА ОТ ПЪРВИТЕ РАБОТИ НА ЙОВКОВА.”
София, 18 октомври 1937 г.
Вестта за смъртта на Йовкова завари стария писател в клиниката на д-р Димитраков, където той от месеци се бори с болестта си. Ту я надвива, ту тя отново го задушава и мъчи. Сега е по-добре, успокоил се е. Мъката е поолекнала.
Знаем, че не бива да го вълнуваме много, и повеждаме в началото лек разговор. Но в края питаме:
— Нещичко за Йовков, г. Страшимиров?
— Повярвайте, мъката ми беше голяма. Плаках. А когато дойде лекарят, дълго не можах да му проговоря. Толкова години бяхме заедно!… Голямо дарование беше… Млад си отива, много млад… Спомням си първия му разказ. Беше през 1910 година. Втората година на литературното списание “Наш живот”. Около мен се бяха събрали млади и многообещаващи хора: Хр. Ясенов(2), Ник. Янев(3), Ил. Иванов – Черен(4), сегашния пълномощен министър Тод. Христов(5), Дим. Стойчев, Георги Райчев и др. Един ден получих ръкопис от далечна Добруджа, Добрич. Не си спомням надслова му. Мисля, че беше “Русалка”(6). Останах изненадан, слисан. Бях във възторг. Това не беше разказ, а поема в проза. Дивно дарование! Вечерта се събрахме по обикновеному. Бяха почти всичките. Прочетох им и на тях разказа от далечна Добруджа. Всички бяха възхитени. Телеграфираме на Йовков на румънската граница, поздравихме го и пожелахме да го видим помежду ни. След това почти във всеки брой на “Наш живот” имаше работа на Йовкова. По Великден дойде в София да ни види, а през лятото се пресели в София. (Ц. И.)
Публ. във в. “Дъга”, г. ІV, София, 18 октомври 1937 г., бр. 213, с. 4.
—————
(1) Антон Страшимиров, учител, писател, драматург, публицист, деец на ВМОК и ВМОРО, сътрудник на в. “Ден”, участва в редактирането на в. “Реформи”, в. “Глас от Исток”, сп. “Праг”, сп. “Звезда”, сп. “Културно единство”, сп. “Демократически преглед”, сп. “Наш живот”, сп. “Наши дни”, “Българска общодостъпна библиотека”, в. “Ведрина”.
(2) Христо Ясенов, учител по рисуване, поет и публицист, редактор на сп. “Червен смях”, сп. “Пламък”.
(3) Никола Янев, писател, редактор в Дирекция на печата в МВРИ и в сп. “Звено”, секретар в Българското консулство в Женева,
(4) Илия Иванов – Черен, писател, автор на мрачни и песимистични разкази и легенди, загинал млад в Балканската война.
(5) Тодор Христов, учител, поет, български пълномощен министър в Германия (1935), Турция (1936) и СССР (1940).
(6) Ан. Страшимиров греши. Първият, печатан разказ на Йовков в сп. “Наш живот” е “Баща”, който е публикуван в кн. 1 от 1911 г., с. 23 – 28, а разказът, за който споменава Страшимиров е не “Русалка”, а “Русалска нощ” и е публикуван в кн. 7 – 8 от 1912 г., с. 366 – 378.

№ 6
СПОМЕНИ НА ХРИСТО Т. ХАДЖИЕВ ЗА Й. ЙОВКОВ

І.
Издателят на Йовков за писателя. Предчувствията на Йордан Йовков преди да замине за Хисаря.
София, 18 октомври 1937 г.
След като вчера направихме една бърза анкета между писателите за делото на покойния голям писател Йовков, естествено беше да се обърнем и към неговия издател, директора на Книг[оиздателство] “Хемус”, г. Хр. Хаджиев, който ни каза:
— Аз ценях Йовкова не само като писател, но и като човек. Той беше измерен, коректен, сдържан. За мен беше голямо удоволствие да разговарям с тоя иначе затворен човек, който гледаше трезво, философски на света.
— Да кажете нещо за последната ви среща.
— Ако може да не се ходи в Хисаря – бяха последните негови думи при раздялата.
Младият г. Здр. Хаджиев прибавя:
— Няколко дни преди да замине Йовков бе в издателството и ми каза: “Не ми се отива, Здравко, не ми се отива…”Дали наистина здравата творческа интуиция на писателя и в случая преди заминаването не му е нашепвала нещо?
Публ. във в. “Дъга”, г. ІV, София, 18 октомври 1937 г., бр. 213, с. 4.
ІІ.
От издателя на Йовкова
1937 г.
Йордан Йовков беше един от малцината български писатели, които не дойдоха сами в «Хемус» да дирят книгоиздател, а бяха поканени от издателството за постоянни сътрудници. И които и досега не ни изневериха нито за момент. При всеки опит да бъде привлечен и в друго книгоиздателство, Йовков смяташе за дълг да не скрива това, но винаги го отминаваше само с иронична усмивка.
Тих и винаги равен в отношенията си, той беше много внимателен. Не дотегна никога и никому с нищо.
При печатането на своите книги, той полагаше рядко усърдие и още по-рядко умение. Преглеждаше и трепереше на всеки печатан ред. И не вече за съдържанието и езикът (у него те винаги бяха изляни окончателно, преди да се даде ръкописа в Придворната печатница), а за техниката и угледността на книгата. Хартия, корици, формат, стил на букви, заглавия и прочие биваха най-грижливо подбирани за всяка книга. И след отпечатването на всяка кола, той пак препрочиташе и зорко следеше работата на коректора, издателя и печатаря.
Мълчаливият Йовков, беше много приятен и интересен събеседник, без да говори за себе си и за другите. Аз съм се унасял в неговите разсъждения по въпроси дори съвсем не литературни. Той познаваше много добре нуждите на нашето народно училище и се отнасяше към народния учител с голямо уважение.
Никога няма да забравя картини, като следната. Стоят в ъгъла на кабинета ми Йовков и Елин Пелин и бавно, но унесено разговарят по въпроса за нашия правопис, за чуждиците в езика ни, за развоя на живия ни говорим и литературен език и за усилията на учените филолози да го бранят и чистят. Неочаквано влиза граматик. Разговорът се усилва, става преинтересен. Аз съм цял само уши и очи. Ярките примери за живия източен и западен наш говор, Найден Геров, Вазов, Славейков, Яворов идат на помощ на нашите писатели. Те слагат като тежки снаряди още няколко въпроса, и позициите на граматика почват да се огъват. Препирнята, обаче, се свършва приятелски, но при едно условие: никой да не брули богатствата на родния ни език от престараване или от сух догматизъм.
Мене ми беше винаги много приятно да сядам близо до двамата приятели и да се унасям в интересните им разговори, които често биваха поръсвани с лек и безобиден хумор.
По едно време една лекомислена тиражна интрига хвърли свика върху приятелските отношения на двамата големи писатели. Това, обаче, не трая задълго, но и догдето трая, нито един път никой от тях не отрони лоша дума за другия. Наблюдавах ги — те страдаха от това. И затуй, без ничия странична намеса, се събраха пак и подновиха приятелските срещи и разговори, вече по-задушевни и по-искрени.
През средата на текущата година трябваше да се поднови договора ни и с Йордан Йовков. Тук той прояви трогателни грижи за наследниците си.
Публ. във в. “Йовков лист 1884 – 1937”, издаден по случай 40 дни от смъртта на Йордан Йовков – 23 ноември 1937 г., с. 2 и Йордан Йовков 1884 – 1937. Спомени, статии и бележки за живота и творчеството му. Под редакцията на Св. Минков, С., 1937, с. 82 — 83.

№ 7
СПОМЕН ОТ ХРИСТО ЦАНКОВ – ДЕРИЖАН “ЗА ЙОРДАН ЙОВКОВ – ЗА ЖИВИЯ И ЗА УМРЕЛИЯ”

18 октомври 1937 г.

Стоя самси. И слушам воплите стихийни,
Несвестнобесний плач, титанските сълзи
На лудото море…
О, сам да бях ги имал! —
На хиляди скръбта, от векове набрана,
На хиляди плача, безбройните страданя
Изплакал бих — ридане нечовешко —
Изплакал бих самси…
Йордан Йовков

Днес погребаха Йордан Йовков. Донесен вчера от Пловдив, където неочаквано починал след операция в Католическата болница, той бе изложен за поклонение от близки и почитатели в църквата “Св. София”.
Още рано днес по улиците, където ще мине погребалната процесия, тротоарите са пълни с ученици, ученички, студенти — шпалири при погребението. Зад тях минувачи се спират, заемат място — да отдадат последна дан на почит на писателя.
В Пловдив излязал целият град с учащите се — венци, речи, цветя, цветя… върху колесницата с покойния…
Йовков имаше, което у нас малцина са имали: признание, като писател, от колегите си…
Вървя край учащите се и си мисля за суетата на живота… Тоя струпан народ чака: едни да отдадат последна почит, други да задоволят любопитството си. Есенният студен вятър тънко прорязва по лицата, но те стоят. Чакат Йордан Йовкова…
Бедният Йовков!
Толкова пъти той е минавал и по «Цар Освободител», и по «Левски», и другаде, но нито един не се е обърнал даже — да го види. Да види тоя, който тъй увлекателно му разказва светлата мъка на толкова човешки сърца, възторзите на толкова народ, който масово, с една ритмична динамика, мина през Тракия, озова се до Чаталджанските неприятелски линии, и после преброди Добруджа и Румъния …
Той си минаваше скромен, свит, плах, сякаш за да не бъде забелязан. И никой не го забелязваше… А и тогава той не беше по-малък, отколкото сега. И не само, че не беше по-малък, а даже — по-голям, защото още можеше да даде… А сега?…
Аз с мъка си пробивам път зад шпалира от учащи се. Тръгнал бях за църквата, за опелото му. Но отдалеч съзирам, че се трупа народ и пред църквата: любопитен народ навсякъде… Представих си, какво е вътре в храма: тъпканица от хора: да видят, да ги видят… А много от тях до вчера даже са злословили зад гърба на покойния… А днес ?
Значи: трябваше да умре, за да се явят тия истерични прояви на признание! Да се явят пищно: с многоглаголствие, с венци, с речи, с възклицания…
А заинтересува ли се някой по-рано да го види, как той живее, как се бори с живота, как страда, какво той чувствува, за какво мечтае? Никой!…
Аз свих по една напречна улица и се откъснах от навалицата. Не отидох на погребението — не можах да сторя и аз това, за което толкова народ се тълпеше — стана ми съвестно. В самотната улица отдъхнах спокойно — настрани от тая парадност: парадността на смъртта.
И си мислех: бедният Йовков — ако беше видял целият тоя церемониал, че го прекарват сред тоя шпалир от учащи се и любопитни — него скромния, срамежливия, безшумния…
Той сам, очуден, би запитал:
— Ама, всичко това за мене ли?.. Хайде, холан — я се оставете от тия работи…
— А не, не така! — ще му се възрази, — я лягай, кротувай, да се изпълни програмата… Ние погребваме писателя Йовков, а не тебе… Пък, най-после, ти вече си умрял — сега ние имаме думата…
И шествието ще продължи своя трагичен церемониал — до изпълнението на последната точка от програмата…
Не съм усетил, как съм се озовал в далечни, безшумни, тихи улици.
И тогава…
В паметта ми възниква далечен спомен за покойния Йовков.
Когато вече се беше свършила злополучната Балканска война. Той беше публикувал няколко свои разкази от войната, за него вече се говореше в литературните кръгове — но тихо, шепнешком — а извън тях — още твърде малко го знаеха.
Тогава ми се падна първата среща с него. Бях началник — първият началник и основател — на Отделението за социални грижи и благотворителност при Вътрешното министерство. Към това отделение беше придадена и библиотеката с редакторство на списанието на министерството. И библиотекарската и редакторска длъжност (една) беше още не заета.
Един ден главният секретар, тогава г. Ал. Златанов, бивш мой учител и класен наставник, ме пита:
— Познаваш ли писателят Йордан Йовков?
— Да. Защо?
— Дохождаха при мене Гр. Чешмеджиев(1) и … (не си спомням втория) — молиха ме да го назначиме библиотекар. Донесоха ми разказа му «Балкан», четох го — хареса ми…
— Да, и аз го четох, много хубав…
— Какво ще кажеш: да го назначиме ли при тебе? Не го зная, като човек как е?
— Добър: кротък, тих … Отлично — много подходящ… ще ми е приятно…
Беше назначен. Няколко дена след това Йовков се яви при мене, да ми благодари за малкото, което бях допринесъл за назначението му, както и да ми се представи, като на „началство”, както се изрази той.
Аз му заговорих веднага на ти, за да го приближа до мене и го освободя от официалности:
— Помежду ни няма „началства” и няма да има официалности… При това, да знаеш и друго: твоята служба никой не я търси, защото тук почти никой не чете… Някой от началниците само ще поиска някога за справка някоя годишнина от „Държавен в[естни]к», като ти прати бележка, вестникът ти можеш и на другия ден да дадеш. Та, думата ми е, че можеш и да не спазваш напълно работните часове… А в библиотеката си свободен спокойно да си пишеш… Той ми благодари сърдечно. Щяхме, може би, да прекараме заедно добре. Но скоро се обяви Европейската война или кой знае що стана, но с Йовкова се разделихме…
След втората война той израстна вече голям писател. Неговото име стана известно, той беше добре приет сътрудник на всякъде, издаде и отделни книги.
През това време много рядко го виждах. И аз, залисан в свои грижи и свои тягости, бях му загубил дирите. Четях неговите разкази по списания и вестници, но къде е, какво върши — нищо не знаех.
Един ден, през октомври 1921 г., когато бях директор на Народния театър, получих писмо в лилав плик с непознат почерк и с бланка „Legation Royal dе Bulgarie, Вucarest». Отварям го: от Йордан Йовков.
Той със съкрушено сърдце ми пишеше, че е уволнен неочаквано, като ми поясняваше:
„Аз бях назначен тука миналата година. Дойдох тук с вярата, че ще се настаня по-добре, като ми се помага и като се улеснявам, чрез туй назначение ще мога да намеря по-добри, условия за работа. Аз мислех тогава само за литературата. Защото тогава се говореше за изпращане на писатели в странство, и мислех, че моето назначение става по същите съображения.
Разочарованието изпитах още при пристигането си, защото видях, че това е невъзможно, нито пък някой знае, че трябвало да стане така. Аз бях един обикновен чиновник, от когото се искаше работа и нищо повече — никакви привилегии и изключително положение”.
По-надолу той ми пише: „Работих — най-добросъвестно. Година вече аз не зная ни театър, ни книга, ни развлечение, ни частна моя работа — знаях само пътя до легацията и до дома, и работата си, чиновнишката си работа. И какво получавах? На 15 ноември намалиха заплатата ми само на 1400 lеі — когато само за квартира, дърва и трамвай — ми трябват 1500. Живях в една дупка на 3 клм. от легацията, където ходех и се връщах в най-лошо време. Теглих нужди, теглих невъзможни лишения. Надявах се, писах на приятели, молих се. Нищо. Подобрението бе увеличаване на заплатата ми на 2100 леи. Също недостатъчна. Не исках ли да се върна в България? Исках, разбира се, но как, с що, де?… Но аз мислех най-вече за семейството си и, слава Богу, назначиха жена ми за учителка тука. Лошо-добре, мислех, че нещастията се свършват, мислех да си отдъхна, но ето днес — най-лошото»…
Припомних си върволиците шпалир, тъпканицата народ, речите, които в тоя момент сигурно се произнасят с пищни фрази и въздъхнах:
— Бедният Йовков!
Каква трагедия е бил живота му и как иронично изглежда всичко това, което става днес, след като умря!
И чета по-нататък писмото му. Той дочул, че се готвело и преместваненето на жена му от Букурещ в Браила, като го назначат и него там – и пише:
“За Бога, това да не става. Аз най-много съм се грижил за жена си – да осигуря поне за нея един подслон и прехрана. Хиляди причини не ми позволяват да отивам в Браила. Това е нов удар, по-убийствен от уволнението ми» …
Той ме моли, да се застъпя пак за връщане на службата му, или да бъде назначен за учител в Букурещ, като други се прати в Браила. Той описва на дълго несносното си положение, като накрай пише:
„Много мъки, много изтезания, много жертви ми струва това дохаждане. Добро малко съм виждал в живота си, но туй, което преживях и преживявам още тука — надминава всичко. Не знам с що заслужих тая участ”…
Спомням си, че още същата вечер аз запитах г. Ст. Омарчевски, който тогава заместваше министра на външните работи:
— Абе, Стояне, какво си направил?
— Какво?
— Уволнил си Йордан Йовков …
— Кога? От къде?
— От Букурещ, като си замествал във Външното министерство.
И му прочетох писмото на Йовкова.
— Нито сьм, забелязал сред многото заповеди, които са ми поднесли за подпис, нито съм знаел, че него уволнявам … Вярваш ли, че мога съзнателно да сторя това?
— Добре, но … виждаш, какво е станало …
— Ще го поправя.
Но — огорчението е било изживяно.
… Връщам се отново към центъра на града. Далече там пред мене още се точи дългата погребална процесия на Йордан Йовков, за когото столицата е облепена с толкова много некролози:
“3агина първенецът на българския разказ…”
Там на един площад, се държи реч – изтъква се: кого губи България…
Студеният есенен вятър тънко реже по лицата — иска, сякаш да освести унесените в смисъла на речта, която се произнася, да ги наведе на друга, по-друга, мисъл, която никому сега не минава през ума — за живота на живия Йовков, към когото никой не простря братска ръка …
Отминавам, бързо мнозинствота, а в паметта ми все стои жива и не се изличава картината на живота на Йовков в Букурещ; в ушите ми страшно звучат тежките думи на измъчена душа: кървавата изповед на едно изстрадало сърдце:
«Не знам с що заслужих тази участ…»
Публ. във в. “Литературен глас”, г. Х, С., 27 октомври 1937 г., бр. 365, с. 7 – 9.
————-
(1) Григор Чешмеджиев, адвокат, деец на БРСДП (ш. с.), публицист и журналист, писател, редактор на в. “Камбана”, “Епоха”, о. з. поручик, служебен защитник във Военния съд на 4 пехотна Преславска дивизия, министър на строежите и пътищата в правителството на Кимон Георгиев (1944 – 1945).

№ 8
АНКЕТА НА ПЕТЪР ГОРЯНСКИ “14 ПИСАТЕЛИ ЗА ДЕЛОТО НА ЙОРДАН ЙОВКОВ. ЕДНА АНКЕТА НА “ДЪГА” ВСРЕД БОРЦИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ЛИТЕРАТУРЕН ФРОНТ ОТ ЛЯВО НА ДЯСНО.”

София, 18 октомври 1937 г.
Когато катафалката с двата коленичили ангела затропа по паважа на “Мария Луиза”, това не беше “песента на колелетата”, която Йордан Йовков унесено е слушал по разкаляните пътища на полустепна Добруджа. Глух за риданията на близки и приятели, той беше завинаги потънал в синия мрак на оная безкрайна вечер, която ние сме приели за по-кратко да назоваваме смърт и която обгръща навярно отдавна и порутените зидове на Антимовския хан.
Йордан Йовков е мъртъв. Той не успя да зърне оная бяла лястовица, която в разказа “По жицата” единствена можеше да донесе изцеление на болното чернооко момиче, тежко въздишащо под пъстрото чергило. Много рано той се нареди в безсмъртната галерия на тия, които, “ако можеха да говорят”, би ни разказали докрай и незавършената повест на “Гороломов” и втория том от “Старопланински легенди”.
Присъединявам се към пъстрия поток от хора, дошли да засвидетелствуват на гарата обичта си към скъпия покойник. Едно множество от ученици, студенти, граждани, а сред тях разпръснати като пилци колегите на писателя, смирено е привело глави. Неволно изваждам бележника си, и върху него в последователен ред отбелязват бързо и непринудено някои от присъствуващите на траурната процесия писатели своята печал:
Проф. М. Арнаудов:
Още когато Йовков написа разказа си “Балкан” от 1915 г. за мене беше ясно, че се е появила в литературата ни една млада сила, която обещава много. Разказите му от Балканската война убедиха всички, че в този поет на настроенията е и неподражаем наблюдател; че той чувствува дълбоко, вижда вярно и възсъздава проницателно. С чуден реализъм той предаваше епопеята на войната и на селския труд; надникваше в душата на човека от народа, за да решава така като художник някои вечно – човешки проблеми на съвестта и страстите.
Правеше ми особено впечатление мистиката на оная любов към земята, която движи повечето негови герои. А също и християнското смирение на ония кротки хора, които вършат доброто по едно дълбоко вкоренено състрадание.
Как нежно беше привързан Йовков към идилията на своята Добруджа! И как широко и пълно, бих казал величествено я рисуваше той на своите платна.
Йовков знаеше точно естеството и пределите на своя талант и проявяваше, мъдрост в подбора на сюжетите си.
Творчеството на този очаровател остана недовършено. Но и такова, каквото е, то има своето значително място в нашата нова литература. Да вдъхнем навсякъде любов и почит към делото на писателя е неотменим дълг на всички ни, и особено на българските критици, учители и публицисти. Това дело има голяма нравствена и национална стойност.
Добри Немиров:
Да бъдеш пръв между първите е един голям дълг към своя народ. Йовков има щастието да бъде тоя именно първенец и днес народът има неприятността да бъде тъй жестоко лишен от него.
Никола Атанасов(1):
Йовков обичаше земята си, народа и живота. За това беше в произведенията си преди всичко поет. Един от малцината наши писатели с темперамента на расов творец, чиито видения са облъхнати с романтична, подкупваща духовност. Лирик в прозата, неговите творения всякога ще пребъдат като утвърждение на идеята, че магията на словото е най-великото благо за едно време като нашето, когато е изгубено чувството за красота, за любов към човека и вяра в тържеството на висшата духовност.
Константин Петканов:
Йовков е най-светлият и най-човечен български писател. Широк като равнината и свеж като въздуха на родната земя, той и след смъртта си остава първенец в българската проза.
Ст. П[оп]василев:
Йовковата реч има особени и ценни качества, които повдигат твърде много съдържателното и значително негово художествено творчество. В своите високо поетични повести, разкази и легенди този наш надарен писател е вложил здрава мисъл и вярно наблюдение, облечени в чуден български език: картинен и образен, строен и точен, език богат, сочен, мускулест. Спокойствието, с което Йордан Йовков повествува; творческото съзнание, с което пише; сигурността, с която познава езика на народа си, го издигат много – много и го поставят на най-светло място, като жрец на българското художествено слово, в храма на днешната българска литература.
Неусетно сме стигнали през храма “Св. София”. Тук ново множество чака да се поклони пред останките на Йордан Йовков. Бележникът минава в нова група писатели.
Ангел Каралийчев:
Днес ще се разтвори майката земя да поеме в своите влажни недра най-сърдечния приятел на българския селянин. Сред нас Йовков мина като чужденец. Къде го носеше неговият творчески дух? Подир устрема на белия ескадрон, в старите гори на легендарния Балкан, или в житните полета на равна Добруджа, където върви Христос — благославящ, тих и замислен? Йордан Йовков търсеше ония сили, които утвърждават живота. Той беше един от малкото късни проповедници на Христовото учение. И понеже знаете, че на света има много мъка – подготвяше хората за един по-съвършен свят – пълен с обич и светлина.
Георги Цанев:
Йовков е от малцината писатели, говоря в европейски смисъл, които можеше да четеш винаги с радост и увлечение. Той затвърдява у читателя вярата в живота и човека, просветява душата, вдъхва бодрост и жизнерадост. Йовков е най-непосредният, най-съвършеният български разказвач.
Васил Каратеодоров(2):
Пред ранния гроб на Йордан Йовков ние, младите, не можем още да се окопитим от скръб, не можем пълно да изразим вълнението и мъката, която така могъщо са покорили сърцата ни. Защото Йовков беше най-любимият ни учител, най-сърдечният ни вдъхновител, най-добрият ни ценител. Не зная дали друг български писател тъй ласкаво се е отнасял към младите си събратя, както той. Прекрасен човек, силно одарен творец, с живо чувство на привързаност и обич, Йовков остави за младите писатели рядък пример.
Орлин Василев(3):
Гордеех се и се радвах с неговото творчество. Светлина и човечност бликаше от всеки негов ред. Учех се от неговата спокойна мъдрост… Не знаех нищо за болестта му, та смъртта му ме смаза. Проклета съдба висне над нашата страна и литература. Издигне ли се някой рядък човек, разцъфти ли изключително дарование – все ще се намери природна или човешка сила да пресече пътя на неговия възход. Оставих множеството в църквата и тръгнах за кафене “Кристал”, където се събират някои от писателите. Около една маса заварих задруга “Хиперион”. Върху бял лист хартия Теодор Трайнов редактираше некролог от групата писатели, която го беше заобиколила.
— Слушай, Тодоре, хем здравата да стискаш зъби, че както е тръгнало на нашата литература…
Теодор Траянов не отговори на отправената му закачка от бившия издател на “Хиперион”. Но в погледа му имаше дълбока скръб по рано загиналия сподвижник и другар.
— С Йордан Йовков ме свързва старо приятелство – заговори Траянов. – Заобичах го като белетрист чрез неговата “Елка”. Йовков се яви като майстор и няма период на ученичество. Почна с художествена зрелост и завърши с класическо съвършенство. Поетическото му гледане на света и вроденото му чувство за форма и стил му помагаше да претворява и от малкия епизод строга и образцова миниатюра.
Иван Радославов:
Йордан Йовков завършва в новата ни литература линията Влайков – Страшимиров – Елин Пелин – белетристика, свързана кръвно с българската земя. Мечтателна и дълбока натура, той беше повече поет, отколкото разказвач. В българската литература Йовков ще остане завинаги един от учителите на българския писател.
Мирослав Минев(4):
Прекланям се с дълбока скръб пред ранната кончина на велия художник на българското слово. Дълбоко човечен и неподражаемо искрен Йовков създаде образци, с чийто чар и ние и поколенията след нас ще се тешат, че родната книжнина осироте тъй рано. Но макар загубила първенеца си, тя забогате и си остава богата със съкровищата, които останаха в наследство от даровития първомайстор на родното слово.
Симеон Дановски(5):
Ние сме обикновено равнодушни и рядко знаем да ценим нашите избраници, които най-често минават през живота, извървяват своя път неполаскани, необлъхнати от нашия възторг към делото им. Голямото писателско дело на Йовков, обаче, огънало това равнодушие. Йовков беше обичан, четен, високоценен. И сега, като го губим, ние знаем, какво губим – един голям писател, първенец на българската белетристика.
Оставих Траянов и другарите му да дописват некролога. На вратата ме срещна Георги Караславов(6).
Да ми кажеш нещо за Йовков?
Разбира се. Пиши, Йовков има най-лекия стил в българската литература. В строежа на неговата фраза има нещо толкова просто и оригинално, нещо толкова самобитно и родствено с чистия простонароден език, че дори само то да беше, Йовков би си останал един от редките разказвачи в българската литература.
Когато завих по “Солунска”, витрината на Книгоиздателство “Хемус” прикова погледа ми. Около обвития с креп портрет на Йовкова бяха наредени ония спретнати томове, които писателят остави като скъпо наследство след себе си.
Петър Горянски.
Публ. във в. “Дъга”, г. ІV, С., 18 октомври 1937 г., бр. 213, с. 4.
—————-
(1) Никола Атанасов, писател, публицист и литературен критик, драматург на Народния театър, редактор в сп. “Училищен преглед”, “Славянски глас”, сп. “Българска сбирка”, в. “Неделна епоха”, член на УС на СБП.
(2) Васил Каратеодоров, поет и писател, литературен критик, преводач, редактор на в. “Мисъл”, “Седмица на жената”, “30 дни”, сп. “Завети”, в. “Народ”, в. “Труд”, библ. “Знаменити романи”, Профиздат, член на СБП. Автор на романизовани биографии на възрожденски дейци.
(3) Орлин Василев, писател, драматург, редактор на в. “Патриот”, в. “Свят” (1933 – 1934), в. “Литературен фронт”, директор на Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”, член на БКП и на СБП, депутат.
(4) Мирослав Минев, адвокат, книгоиздател, публицист, литературен критик, редактор на в. “Погледи”, “Перун”, сп. “Завети”, член на СБП.
(5) Симеон Дановски, писател, редактор на сп. “Ново звено”, “Неделя”, в. “Напредък”, в. “Варненски новини”, “Вестник на жената”, в. “Мисъл”, сп. “Дионисус”.
(6) Георги Караславов, писател, редактор на в. “Литературен фронт”, сп. “Септември”, член на СБП и секретар на Съюза на филмовите дейци.

№ 9
СПОМЕНИ ОТ ДИМИТЪР ШИШМАНОВ ЗА Й. ЙОВКОВ

1937 г.
С Йовкова се срещнах за пръв път през 1913 година. Щом го видях, почувствувах се мощно привлечен към тоя мургав, мълчалив човек със странна усмивка на бледите устни. Неговите разкази от войната бяха вече обърнали вниманието на цяла България и ми се струваха — както и днес ми се струват — майсторски творения. Бях току-що дошъл от стран¬ство и бях свикнал там лесно да се сближавам с хора на изкуството. Въобразявах си, че сдържаността на Йовкова ще се стопи, щом изка¬жа възторга си пред голямата му дарба. Горчиво се излъгах. Требваше да мине дълго време, за да се отвори Йовков. За да станеш интимен с него, не стигаше да го харесваш като писател. Трябваше и още нещо. Какво — в същност, не зная и до ден днешен.
Помня, две-три години по-късно, вече, когато се виждахме много често, не се сдържах и го укорих: „Аз ти разправям най-скритите си преживявания, душата си отварям пред тебе, а ти мълчиш, заключил си се в себе си, не те знам, какво чувствуваш!» Йовков помълча и отговори бавно: „Който иска да дружи с мене, трябва да ме приеме какъвто съм и да не иска повече!» Запомних добре тоя отговор и не поисках нищо „повече”. За награда Йовков ми даде незабравими часове. Не ще кажа, че ми откри душата си. Не зная, дали съществува човек, освен другарката му, пред която да е сторил това. Но той ме остави да надникна в творческата му съкровищница. През 1916 и 1917 година той свикна да идва в къщи, обикновено вечер късно, към 10 — 11 часа. Беше тогава в редакцията на „Военни известия», дето работата изглеждаше да го умаря и енервира. Пристигаше при мене мълчалив и затворен. Оставяше ме отначало аз да приказвам. По¬чти не ми отговаряше. Пушеше и гледаше унесено пред себе си. Но към полунощ внезапно се съживяваше и почваше да разправя: нещо прекарано във войната, или някой спомен от Добруджа, или някой замислен сюжет. Тогава ми разказа темата на една повест, която отсетне не написа.
— Млад учител в добруджанско село е влюбен в другарката си — учителка. Но свит, скромен, не смее дори да й загатне за чувствата си. И когато я превеждат на служба в града, тя заминава, без дори да подозира страстта му. Влюбения момък се топи от раздялата. И една есенна вечер не издържа и тръгва за града, за да може поне да види още еднаж избраницата си. Но понеже няма пари за кола, тръгва пеша. Студено е, вали, нощта е тъмна…
… Майсторски описваше Йовков тая нощ, блужденията на учителя из полето, без път, направо през ниви и уврази…
— Най-сетне, рано сутринта, младежът пристига в града, окалян, измъчен. И веднага тръгва за дома на учителката. Но — тя живее в сляпа улица. Край дома й не може да се мине незабелязано! Трябва да влезеш в сляпата уличка. А това влюбеният, от стеснение, не смее да стори…
Опитва се един-два пъти и всеки път се уплашва и се връща. И най-сетне отчаян, отвратен сам от себе си, отива на мегдана, дето намира безплатна кола за селото си. Но случайно, в каруцата, в която се е качил, пътува и околий¬ския фелдшер, известен бъбрица и клюкар. Да разправиш нещо на него е все едно да го разкажеш на цялата околия. Ала учителят е толкова измъчен, толкова угнетен от безнадеждната си любов, че не издържа и разкрива на спътника си цялата си сърдечна драма.
Йовков се тресеше от беззвучен смях, като завършваше:
— Разбираш ли? Търпяло момчето толкова време, никому нищо не разправило, дори на момата ни дума не загатнало, а тук взело, че разправило всичко на този глашатай!
Имаше толкова хумор в тоя разказ тол¬кова поезия и толкова нежност и съчувствие към героя, че и така, както Йовков ми разправи историята му — то бе завършена творба.
Съжалих, че не зная стенография, за да я запиша, докато ми я разказваше. Като казах това на Йовкова, той дигна небрежно рамене и рече: „Колко други по-интересни работи имам за описване от Добруджата! Ще видиш някой ден!»
Пак по онова време ми разправи той друг сюжет, който не използува отсетне, макар да го беше разработил вече подробно на ум: любовта на един български войник с Хрисанта, гъркинче от Деде Агач. И до днес ми е пред очите тая Хри¬санта, както я описваше Йовкова — руса, белолика, стройна и добра, много добра.
* * *
След войната съдбата ни раздели. Йовков замина на служба в легацията ни в Букурещ, отдето ми се обади едва след две-три години с горчиво писмо. С новия бюджет бяха го понижили в чин. Опитах се да поправя несправедливостта, но не успях. Никой не поиска да разбере, че към един Йовков не бива да се прилага мъртвата буква на закона. И скоро той се върна и за дълго не можа да забрави незаслужената обида. Не го болеше тол¬кова, че загуби едно добро място, болеше го неза¬читането. То не беше нескромност, а естествено самочувствие.
Йовков не искаше хвалби, не обичаше кадения на тамян. Но за да прескочи искра от него към друг човек, беше необходима преди всичко една атмосфера на мълчаливо не — преклонение, а признание от страна на другия. Съществуваше ли тя, тогава Йовков, писателя, се отваряше, раз¬правяше плановете си или говореше за огорченията си. В последния случай биваше понякога несправедлив и тогава ние спорехме. И не еднаж е става¬ло при следнята ни среща, Йовков, без да при¬знае изрично, че съм бил прав, да повтаря зами¬слено някои от моите съждения, като че се чудеше, как е можал миналия път толкова да сгреши. Но аз имах при това странното чувство, че той е видял моята правда, но в същност не я е приел. Защото имаше своя особена правда. Често пъти съм се питал, каква е тя. Определен отговор не съм намирал. Сега ми се струва, че тя бе обусловена от няколко причини: Йовков бе преди всичко художник и само художник. Имаше и големи амбиции. За да ги осъществи, обаче, не стига¬ше само да твори. Какъвто е днес животът — трябваше още и ожесточено да се бори. А на така¬ва борба Йовков не беше способен. Като оня млад учител, за когото ми разправи през война¬та, той бе в същност много стеснителен, дори плах. А освен това, в основата си беше много добър. Това знаят всички хора, които са видели домашния му живот. Да стори съзнателно някому зло, преднамерено да обиди никого — не можеше. Когато избухваше, биваше рязък. Но сетне се ка¬еше. Каеше се, но го беше яд, защото съзнаваше, че добрината е слабост за оногова, който иска да се наложи, който дълбоко чувствува, че има право на по-голямо признание и на по-голямо зачитане. Бих рекъл, че в душата на Йовкова ставаше по¬стоянна борба между изискванията на мекия, на добрия човек с ония на съзнателния, гордия художник.
* * *
Голяма мъка причиняваше на Йовкова укора, че не бил се занимавал с актуални теми и бил „бегал от действителността”.
— Необходимо ли е да описвам последните събития, — викаше той с приглушения си глас, — за да съм в допир с действителността. Нима моите герои не са днешни българи? Нима, който чете повестите ми, няма да разбере душата ни, до¬брите ни и лошите ни черти, много по-ясно, откол¬кото, ако седнех да се занимавам с борбите около нас, в които още се не вижда, къде е истината, а къде лъжата?
Времето доказа и ще докаже още повече, че това гледище бе право. То ще докаже, че Йовков не бягаше от живота, че имаше и определени со¬циални възгледи, които много ясно личат в творчеството му. Но Йовков ги изказваше като художник, а не като партизанин. За него имаше значе¬ние само вечното, а не временното, променливото, днешното.
Доколко погледа на Йовкова бе устремен само към онези ценности, които никога не загубват значение и са понятни за хората от всички положения и всички времена, явствува от следното: Йовков от години насам страдаше от болестта, която така рано го подкоси. За да се лекува бе принуден да пази тежък режим, да остави всичко, което носи малко радост в ежедневието. Като го гледах, чудех се, как понася такъв живот. Сам той много се мъчеше от него. Но някъде в творчеството му пролича ли тая мъка? Болен човек като него — описан ли е някъде в творбите му? Не, Йовков не остави никога личното да се просмуче в писателското му дело, без да е минало през оная призма, през която само трайното, вечното се прецежда. И затова творчеството му ще пребъде!
* * *
Пиша тия редове, а спомените се раждат един след друг. В началото ми се струваше че не са много, а сега виждам, че бих могъл цяла книга да изпълня с тях. Иска ми се — още един само да разправя.
Когато излезе моя „Хай-лайф” след войната бях, естествено, много любопитен, какво ще каже Йовков за него. Мислех, че ще го хареса, зарад бичуването на „висшето” ни общество. И останах много учуден, като го чух да казва: „Защо толкова ги нападаш тия хора? И те са като всички нас — със слабости и с добри черти. Един автор трябва да обича героите си!”
Публ. във в. “Йовков лист 1884 – 1937”, с. 5 и Йордан Йовков 1884 – 1937. Спомени, статии и бележки …, с. 30 — 35.

№ 10
СПОМЕНИ ОТ КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ “ЙОРДАН ЙОВКОВ”

1937 г.
1914-1937 — близо четвърт век от онова време, когато той се яви за пръв път в тогавашната дружина на младите. Трима от тях си отидоха отдавна преди него: единият от чужд, двамата от наши куршуми. (Една страшна пропорция — 1:2 — която остава като закон в българската действителност). Участта на Йовкова — привидно — бе по честита, но в същност, еднакво трагична: той угасна, преди да стигне до пълния блясък, който растеше вече над него.
В това време — година преди Голямата война — той бе написал вече „Нощите край Одрин», „Първата победа» (в спис. “Народ и Армия”), “Те, победиха» (в тогавашния в. “Слово”). И изведнъж, неговият път, незабелязван дотогава, приплетен с пътя на останалите, възви рязко, почна непрестанно да възлиза, и стигна накрай оная висота, отдето смъртта го взе преди време, увенчан вече като първенец на българската реч. Никой, дори тогава, не можеше да оспори това възхождащо име: тъй очевидна бе прясната сила, яркостта и богатството, които носеше то. Един широк, разнообразен, поетично-героичен свят се раждаше в българската книжнина, Една дълбока, топла обич към земята и към всичко земно повя изведнъж. И още — някаква духовна чистота, някакво вродено рицарство, което той носеше не само в книгите, но и в делничния живот. (Тоя човек не можеше да мрази. Като истински благородник — той имаше най-верния щит да се брани от низостта: презрението. Той нямаше вражда дори към враговете на народа си, с които години бе воювал. И като любопитно и характерно — единствено изключение — мразеше страстно само един, когото смяташе за най-злия враг на българското племе: Клемансо(1).)
Приет възторжено още в началото, никой до край не посмя да го оспори.
Това признаване освободи и държава, и тъй наречената културна общественост от всяко задължение към оногова, чиито книги, извън всичко друго, ще останат в училища и казарми, като извор на страстна обич към бащината земя. Злокобната традиция на българския живот се повтори още веднъж: ние се отплащаме само с погребения, и то пак на половина.
Спомням си дните във Варна, преди назначаването му в Букурещ: кошмарни, гладки дни, когато бе изпратил семейството си в Добрич, а той служеше за няколко стотин лева месечно, като надзирател в един пансион. Спомням си мечтата му — останала неосъществена — за един апартамент от две стаи и кухня… И мисля за неговото последно пътуване от София до Хисаря — в третокласния вагон.
* * *
Той беше затворен, сам стигащ на себе си човек. Без да страни от другите, той знаеше винаги да поставя разстояние. Трябваше, обаче, да успее човек да разчупи тая лека черупка — и веднага се откриваше един спокоен, и дълбок ум, една неподозирана култура, един, сигурен вкус. И още: едва ли има друг български писател, чиято работа на художник да е така дълбоко внедрена в живота и съзнанието му, както бе у него. Дълг — това бе творчеството за Йовкова. Божия заповед, за която никоя жертва не е достатъчно голяма. Той имаше спокойната увереност, че твори истинско изкуство, но никога, ни от една негова дума, не лъхна самодоволство. Той помнеше винаги, че «по-доброто е враг на доброто». И строгата сериозност, на неговата работа, оная вътрешна стабилност и яснота, които му дадоха класиците, и най-после вдъхновената работоспособност — направиха от неговите книги възходящи стъпала към един връх, дето той стига почти до своите учители. Днес още не може да се обгърне всецяло и да се каже всичко за тоя голям човек и писател. Струва ми се, че ще го видя след малко на неговата маса, в горнята част на сладкарницата. Струва ми се, че спокойният, умен и остроумен разговор ще потече отново, както толкова пъти по-рано… Но — мястото е празно. Мястото е празно, и всички наши жалби, укори, утешения, стават изведнъж безсмислени и непотребни: те не казват ни частица от онова, което говори неговото собствено огромно дело.(2)
Публ. в “Йовков лист 1884 – 1937” и “Йордан Йовков 1884 – 1937.” Спомени, статии и бележки …, с. 47 — 49.
——————
(1) Жорж Клемансо, френски политик и държавник с прозвище “Тигърът”. Председател на народното събрание, министър на вътрешните работи, създава Министерството на труда, министър-председател (1906 – 1909, 1917 – 1920), лидер на Радикалната партия, председател на Парижката мирна конференция и един от творците на грабителския към България Ньойски мирен договор (1919).
(2) Свои спомени за Й. Йовков разказва и по-късно, които включва в “Път през годините”, Първа част, С., 1959, с. 337 – 338; Втора част, С., 1962, с. 64 – 68. Вж. А. Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков в спомените на съвременниците си, С., 1962, с. 372 – 376.

№ 11
СПОМЕН ОТ ХРИСТОФОР М. ГЕРОВ ЗА Й. ЙОВКОВ “ОТПУСКАРИ”

1937 г.
Познавам се с Йовкова още от преди войните. Тогава един малък кръг от ентусиазирани млади хора идеалисти бяха почнали да се оформяват вече като много добри писатели. Тук бяха Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Георги Райчев, Христо Ясенов и др. Посредством Ясенова, мой добър и неразделен другар от ученичество, бях попаднал случайно и аз в тяхната среда, и за мен беше истинско удоволствие да бъда понякога между тези надеждни българи.
Кафене „Цар Освободител» и тогава беше за тях почти единственото място, където те, през свободното си време, можеха да се срещат другарски и да разменят мисли.
В този кръг от интелектуалци беше и Йордан Йовков. Скромен и тих, той почти винаги беше мълчалив. Йовков можеше с часове да пуши цигарата си, да пие кафето си, зареян с поглед в една точка, без да проговори нито дума. И това негово мълчание не дразнеше никого. Така хубаво и естествено беше то у Йовкова.
Обяви се Общоевропейската война, и всички тези красиви хора сгънаха скромните си литературни папки, и всеки отиде в частта си, за да изпълни дълга си към родината.
През 1917 година нашия полк беше на позиция край р. Серет, в село Максинени. През едно от примирията, които имахме на този фронт с руси и румъни, бях пуснат в отпуска. На път за родния си град, отбих се за един ден в София.
Съвсем неочаквано срещам тук и Йовкова, дошъл също в отпуск. Радостта ни беше голяма, че след толкова дълго време на неизвестност и неволи, бяхме живи да се видим отново.
Облечен почти във войнишки дрехи, нищо не издаваше, че Йовков е офицер от българската армия. Овехтели и изтъркани от окопите войнишки дрехи, широки ботуши, обикновена фуражка. Така, както е бил на фронта. Само черната, но пак овехтяла мушама-пелерина говореше, че Йовков е офицер.
Онова, което ми направи впечатление от тази малка среща, беше, че видях Йовкова съвсем променен. Онова мълчание, характерно за него, беше го напуснало. Никога Йовков не е бил толкова много разговорлив и никога не се е явявал с толкова въпроси, както тогава. И всичко, в най-големи подробности, само за войната и за войника.
Интересуваше се между другото и за държането на нашия войник не само, когато е на позиция, в боевете, но и как се държи с мирното румънско население. Обясних му онова, което и на мен правеше силно впечатление — че нашия войник се отнася не само много добре с тях, но и свиква с тия хора като с близки, като че ли ние не се бием с техни бащи, синове и братя.
— Такъв е нашия българин, — каза Йовков. — Той е храбър там, където трябва, на бойното поле, против ония, които излизат с оръжие в ръка срещу него. Към мирното население, той е друг. Макар че не беше отдавна, когато храбростта на нашите северни съседи се прояви върху беззащитните ни деца, жени и старци, и то тогава, когато ние бяхме далеч от тях… Любопитствуваше Йовков за лютата зима на север и за лошите условия, при които бяхме поставени на този фронт.
— Познат ми е много добре този сибирски вятър и студ, — каза Йовков.
Разказвайки му, че нашия полк се състои от войници почти само от Тетевенска и Орханийска околии, Йовков искаше да знае, дали лесно тези войници, деца на Балкана, свикват с онази необятна влашка шир.
За какво ли не още любопитствуваше Йовков, и то с най-голям интерес: за храбростта на нашия полк при Кубадин, Первелии, Серет, за отделни епизоди и случки, и то все за нашия войник. Като че ли нищо друго не съществуваше за него в този момент. Той, който идеше също от фронта, който беше воювал няколко години, знаеше всичко в подробности и все пак интереса му не преставаше.
След като обядвахме заедно, унесени в разговор, стигнахме булев. „Цар Освободител”. Тук срещнахме дворцовия караул, който отиваше в двореца. Йовков се спира, неволно застана мирно. Видимо удоволствие се чете по лицето му.
— Хубави и спретнати момчета, — каза той. — Да ти е драго да ги гледаш. Не са като нашите там, в окопите — окъсани и боси! …
Попитах го, докога му с отпуската и кога ще си замине за частта.
— От три дена съм тук, — каза Йовков. — Имам още 7 дена отпуска, но ще я прекратя. Скучно ми е тук. Никога столицата не е била така безинтересна и безразлична. България сега е там на фронта. Свикнал съм с момчетата си, мъчно ми е, ще си отида при тях.
Публ. във в. “Йовков лист 1884 – 1937”, с. 11 и Йордан Йовков 1884 – 1937. Спомени, статии и бележки …, с. 84 — 86.

№ 12
СПОМЕН ОТ ДИМО СЯРОВ(1) “НАЙ-НОВИЯТ БЪЛГАРСКИ СВЕТЕЦ”

1937 г.
Ако бих имал власт, аз без всякакво колебание бих провъзгласил Йордан Йовков за най-новия български светец. Като праведния Йов, той понасяше с удивително търпение до последно издихание всички жестоки болки, които измъчиха през последните години неговото тежко заболяло тяло. И тези ужасни страдания не помрачиха нито за миг необикновената чистота на неговата душа. Неговата беззаветна обич към бедния работен българин бликаше непринудено като буен планински поток направо из дълбочините на сърцето му. А какво да кажем за неговата необичайна сред суровата ни действителност нежна привързаност към тези, „които не можеха да говорят»? Нима тя не направи от него един наш трогателно мил и близък Франциск Азиски?
Сам крайно беден, Йордан Йовков не завиждаше на никого, нито ламтеше за почести и слава. Вечно унесен в своите творчески видения, той блуждаеше между нас като сянка от друг далечен, безкрайно красив свят.
Само скитането като чергар по чужди и неудобни квартири го гнетеше. Често пъти той неволно въздишаше:
— Имам една единствена мечта. Да мога някъде в окрайнините на града, като „бездомниците», да си струпам една колибка от две стаи и кухня. И то не от желание да бъда собственик, а да мога да поставя писмената си маса под един покрив, който да знам, че е мой. Искам несмущаван от никого и на тишина да работя…
Помъчих се няколко пъти да го убедя, че има и друг път да се намерят средства за една собствена къщурка:
— Юбилей!
А Йордан Йовков имаше вече сто случая, които даваха повод за един действително заслужен юбилей. Набелязвах даже имената на юбилейния комитет, които осигуряваха напълно успешното му изнасяне. Мъчих се да му внуша, че юбилеят още не значеше само събиране пари за къща. Той щеше да бъде по-скоро едно общо признание на неговите блестящи дарби.
Но щом чуеше думата юбилей, Йовков ставаше необикновено твърд. По тънките му устни заиграваше жлъчна усмивка:
— Юбилей? Може! Но само че без мене. Ако някой иска да устройва юбилей на Йовкова, той трябва да бъде готов да прави сватба без младоженека.
Йовков никога не пожела да обясни по-подробно своето непреодолимо отвращение към юбилеите. Но аз го разбирах. Той се ужасяваше пред мисълта, че може в негово присъствие високо и открито да се говорят за него добри неща. Та той от срам би потънал в дън земя.
Не, Йордан Йовков решително носеше душата на светец, в най-възвишения смисъл на тази дума.
Публ. в “Йовков лист 1884 – 1937”, и “Йордан Йовков 1884 – 1937.” Спомени, статии и бележки…, с. 122 — 123.
—————
(1) Димо Сяров, писател, драматург, тютюнотърговец, член на СБП.

№ 13
СПОМЕН ОТ ИВАН ПЕЕВ – ПЛАЧКОВ(1) “ЙОВКОВ И АКАДЕМИЯТА НА НАУКИТЕ”

1937 г.
Запознах се с Йордан Йовков като секретар на Българската академия на науките. При Академията има разни фондове, от приходите на които се дават награди и за литературни трудове. Йордан Йовков е бил награждаван от два фонда, без той да е представил свои трудове за награда, по инициатива на членове от Академията, които имат това право според наредбите за фондовете. Това е голямо отличие, особено, като се има пред вид, че има такива автори, които, след като са дали заявление да бъдат наградени и са оставали неудовлетворени, понеже трудовете им не са заслужавали това, са се явявали в Академията да протестират и да искат обяснение.
Пръв път Йордан Йовков е бил награден в 1919 г. от Фонд “Напредък” за неговите два тома разкази. Оценката за тия разкази е направена от едно жури, начело с действителния член на Академията професорът по литература М. Арнаудов. Още при тая оценка Йовков е изтъкнат като талантлив писател, майстор в избора и комбинацията. В тия разкази, които са писани върху преживяното във войната, Йовков предава вярно и правдиво най-внушителните епизоди от войната, смисъла на събитията и душата на героите. Той притежава двойната дарба на добър психолог и на отличен художник. Душа отзивчива и възприемчива, той се отеква на всички човешки стонове, всички войнишки вълнения, и ни едно от чувствата, които пълнят сърцата на българските синове-войници, не остава скрито от неговата поетическа интуиция. Ентусиазъм за великото дело, мъка за неуспеха, смелост в поход, страх пред неизвестното, всички едва уловими настроения биват зорко проследени и възпроизведени.
Йовков рисува твърде пластично, загатва твърде щастливо за окото всички разнородни предмети и картини, които влизат в кръгозора на наблюдението му. Той умее да ви внуши в малко черти представи за една личност, за една оригинална физиономия, за един ландшафт, за една сложна сцена. Стилът на Йовкова е стил на поет, способен еднакво да разкрива вътрешно и външно събитията. Описания на боеве край Одрин или на приключения край Струма са нещо необикновено. Той внася много светлина в мрака на човешката душа, внася голяма отрада за копнеещите да разберат в другите сами себе си, да забравят чрез видения на такива дялове човешка съдба туптежа на собственото си сърце, отхвърляйки тежкото бреме на момента. Йовков е сърцеведец, Йовков е живописец. Той е поет на настроението и на природата. Неговите разкази, описания и рисунки са истински открития за нас. Психологическите му анализи са всякога правдиви, внушителни, без каква да е лишна псевдонаучна изчерпателност.
Втори път Йовков бе награден в 1929 г. с Кирило-Методиевската награда за отличие в литературата от Фонд “Берлинов”, по доклад на покойния председател на Академията Л. Милетич. Докладчикът изтъква, че в своите произведения Йовков не само е продължил здравата традиция, създадена от предшествениците му — да рисува типичното в българския бит, да рисува българската природа, но той съумя да долови най-същественото в природата на българина — дълбоката му връзка със земята, която го е откърмила, да схване скритите му добродетели, каквито само от такава здрава и спокойна гръд могат да се придобият. Макар да рисуват различни моменти, среди и лица, всичките му разкази разкриват нещо еднакво родно и скъпо нам, което се крие не в сюжета, а в оня своеобразен дух, с който са пропити творенията му и който отражава мирогледа на писателя, основното му чувство за света, за човека и специално за българина. Интересно е да се отбележи, че Йовков не спира вниманието си само върху хората-герои, а с еднаква любов и вещина рисува животните, в които той открива душа, близка на човешката. Своеобразният чар на Йовковите творения е скрит до голяма степен в неговия поетичен стил. В езика на произведенията му личи сигурната ръка на художник, който с две думи рисува картина, личи перото на поет, който предава най-тънки отпечатъци на чувствата. Стилът на Йовкова е ту епичен, ту излеко лиричен, ту сдържано драматичен. Богат е с поетични фигури, тъй органически свързани с духа на произведението, че могат да минат незабелязани. Като истински епик, Йовков си служи често със сравнения, които дават на мисълта му жив пластичен образ, като същевременно я обогатяват, одухотворяват, разкриват. Изобилствуват също и метафорите. Те се промъкват навред и одухотворяват образите. Както казах вече, на тоя епичен стил не е чужд ни лиризъм, ни трагизъм дори, което на места придава, макар и сдържан, патос на речта. Във връзка с това се намират силни градации и антитези. Особно интересна е в стила на Йовкова употребата на художествени епитети. Те придават на неговия стил нещо своеобразно и сочно като боите на картините на старите фламандски художници. На Йовкова като че не е достатъчен един епитет, а винаги поставя два — да се допълнят, да обрисуват пълно даден образ. Талантът на Йовкова е една щастлива смесица от здрав реализъм, сдържан романтизъм и лек, едва уловим хумор. Нещо, което от част напомня Тургенева и Гоголя, и което е преди всичко дълбоко българско.
Публ. в “Йовков лист 1884 – 1937” и “Йордан Йовков 1884 – 1937.” Спомени, статии и бележки…, с. 124 — 126.
—————
(1) Иван Пеев – Плачков, секретар на БАН, писател и публицист, главен редактор на в. “Мир”, сътрудник на в. “Реч”.

№ 14
СПОМЕНИ ОТ ПРОФ. БОРИС ЙОЦОВ(1) ЗА Й. ЙОВКОВ “ПОСЛЕДНИТЕ МИ СРЕЩИ С ЙОВКОВА”

1937 г.
С Йордан Йовкова се познавахме отдавна — още от 1916 г. Тогава той беше известно време един от редакторите на сп. „Отечество”. Нямахме възможност да се срещаме по-често. По-късно, когато завърши войната, животът ни погълна със своите грижи и повели. Научих, че Йовков бил в Букурещ. Българското посланичество там могло да прибере под своята стряха и един български писател. Скоро обаче долитнаха от румънската столица тревожни вести; Йовков искал да се завърне в родината си, молил приятели да се застъпят за него в Министерството на външните работи, най-после — и той иска да даде на детето си българско образование, не могъл да се помири с мисълта, че то трябва да се учи във влашко училище. Не изтекоха много дни, и Йовков се вести в София. За кратко време. Срещнал се с един мой приятел, изплакал сдържано болката си, дори при осветленията на някои въпроси бил в убежденията си краен и рязък.
— Остави се, — думаше моят приятел, — и той отишъл на ляво!
Понеже бях дълбоко убеден, че Йовков е зле разбран в неговите настроения, че не са схванати правилно изворите на страданието му, запитах иронично:
— И тебе, разбира се, ти се пукна жлъчката. Йовков е изказал пред тебе мъката си, че се е почувствувал изоставен, че не му е протегната съчувствено ръка, че нашата действителност иска да го смаже, както е смазала толкова други … Ти си свикнал на неговото мълчание. А когато това мълчание заговори и изрази ропота на една наболяла и огорчена душа, ти се стъписваш, чувствуваш всеки проявен нагон за самосъхрана като опасна проява, като някакво еретичество, достойно за клада…
— Е, пък ти отиде много далеч, — побърза да възрази моят приятел. — Аз тъкмо това исках да кажа: че и той, Йовков, кроткият и смиреният, спокойният и мъдрият, почна да роптае.
— Да, да. Бранейки своето право, той защищава правото на всички онеправдани и оскърбени в живота. Особено на тия, които носят в гърдите си божествена искра — по-буйна, по-мощна. Носят я в България, която се нуждае толкова много от пламъка на Прометея, — добавих аз.
И се разбрахме. Йовков изпаднал в саркастично настроение. Изказал е не само своето огорчение. Но се е надсмял над себе си и над условията на нашия духовен живот. Разбира се, всичко е било настроение. Времето ще изличи неговите следи.
Йордан Йовков се завърна в Букурещ. Скоро след това той се настани в София. В Дирекцията на печата. Нашите срещи зачестяваха. Не веднъж бивахме и с покойния Боян Пенев, който ценеше извънредно високо даровития белетрист. Нали по негов доклад Йовков получи награда от фонда „Иван Вазов» при Софийския университет? Често сварвах при Йовкова и проф. М. Арнаудов. Йовков пазеше в душата си хубави чувства към него. Изказваше се най-ласкаво за неговите историко-литературни студии и монографии. Изпитваше вътрешно доволство, че Арнаудов уважава и цени творческия му дар и нравствения му лик. От тогава все повече и повече се сближавахме с Йовкова.
Срещите ни в „Галата” на площад Славейков, в „България”, във „Виенската сладкарница”, разходките ни по „Цар Освободител” към Борисовата градина и по „Евлогий Георгиев” към Военното училище ни даваха възможност да поддържаме добри приятелски отношения. Обикновено водихме с него разговори на най-разнообразни теми. Понякога сме седяли замислени и сме мълчали. Той държеше незапалена цигара и от време на време я слагаше в устата си. Боеше се да пуши. Пиеше чай или кафе. И то бавно, тихо. И аз имах възможност да наблюдавам по-отблизо Йовкова в течение на дълги години, да долавям особеното, призначното на неговия характер, да чувствувам по-непосредно човека и писателя. Йовков се откриваше пред мене неволно. Защото той беше един от тия, които са заслушани, които крият себе си от чужд поглед, не обичат да обнажват душата си, смятат за нескромно да занимават други със своята личност. Той обичаше самотността, мълчанието и съзерцанието. Криеше себе си не от недоверие или омраза към хората. Но когато се доверяваше някому, все отваряше някое прозорче на душата си, за да надникне там дружески взор. Напоследък особено той беше замислен и заслушан повече от всякога. През септември, преди да замине за Хисаря на лечение, имахме срещи с него всеки ден. Дълги, непринудени. Във Виенската сладкарница на бул. „Цар Освободител”. За тия именно последни срещи искам да поговоря.
Един ден се запитах. Запитах и прислужника:
— Къде е Йовков? Не е ли идвал?
— Не е идвал от вчера.
Да, да. От вчера. И аз разбрах, че той е заминал за Хисаря. Да си цери жлъчката. Да облекчи страданията си, които от години му тежеха. Замина, за да угасне. И да се върне в София на път за вечния си дом.
ІІ
Светла, слънчева утрин. Топъл, свеж въздух. Долавят се първите, плахи и далечни, стъпки на есента. “Цар Освободител”, залян от светлина, е тих, спокоен. Йордан Йовков иде откъм „Евлогий Георгиев”, аз — откъм «Сан Стефано». Ето ни на чай и кафе — във Виенската сладкарница.
— Е, Борисе, сне бремето. Как стана тая работа?
И аз му излагам, по негово желание, причините, които ме заставиха да си подам оставката като директор на Народния театър. Той винаги се интересуваше от живота и работата на нашата сцена. Няколко пъти беше идвал при мене в дирекцията на театъра, за да ме види, да размени мисли с мене върху българската драма, да се осведоми върху хода на българските представления.
Той слуша внимателно, спокойно, понякога се усмихва, — кима с глава в знак на съгласие и одобрение. Задава ми въпроси, иска осветления. Дава преценки, изказва мнения. Не е удобно да ги правя достояние на читателския свят сега.
— Така е, тъй вървят работите у нас!…
— Е, ами ти няма ли да ни зарадваш с нещо на сцената? — запитах го аз. — Знаеш, няколко пъти подканях — и тебе, и Ст. Костов(2) подканих, и К. Христов, и Антона Страшимиров, и толкова други — да ми дадете, ако имате драма.
— Не, не…, — каза сухо, сподавено Йовков. — Малка пауза. И веднага, като повиши тона, клатейки глава, отсече твърдо, решително:
— Няма вече да пиша драми… Няма!
На моя поглед, който изказваше недоумение, той побърза да отговори:
— Стигат ми толкоз огорчения! Стига вече, не!
— Какво е станало с тебе? Та ти нали ми казваше, че работиш, че замисляш нови творби за нашата сцена? И искаше да ме изненадаш?
— Да, но сега не. От „Пред изгрев” видях, — не искам да говоря за други, — че нашата публика не бяга от българската драма. Много хубава постановка. Вижда се, че… — И Йовков почна да говори — бавно, но с ясна, строго очертана мисъл. Разви обстойно своето гледище по въпроса за постановките на българските драми — на наша сцена. Сетне мина на друга тема.
— Дадох една своя статия в «Зора». Румънският Народен театър в Букурещ обявява конкурс за пиеси в национален стил. Всяка година. Това е там традиция. И наградите са значителни. В конкурса вземат участие и големи, и малки писатели. Надявам се скоро да излезе. — Йовков изложи спокойно и трезво своите схващания върху българската драма, средствата и начините за насърчаване на българските драматици. Напълно беше съгласен с мене.
— Виждаш ли, ти правилно чувствуваш проблемата за българското драматическо творчество, — забелязах аз. — А защо се заричаш да пишеш?
Той поклати глава, в погледа му мина тъжна сянка, сви устни и отвърна тихо, болезнено:
— Не, не. Няма да пиша.
Аз схванах, че Йовков таи някаква мъка в душата си. Знаех, как той обича да крие душата си от чужд поглед. Но пак поисках да уловя, съвсем предпазливо, какво огорчение е преживял. Зададох му плахо няколко въпроса. Тъжно му беше. Мълчанието му беше пълно с буря и тревога. Той се опита да скрие мъчителното си настроение. Но не успя. Заговори. И аз разбрах, кои са го огорчили, кои са убили у него разположението и волята за творческа работа. Върху това — друг път.
— Ами какво стана с твоята антология?
Той трепна. Погледна ме. С мъка. И сякаш с хладно равнодушие добави:
— Хм, какво стана… Нищо. Министерството на народната просвета не желае да я издаде.
— Защо?
— Все за мене така ще се случи. Уж тръгне добре, пък току виж, че работата се развалила… Все за мене. Трябва да съм нещо куцус…
Аз му казах всичко, което знаех около неговата антология. Той слушаше с нескривана мъка, с чувство на жестока обида. Казах му неща, които той не знаеше. Не остана поразен. Мислеше, че тъй трябва да бъде. При нашите условия. При нашите нрави. При нашето отношение към тружениците на перото, към творците на българската култура.
Той пийна глътка чай, сложи незапалената цигара в устата си, погледна през прозорците на сладкарницата, и, като през сън, унесен, каза:
— Няма, няма у нас съзнание… Ние сме излишни хора. — „Излишни» — изрече думата с по-силен назвук. Искаше да каже: „Ние, писателите… ние сме излишни.»…
И аз си спомних, как преди няколко години един чиновник от Министерството на народната просвета, който се занимаваше служебно с културните дела в страната, който при това пишеше тогава критически статии, изразяваше пред мене своето недоволство от Йовкова:
— Остави го, иска да стане милионер. Трепери за стотинката. Иска министерството да му даде милиони.
Разбрах, тоя господин тогава или не е схванал затрудненията на Йовкова, или от невежество и злоба — злословеше…
Йовков не стана милионер. А стотинката му беше необходима, защото я нямаше, чувствуваше нужда от нея.
Помълчахме с Йовков. Чувствувах, че е жестоко засегнат, дълбоко оскърбен. Не исках да ровя в жеравата на тая мъка. Разбирах го, знаех от къде иде тя, знаех че причините, които са я породили, няма скоро да бъдат премахнати.
Станахме. Тръгнахме към „Евлогий Георгиев”. Разделихме се — тихо, топло. Тръгнах сам. Обърнах се. Видях, как се изгуби по мостчето над Владайската река кривна към ул. „Тракия», гдето живееше. А в душата ми звънеше последният му стон:
— Ние сме излишни хора…
ІІІ
Привечер. „Цар Освободител” се оживява. Млади люде, за които времето няма никаква цена, търсят из булеварда удоволствие за своя поглед. Стари пенсионери, движейки се бавно, натрапват на всички спомена си за безвъзвратно отлетелите дни. Госпожи, от висшия свят, и стари и млади, и млади и стари, изнасят на показ своята суета. Кому са нужни тия погледи, тия спомени, тая суета?
Йордан Йовков върви бавно, стъпва отмерено, идвайки откъм „Евлогий Георгиев”, съсредоточен в себе себе, чужд на врявата и тревогата на деня. Той излиза из своя топъл семеен кът, гдето е превеждал някоя статия из румънските вестници за Дирекцията на печата или е довършил някой разказ, който ще попълни някой нов том от неговите съчинения и ще зарадва добрия му издател…
— Хубав салон, хубава сладкарница, — казва Йовков. В „България», макар и просторен салон, не ми се ходи.
— Шумно. Много хора. Пък и… И Йовков не довърши. Тук е светло, просторно, — продължава той след кратко мълчание, — човек може да си отдъхне спокойно. Да, да, светло, просторно…
И, наистина, Йовков се чувствуваше във Виенската сладкарница на „Цар Освободител» добре. Тук той можеше да седи, до една маса в дъното на салона, в ъгъла откъм вътрешната страна, часове, сам, устреден в себе си, да размисля и съзерцава, без да бъде обезпокояван от никого. Прислужниците го познаваха, отнасяха се към него с обич и уважение. А и приятелите, които идваха, с удоволствие сядаха при него. И той винаги би¬ваше доволен, видимо спокоен, сърдечно топъл. И приятелите му, които се радваха на неговото присъствие, не криеха своята обич към него.
— Е, Борисе, сядай. Къде си се унесъл така, — обаж¬да се Йовков, като ме вижда, че приближавам към него¬вата маса.
Той пак държи незапалена цигара, пред него е съвсем слаб чай, едвам долавяте жълтия му цвят. От ча¬шата едва ли са отпити две-три глътки. А може би Йовков не я е докосвал до своите устни.
— Какво ново, — пита Йордан с тих, спокоен глас.
След няколко минути ние се заговаряме по-оживено.
— Знаеш, Йордане, твоите „Старопланински легенди”, към които не веднаж съм се връщал, ме принуждават да мисля, че ти би трябвало да се върнеш отново към нашия приказен, легендарен свят. Особено към тоя, който е свързан с религиозното съзнание на българина, с него¬вото здраво народностно чувство.
Йовков ме поглежда, втренчва в мене прониклив поглед, жаден да чуе, какво бих могъл да му кажа по-нататьк, за да може и той да разкрие своята мисъл. Той винаги изслушваше спокойно, с внимание своя събеседник. Той изобщо обичаше да слуша. Не веднаж сме говорили с него за произведения на наши писатели, за даро¬ванието и личността на този или онзи негов събрат по перо. За Ив. Вазов, за Алека Константинов, К. Христов, А. Страшимиров, Ст. Чилингиров, Елин Пелин, К. Петканов, Ст. Загорчинов, А. Каралийчев, И. Волен. И тол¬кова още други. Той споделяше моите възгледи, аз се съгласявах с него. Той имаше верен усет, тънко чувство за художествената стойност на творенията, правилна оценка на творческата личност. Аз му вярвах, защото той биваше искрен. Нещо повече: защото чувствувах, че не го дви¬жеше чувство на завист, на злоба, на отмъщение. Не съм го чувал да злослови, да се занимава с клюки и сплетни, да говори с озлобение и омраза.
— Истинският критик никога не клюкарствува! Никога не се движи от дребнави сметки, тъмни съображения, от задкулисни замисли, котерийни домогвания! — звучеха в мене думите на един голям чуждестранен критик, като слушах, как Йовков се стремеше да бъде безпристрастен и строг към себе си. Защото той вземаше без притезание положението на критик, когато се съгласяваше с моите преценки или когато сам изказваше своите наблюдения от прочетено произведение, своите размисли и оценки.
— За тебе ще бъде хубаво, за душевното ти разведряване и физическото ти освежаване, ако отидеш някое лято да прекараш в някой наш манастир. Ето Рилския манастир, Бачковския, Преображенския, Етрополския. Освен това, би имал възможност да надникнеш в един друг свят, да надзърнеш в светите трепети на българ¬ската душа. Религиозното в нашата литература е слабо изразено и изобразено. Ето ти, който изнесе така просто, но толкова художествено, с такава непосредна мощ красотата, романтиката на светското предание, на народното поверие, би могъл да изобразиш романтиката на българския религиозен мир. Оная скрита набожност, свързана с на¬шия бит, с нашата история и култура — с един външен свят, който си вече отива. А българският народ, тоя, който не се разхожда из „Цар Освободител”, който оре земята, брани българската родина, поддържа тра¬дицията, пази своя дом — тоя народ дълбоко в душата си е религиозен. Трябва само тая религиозност да се пробуди, да се възпламени… Много малко сме работили върху религиозното съзнание на нашия народ …
И аз му развих мислите си по-нататък, в тая по¬сока, като изтъкнах, каква роля е играла през време на робството гръцката църква — за притъпяване на българ¬ското народностно и религиозно съзнание, за бягството на българина от черковната обредност, за езическите на¬слоения в душата му.
Йордан Йовков слушаше. И отсече:
— Така е… Всичко това е вярно… Наистина, бих отишал някое лято в някой манастир… Там има ка¬кво да се види и чуе. Да, би трябвало да се отиде… Аз сам съм мислил върху това.
И той не казваше, че трябват средства, че са необходими усилия. Не каза дори, че обича природата, но — че не е свикнал да отива на поклонение пред нея.
— Спомни си „Жетварят», за художникът, който изобразява Исуса — да ходи из нивята и да благославя полския труд.
— Да, да…
И Йовков потъва в размисъл и съзерцание.
IV.
Йордан Йовков обичаше да чете старинни автори. Наши и чужди. Той беше прочел наскоро Тацита, четеше напоследък Плиния Млади. А беше прочел Херодота, Тукидида, Плутарха, Тит Ливия, Цезара, Салустия, Светония и пр. С книги му услужваше проф. Д. Дечев(3). Даваше му ги в руски или френски превод. Не веднаж Йовков ми разказваше за това, което му е направило по-силно впечатление. Нравеше му се ясната, стройната мисъл, спокойната, мъдра, безукрасна фраза, плавното изложение. Той гледаше, явно бе, на старогръцките и римските автори, като художник. В тях намираше душевно успокоение, тачеше мъдрият поглед към света. Освен това, допадаше му проявената от някои автори хуманност.
— Слушай, Йордане, като си зачел така дълбоко древните класици, прочети по-основно нашата богомилска и апокрифна книжнина. Особено старите наши апокрифи. Боян Пенев обърна внимание върху тяхната художествена страна. А Йордан Иванов(4) отдавна живее с тях, обича ги, тъкми се да ги издаде. Знаеш вече неговите „Бого¬милски книги и легенди”. Там той изтъкна и апокрифа като средство за богомилска пропаганда.
— Аз отдавна се каня да ги проуча. Чел съм ги. Ето, сега бих искал да прочета „Старобългарски разкази» на Иванова. От него човек може много нещо да научи. Винаги, когато го запиташ за нещо из старата наша ли¬тература, из областта на византологията и историята, вед¬нага ще ти отговори, ще те упъти.
— Така е. И не би било зле, щом имаш интереси, склонност към старината, да се позанимаеш по-основно с нашата апокрифна литература, — добавих аз.
— Вярно, аз съм се замислял върху това. Ето, Николай Райнов издаде преди години „Богомилски легенди”…
— Илия Иванов Черен, който загина безвреме при Селиолу, изпълнявайки своя отечествен дълг, беше тръгнал по дирите на апокрифа. Ако беше жив, сигурно би направил много по-ценни постижения. А и това, което даде, крие следите на по-дълбоко вникване в духа и стила на апокрифа. За времето и условията на неговия живот. Достоевски използуваше апокрифа за своите художествени откровения. Сиреч, апокрифните мотиви му допадаха. Мно¬жество произведения на световната литература крият апокрифни мотиви.
— Вярно, апокрифът има свой особен стил, особено съдържание. Винаги ме е интересувал… Къде може човек да си набави необходимата литература?
Аз побързах веднага да го осветля. Виждах, интересът му нараства.
— Като се освободя малко, ще видя… ще се заловя… Интересен свят, хубави проблеми, религиозни теми. Има хубав материал. Вярно, в тая посока малко е работено.
Аз изтъкнах малко по-обширно историята на апокри¬фа, неговата тематика и проблематика, мястото и значението му в историята на нашата литература, отражението му в нашата църковна живопис. Йовков слушаше с внимание.
— Мене ме е занимавал религиозния мир на българина. В нашата старина има много поучителни, хубави неща. Само че ние не умеем да ценим скритата в нея кра¬сота. Това е особен мир… Там трябва да се погледне по-дълбоко… не случайно. Всичко това човек да го проживее, да го прочувствува. Да е живял преди това — в живота — с тия въпроси. Книгата само да проясни, избистри погледа, да насочи вниманието. Да, в чуждата литература има апокрифни мотиви, разработени от големи майстори на словото. Тяхната религиозност — на тия майстори — е искрена. А и разработката на мотивите… интересна е, оригинална.
След малка пауза:
— Ще трябва да проуча тия наши апокрифи. Да ги прочета по-внимателно …
Мълчание.
Йовков погледна през прозорците, загледа се и притихна. Сякаш довършваше в себе си нашия разговор. След малко се приведе към масата и пийна от чашата глътка чай. Чаят отдавна беше сложен пред него. Слаб, както заръчваше той, тънък чай.
— Ето, тук, — прекъсна той мълчанието, като ми посочи сложения на съседната маса в. „Temps”, — четох интересен преглед на новата руска литература. Много хубав. Така, хубаво написан. От няколко време насам в „Temps” се печатат подлистници, личи си — от добри познавачи, в които се дават сведения за съвременната литература във всички страни. Имаше и за нашата — от Жорж Ато … хубаво написани. — Аз ще поискам от Дирекцията на печата тия броеве от „Temps”, за да прочета отново тия литературни прегледи. Много са интересни. Това наш вестник не може да даде.
Йовков говореше бавно, тихо. Но аз не долавях умора у него, или слабост, която да тежи върху израза или мисълта му.
— Да, да, интересни са, — отвърнах аз. — Обърна ли внимание върху прегледа, който се прави на съвременната японска литература? Трябва да си заръчам книгата, на която се позовава авторът на прегледа, — „Histore de la litterature japonaise des temps archaiques а 1935″, от Kuni Matsuo etc. Френската книжарница ще може да я изпише от Париж.
— Бих искал и аз да я прочета…
Йордан Йовков бeше начетен. Той се интересуваше от литературни и културни въпроси. Някои от тях изживяваше дълбоко. Четеше нашите списания и се отнасяше критично, като художник. Към критичните статии имаше известна слабост. И не веднаж се е смял над някои отзиви и преценки. Особено, когато изпаднеше в хумористично настроение. Когато неговият хумор биваше свеж, остроумен, непосредствен, с тънка струя от сарказъм.
— Не всички критични статии трябва да се преиздават, — каза Йовков решително. — Само ония, — про¬дължи той, — които не са изгубили от своята навременност, които са ценни със здравите си, твърди, определени съждения. Много от тия критични статии не заслужават да видят отново свят. Нека си останат в страниците на списанията. В списанията се погребват толкова неща, могат да останат на забвение и ония критически статии, които са имали само временен характер.
Йордан Йовков ми разкри своя поглед за критичните статии съвсем спокойно — и то без някакъв определен повод.
— Хайде да ставаме, време е!
И ние тръгваме към „Евлогий Георгиев”.
V.
Свежа, ведра септемврийска вечер.
Йордан Йовков е седнал в дъното на Виенската сладкарница. На масата пред него — чаша чай. До него седи г-жа Йовкова. Водят тихо, спокойно разговор.
— Заповядай, — чувам да казва Йовков, като забеля¬за, че приближавам към неговата маса.
Йовков обичаше хумора. Хубаво се смееше понякога. Сам разказваше духовито, увлекателно, с непринуден хумор, анекдоти. Но в последните ми срещи с него това ставаше доста рядко. Обикновено биваше тих, замислен, мълчалив. Трябва да отбележа, че той не оби¬чаше цинизмите. Той дори се отвращаваше от тях, ко¬гато понякога долитаха до неговата маса. Той беше чудно чист, непокварен в душата си човек. Към жената хранеше почит. Не съм чувал да е унизил или обидил с дума или поглед някоя жена. Спомням си, вед¬наж бяха насядали около една маса, близко до неговата, няколко млади девойки, ученички от последните класове на гимназията. Може би те бяха седнали нарочно така близу до него. Говорейки високо и весело, те често поглеждаха към него. Неочаквано при неговата маса седна млад, напет господин. Младите девойки скоро станаха и напуснаха слад¬карницата.
— Ти дойде и прогони момичетата, — шеговито му подхвърли Йовков. В закачката му звучеше тон на укор. Навярно си беше помислил, че свенливите девойки не са могли да издържат задирчивия поглед на младия човек. И сега, в разговор с жена си, той, изглеждаше много мил и сърдечен. Не беше в радостно настроение. Аз не исках да смущавам с въпроси или с излишен разговор неговото спокойствие. Дори и когато г-жа Йовкова си отиде и ние останахме двама.
Погледнах го. Той едва си докосна устните до чашата с чай.
— Ти, Йордане, прекаляваш с твоята диета. Много угаждаш на тая жлъчка, — му казвам аз. — Така ще изтощиш организма си и ще го направиш плячка на дру¬ги болести.
— А не… отвръща малко смутено Йовков. — Не пазя толкова строга диета. В къщи ме гледат много до¬бре. Все вземам месо, вземам и други неща… Не са само млякото и кашите, — продължаваше той.
Кой знае защо, но аз останах с нерадостно впечатление: беше му неловко, неудобно да се говори, че се е подложил напоследък на суров режим. А тоя режим той следеше отдавна. Може би от 15 — 16 години. И друг път сме го¬ворили за неговата диета. Оплаквал ми се е от атаки в жлъчката. От постоянни болки в дясната страна под ребрата.
— Пък ти не се оставяй така, — добавям аз. – Има толкова лекари, посъветвай се с някого… Някои лекуват жлъчката си и на бани. Виж, какво ще ти кажат лекарите.
— Да. Аз съм решил да отида на Хисарските бани.
И сега скоро. Имам да уреждам някои работи. И като ги уредя, ще замина веднага. Пък и времето да се пооправи. Все дъждове това лято…
Йовков, наистина, изглеждаше уморен, гласът му беше слаб и сух. Но не даваше изглед на тежко болен човек. От двете страни на лицето му все имаше руменина — тая, която знаехме от години. Той дори не даваше вид на болен. Никога дори не съм и подозирал, че някаква тежка болест го изяжда. И когато заговориха наскоро след смъртьта му, че го е сразил рак, останах очуден. Той нямаше оная сламена желтевина, толкова присъща на заболелите от рак. И сега оставах с впечат¬лението, че го гнети жлъчката и — храната. А и той не се оплакваше. Той изобщо не се оплакваше от нищо. Той беше достатъчно горд, за да не занимава другите със своите болки. Понякога само ще отрони някоя дума, и то с ироничен тон, за да загатне, и нищо повече. Той имаше привички, които подсказваха някаква боязън от живота, от изненади и случайности. Не беше фаталист, суеверен също. Но той не обичаше да се фотографи¬ра. С каква мъка трябваше веднаж да го накарам да си направи снимки. Колкото охотно ми подаряваше — с автограф — всяка своя новоизлязла книга, толкова не¬охотно даваше портрета си. Не от скромност, макар че той беше изобщо скромен. Защото дълбоко в душата си знаеше, какво е той — ценеше себе си и делата си. Не обичаше да дава портрета си от страх. Незнаен някакъв страх.
— Приготвил съм ти един портрет за спомен, — казваше ми той преди три-четири години.
Разбира се, портрет не получих. И аз не му припомвах за приготвения дар, защото знаех, че ще трябва да го принудя да направи усилия над себе си.
И сега, когато го гледах малко поотслабнал, аз си мислех: каква воля трябва да има той, за да може да се бори така упорито с налегналата го болест. И какви бла¬городни грижи полага за него добрата му другарка в жи¬вота. И тая болест не промени отношенията му към хората, не озлоби душата му, не помрачи погледа му за света. Той остана в душата си светъл, лъчезарен.
— Тъй, тъй, Йордане, не мисли много за тая жлъчка. Недей да й угаждаш толкова. Не тя работи за тебе, а ти за нея…
VІ.
Йордан Йовков е „на чай” — във Виенската слад¬карница на „Цар Освободител”. Пак усамотен, в любимия му кът. Той не обичаше да ходи на тържества, гдето има много шум, не ходеше на погребения — дори и когато трябваше да се изпрати виден някой българин или някой негов познат — близък и далечен. Не че беше равнодушен към земния край — на тогова или оно¬гова. Скърбеше, съжаляваше.
Запитах го, когато трябваше да се изпрати Асен Златаров(5):
— Няма ли да отидеш в „Св. София”?
— Не, няма. Тъжно ми е да гледам, — отвърна Йовков. — Не обичам да ходя …
Дали се страхуваше от смъртта? Тоя, който като строеви офицер е излизал направо срещу лицето й? Не, той по-скоро не искаше да се излага на излишни страдания.
— Защо трябва да умре човек? Да умре говедото, което не мисли, не копнее, не твори, не живее с висок полет на духа! А то — човек! Бедният човек! — казваше ми веднъж Асен Златаров в един случаен разговор на ул. „Регентска”. Не много отдавна преди да заболее.
Спомням си тия думи на Златарова, като си казвам: но и Йовкова го е мъчила тая мисъл, както е тер¬зала и терзае толкова светли духове.
Той беше доволен сега, приютил се в ъгъла на сладкарницата, че жена му и дъщеря му ще имат възможност да ходят заедно — и по-често на театър. А преди това — цяла седмица беше неспокоен, измъчваше се. Напразно го успокоявах: “Ще се нареди, недей бърза, бъди малко търпелив.” Говорил с Николай Лилиев. И той го успокоил. И — въпреки всичко — страдаше. Страху¬ваше се да не бъде обиден, оскърбен. И то защото в душата си таеше безкрайна нежност и обич към дру¬гарката и рожбата си. Той искаше на тях да осигури малко радост. Сам малко ходеше на театър. Не обичаше да стои дълго време в партера.
— Е, виждаш ли, нали ти казвах, всичко ще се уреди, — бързах да взема участие в подхванатия от него разговор.
— Е, стана най-сетне …
— Ами другата работа кога ще стане? — запитах аз. Той ме изгледа с любопитство.
— Стрехата, домашната стреха.
— Ааа…
Йовков се навъси и погледът му се помрачи.
Той мечтаеше за домашно огнище. Скромно. От две стаи и кухня. На пети или на шестия етаж. С прозорци, обърнати към юг. Да гледа Витоша. Никой да не му тропа отгоре. Да знае, че има свое гнездо.
— Искам да си взема малко апартаментче на високо. Да има изглед към Витоша. Да я гледам от там, — често ми казваше Йовков.
Веднъж дори води с мене по-дълъг разговор. Посочвах му някои апартаменти, за които случайно бях научил. Той дори щеше да ходи да ги гледа.
— Няма да я бъде … — продължи той, — ще почакам още малко, Сега съм на „Тракия”.
Понеже схванах в гласа му болка, не исках да го разпитвам. Знаех, как болно се отгласяше в душата му всяка проявена несправедливост или невнимание на на¬шата действителност към него. Други негови събратя си свиха гнездо отдавна. А той, най-четеният писател, все още няма възможност да изпълни едно свое задължение към най-близките и скъпите си. Мнозина го мислеха за добре хоноруван автор, който лесно би могъл да си нареди по-добри условия на домашен живот. Дори аз мислех, че Йовков не бърза, защото навярно иска да си купи някой по-хубав апартамент, или пък — защото се страхува от задължения.
— Има хора, — казваше ми той веднъж, — които от двайсет години нищо не са дали. А живеят охолно с капитала, който са дали на нашата литература преди две десетилетия. От лихвите на тоя капитал. Изглежда, че лихвите са големи, щом капиталът е толкова незначителен. У нас някои получават баснословни лихви…
Свечери се. В сладкарницата идеха доста посетители. Ето, задава се Цено Тодоров. Скептично настроеният и философски мислещият художник. След него дойдоха и други познати и приятели.
Цено Тодоров заговори за своето “имение» – над боровата гора до Цариградския път. Разказва за мъките и страданията си на собственик. Говори за срещите си със столичния кмет, г. Иванов.(6)
Йордан Йовков слуша, усмихва се, прави някои иронични бележки.
— Е, каквото щем да приказваме, тоя кмет направи много за София, — заключава Тодоров.
— Да, ама утре, ако рече да бъде избиран, ще бъде провален, — обади се един от присъствуващите.
— Е, това ще бъде израз на благодарност. — Нали знаеш, какви сме ние, — обади се друг.
— А бе, хубаво, ама какво прави кметът? — под¬хвана Йовков. — Сее трева, разхубавява София. Я да вземе той да построи къщи за бедните, да им благоустрои кварталите. Да остави нас. Ние можем и без трева, пък и без паваж. Да построи приюти, трапезарии, бани — ами и бедните са хора. И те са българи. А той — ценя го, уважавам го много, такъв кмет София не е имала досега, ама да остави нас, да насочи в друга област усилията си … Бедните, бедните… Стига ни е постилал тия зелени губери … — завърши Йовков. Тия думи той ги каза тихо, спокойно, с тон на топла искреност, на блага човечност.
— Е, не си прав, Йовков, — възрази един от приятелите. — На какво беше заприличала София? Я си спомни!
— Зная, зная. Не отричам. Хубаво е всичко това. Ама — има друго по-важно сега, не сме само ние софиянци. Има ги и в крайните квартали. Социални, социални грижи… Човешки отношения. Бедните не бива да се изоставят и забравят — отвърна Йовков все така спокойно, но с малко по-висок тон.
VІІ.
Не след много време Йордан Йовков изчезна. Не го срещнах вече. Научих, че е в Хисаря. Отишъл там да се справя с тормоза на своята жлъчка. Значи, помислих си аз, решението му да отиде да се лекува е при¬ложено в действие. Дано си закрепи там здравето.
Залисани в грижи, мнозина приятели на Йовкова не долавяха, как се изнизваха дните. Йовковото отсъствие, макар и да се чувствуваше, още не тежеше. Всички знаеха при това, че той скоро — след двадесетина дена — ще се завърне. И, наистина, два-три дена преди неговото забо¬ляване, един негов другар ме питаше:
— Кога ще си дойде Йовков?
А Йовков не обичаше да държи в течение другите за това, което става около него. И с него.
И ето — изненадваща, мъчителна вест! Телефонът звъни. Приятел се обажда:
— Какво става с Йовков? Знаеш ли, че е много зле! На смъртно легло! — чувам тревожния му глас.
— Какво говориш? Кой ти каза? От какво?
— Ей сега току-що се разделих с проф. Станишев. Хирурга. Той ми каза. От перитонит.
— Ами той от где знае? — питам аз тревожно …
— По телефона му съобщили от Пловдив!
— Бедният! Жестока орис! Кому беше нужно това?
Наистина, никого да не оскърбиш, да не обидиш, никому да не сториш зло, да бъдеш душевно чист и светъл, непрестанно да работиш на Божията нива, да твориш духовни блага, да бъдеш верен служител на красотата, да желаеш да направиш живота по-хубав и по-честит, да имаш дълбока, безгранична вяра в човека, да си с устремено сърце към слънцето на живота — и да паднеш така ненадейно, коварно сразен, из засада убит от ръката на Великото нищо.
— Защо трябва да умре човек, защо трябваше така рано да отмине Йовков?
Има нещо трагично в участта на Йовкова. Не е то само трагичното изобщо в съдбата на човека.
Йовков не беше завършил още своя жизнен път. Човекът беше още потребен — за себе си, за семей¬ството си, за родината си. А когато тоя човек носи в ду¬шата си Божи дар, защо трябва така рано да си отиде? Писателят постоянно растеше, зрееше. Виждали сте нива непожъната, убита от градушка, изоставена, чийто плод, не е обран или не може да бъде събран! Йовков още имаше да прибира жетвата на своя творчески дар. И плодовете на тоя дар са загубени за винаги — те няма да бъдат включени в съкровищницата на българската худо¬жествена мисъл. А той имаше още воля за творчески подвиг. Планове и замисли пълнеха съзнанието му. Духовното му наследство би нараснало количествено и качествено, радостта на поколенията би била по-дълбока, неизчерпае¬ма. Да можеш в своя творчески дар да разгърнеш борческа мощ и да бъдеш смазан ненадейно от безмилостния удар на съдбата…
Той си отиде с велико огорчение.
Огорчение от нашата действителност, огорчение от това, което му се поднесе в последните дни на живота му. Не говоря за страданията и скръбта му…
Той беше извънредно горд. Затворен в себе си. Криеше мъката си. Не се оплакваше от условията на жи¬вота си. А мнозина му завиждаха. Считаха го богат. Дори и негови събратя. Правеха му сметка, колко пъти е награждаван, какви суми е взимал. От издателя си едва ли не е станал милионер. А всичко това се оказа — праздна мълва. Джобовете му останаха празни, домът му е още неуреден, най-близките му същества, над които той тре¬переше, са изоставени сами на себе си. И той живееше така скромно, с ограничени средства и с още по-ограни¬чени възможности. И най-близките му приятели останаха изненадани от това, което узнаха. Български писател, кой¬то оставя на своя народ духовни богатства, си отива беден. Но той никога не се озлоби. Не изрече хулна дума срещу на¬шето общество. Още повече срещу своя народ, когато той толкова обичаше и така високо ценеше. Народ достоен, пълен с духовна енергия, с героични устреми и надежди. Мъдро и спокойно гледаше на нещата. На нашия живот, богат с толкова духовна нищета. И с отрицателните прояви на нашата интелигенция. Неговото съзнание не беше преизпълнено с представата за величието на собственото му аз. Той признаваше чужди дарования, дела и заслуги. Но в душата си таеше мъката по нещо несбъднато. Той не стигна до ведро примирение. Борческото в неговото същество не беше напълно угаснало. Нашата действителност му тежеше. И той си отиде светъл и чист, за да обайва не само със своето слово, но и със своя нравствен лик.
Той, един от редките писатели на българската земя.
Публ. в сп. “Българска мисъл”, г. ХІІ, С., ноември – декември 1937 г., кн. ІХ – Х, с. 557 – 572.
—————
(1) Проф. Борис Йоцов, професор в Софийския университет, политически и обществен деец, главен секретар в МНП, министър на просветата в правителствата на Б. Филов и Д. Божилов (април 1942 — май 1944), осъден на смърт от Народния съд.
(2) Стефан Л. Костов, журналист, публицист, учител, комедиограф, етнограф, председател на Артистичния съвет и директор на Народния театър, сътрудник на в. “Реч”.
(3) Димитър Дечев, филолог, академик, професор в Софийския университет, ръководи Катедрата по латинска филология, декан на Историко – филологическия факултет, редактор на сп. “Прометей”.
(4) Проф. Йордан Иванов, филолог, историк, археолог, нумизмат, фолклорист, етнограф, библиограф, член на БАН, професор в Софийския университет по българска и славянска литература. Автор на капиталните трудове “Български старини из Македония”, “Българите в Македония”, “Богомилски книги и легенди”, “Северна Македония”, “Старобългарски разкази” и др.
(5) Проф. Асен Златаров, професор в Софийския университет, химик, поет, публицист, литературен критик, член на БРСДП (ш. с.).
(6) Инж. Иван Иванов, кмет на София.

№ 15
СПОМЕНИ НА ПРОФ. ГАНЧО СТ. ПАШЕВ ЗА Й. ЙОВКОВ

1937 г.
С Йордан Йовков се запознах след Балканската война. Не мога добре да си спомня, дали това беше през 1914 или 1915 година. Срещахме се един или два пъти. Направи ми впечатление неговата непосредственост и сдържаност. После, през Европейската война, следях с интерес неговите разкази. Като учител по български език и литература, към мене често се обръщаха приятели и познати, за да чуят моето мнение за военната литература, която беше наводнила в това време и заплашваше всичко да потопи. Аз можах да посоча редки работи на някои от военните кореспонденти-писатели, но с особен интерес се спирах върху произведенията на Йовков. Той разполагаше с непосредствени впечатления и от войната и от военния — от простия войник до офицера, и неговите изображения на живота през войната бяха убедителни и лесно се възприемаха като факт, като станало или въз¬можно. Толкова по-подчертано изпъкваха тия особености на Йовковите разкази, колкото по-неубедителни и лишени от естественост ми се виждаха разказите на другите писатели и кореспонденти. Наистина, и между тях имаше пълни с искреност кореспонденции — но това бяха „кореспонденции”, впечатления, наблюдения, но не и художествени разкази.
Един ден, — мисля, че това беше в началото на 1917 година — на връщане от отпуск за Южния фронт, аз се спрях в София. Трябваше да отида във Военното министерство и в редакцията на „Отечество», или «Военни известия», където ми предстоеше среща с някои по въпроси около действията на полка. Познати офицери, както и лица от редакцията, ме питаха, какво ще кажа за вестника. Как се посрещат от офицерите на фронта и от войниците военните разкази на някои наши писатели. Открито изтъкнах достойнствата на Йовковите работи и доста остро се произнесох за работите на някои писатели, които, да¬лече от фронта, без да познават условията на живота и развитието на боевете, често изсмукват из пръстите си съвсем неестествени положения, герои и геройства. Назовах и имена, които тука няма защо да поменувам. Обърнах вниманието на някои от тия, които ме питаха за впечатленията ми от военните разкази, че не бива да се печатат подобни измислици, понеже войници и офицери много често се смеят на тия фалшификации на войната и военните събития. Споменах, че тия творби приличат написаните от някое софийско кафене дописки на един чужд военен кореспондент през Балканската война, който описваше, как 1-й конен полк атакувал един форт на Чаталджа и как конниците се катерели с конете си като кози по неговото възвишение.
Не си спомням добре, но мисля, че същия ден или скоро след това се срещах с Йовков, който вече беше чул за тоя разговор и който ми каза, че съм критику¬вал доста остро никои писатели, които лично не съм познавал, но един от които бил в стаята и слушал… На¬прави ми впечатление, че Йовков се отнесе сериозно към създалото се за мене не особено деликатно положение, но и явно съчувствуваше на тоя, който ме е слушал, когато съм го критикувал. Говореше, проявяваше се неговата отзивчива душа. Той не обичаше да говори за другите, за писателите. Но и когато говореше (всякога накратко), той умееше да изрази и подчертае това, което споделя, и това, което не споделя, което му е чуждо, без да напада, без да го отхвърля с ожесточение или омраза. Той зачиташе светостта на творчеството и вярваше в искреността на другите, бидейки сам напълно искрен в своето дело.
Дълго след това аз не се срещах с Йовкова. Във „Военни известия” бяха напечатани някои мои описания за боевете на 8-и Приморски полк. Един епизод от дей¬ствията на полка в Добруджа, който беше извлечен от донесения и официално засвидетелствуван, не беше напечатан. Както ми обясниха отпосле — сметнали го за разказ. И понеже помнели моите думи, отнесли ги и към тоя „разказ”, и като им се видял невероятен — не го напечатили. После разбрах, че и това беше известно на Йовкова, и когато му обясних, че това не е разказ, а истинска история, в която наивното, комичното беше и геройско — той искрено се смя на недоразумението с моя „разказ” във „Военни известия”. Спомена ми също, че на всички направили силно впечатление някои мои дописки, които, обаче, останали ненапечатани, защото не били за тогавашното време, което търсело повече суровото и геро¬ичното и трябвало да остави малко по настрана подчертано-хуманното.
След войната Йордан Йовков бе във Варна. Тук той живееше с госпожата си при свои роднини.
Един ден някой позвъни… Бях много учуден и зарадван, когато го видях пред входа на моята квар¬тира. Стеснителен и предупредителен, той почна да се из¬винява, че ме безпокои, но му казали, че аз мога да му бъда полезен… Като разчитал на нашето, макар и бегло, кратко срещане и познанство, той решил да дойде…
Не се мина много време и нашият разговор преми¬на към това, което бе го накарало да дойде. И той взе да ме разпитва… Говореше тихо и доста бавно, но с някаква особена сладост в гласа… Поставяше въпросите мило, хубаво, ясно… Даваше поясненията си с една чуд¬на простота… Добрият учител се усещаше на всяка ду¬ма, при всеки въпрос. И едва сега, при тоя тъй сърдечен разговор, в който Йовков разкриваше недоуменията си, или искаше изяснения на неща, в които не е могъл да проникне, за които не е могъл да намери необходимите обяснения и пояснения, — аз разкрих в по-голяма пъл¬нота обяснението, защо е тъй непосредствен и убедителен Йовков и в своите художествени работи… Аз видях, че творческият процес у него, наред с вътрешното движение, което го подбужда, което дава сочност и сила на творбата му, на замисъла, на нейните общи очер¬тания, у него се развива един важен външен процес на проучване, на осмисляне, на отглеждане. И още първия ден между мене и него се завърза разговор около въпросите на психологията на художественото творчество, вър¬ху които работех във връзка с моите преподавания в VІІІ клас на гимназията и които направиха нашата дружба по-тясна, по-интимна…
Йовков се интересуваше от иконописанието, от някои особености в църковния живот, от традициите око¬ло църковното изкуство и от ред други въпроси. След това той ми каза, че работи върху една повест, в която се преплитат подобни въпроси. Спомена дори, че вече е намерил и живия образец за един от своите герои… Каза името му, като добави, че е събирал сведения за не¬говия живот и дейност и че само след като го е той опознал, неговият герой изведнъж му се сторил жив, като получил кръв и плът…
Нашите срещи зачестиха. Почти всеки ден и почти в един и същи час, след пладне, Йовков звънеше у дома… И се почваха нашите хубави беседи… Той ми четеше разни места от повестта и чакаше моето мнение… „Но… това не е още завършено”, често ми казваше той… “Има нещо, което ми се види още не до¬бре изразено… У мене то е по-сочно, по-топло… На хартията е по-друго”… И отново между нас се почваха задълбочавания в художественото творчество. Аз му давах някои книги… Той ми носеше новата редакция на четените места и аз виждах как непосредствено се раз¬виваше повестта, която се изживяваше от него като действителност.
Особено живо и дълбоко изживяваше Йовков тия места от повестта, в които злото и разрухата на личността се противопоставяха на творчеството. А с някаква чистота и възвишеност бяха напоени думите му, когато той засягаше образа на Жетваря — на Христа. Когато ми четеше една от редакциите на случката в храма — гласът му бе пълен със сладост и вътрешен трепет… Разказът около кощунството, което се извършваше, бе сплетено с мистицизъм и реализъм, но тъй, че да не се под¬ценява нито едина, нито другия.
Помня, че доста дълго говорихме върху тия моменти на повестта. Йовков старателно и съзнателно отбягваше да подчертава чудесното, необяснимото… Той градеше мо¬рално въздействие върху една напълно обяснима външна случка, но тясно свързана с духовната, моралната страна, произтичаща от понятието за храма, за светостта на ико¬ната и божествената чистота на образа Христов. Той чув¬ствуваше и обосноваваше пред мене особено настойчиво, че, тъй реалистично обосновано, събитието може еднакво да бъде прието и от вярващия и невярващия и еднакво да ги води към същността на тоя процес, който неми¬нуемо ще се започне и ще се развие у Гроздана.
След това ние минавахме към четене или преглеж¬дане на някои мои ръкописи, или говорехме за плановете си относно бъдещите работи, които сега ни се преднасяха било като идеи, или с още непрояснени очертания. Помня, че на Йовкова направи много силно впечатление един мой конспект за роман — завършек на “Братя Карамазови” от Достоевски… Той често се връщаше към подържаните там основни идеи и мислеше за тях. Един ден той, след като се бе унесъл в мисъл, ми каза, че често се спира върху едно много интересно явление, което наблюдава у себе си, което е откривал и у други и което тъй често води различни хора като че ли към едни и същи изводи. Според него, не може да не учудва това обстоятелство, че нахвърляните от мене положения десетки години преди Руската революция в същност чертаят идеите на тая ре¬волюция… Но странното е, че и той тъкмо тъй, макар и по-смътно, е долавял това, което става сега в Русия…
Ние често се спирахме върху това дълбоко, неизяснено, съкровено, което е човешката душа, и се стараехме да изясним причините на тая близост, която тъй често свързва с неразривните връзки на родство писателя с някои от неговите герои… Аз му приведох много случаи из мировата литература. Говорих му за свои лични преживя¬вания и за болката, която изпитва човек, когато не може да се отдаде на тая работа, която гори душата му в пламъка на творчеството… Думата беше за тия творби, които се зараждат в душата на човек и които чакат, настой¬чиво дори се стремят, да получат своя външен израз…
Йовков тогава, пък и често пъти отпосле, ми говори за няколко замислени работи, чиито образи и отделни мо¬менти понякога го притискат, дори измъчват, но той още не се е решил да заработи върху тях… Особено много силно впечатление му направил някой случай, наблюдаван, мисля, някъде между Родопите и Бяло море. Чисто¬тата на една красива девойка, нейната будна душа и от¬зивчиво сърце вършели чудеса, покорявали и прераждали хората… „Един ден, казваше Йовков ще се спра върху тоя случай, който сега ми отбягва… Аз не мога още всичко да си изясня!…”
След няколко време Йовков ми донесе завършената вече повест „Жетварят”, за да я прочета изцяло… А от мене той взе някои мои работи, като постоянно ме подканяше да завърша тия, които му се бяха харесали… Особено му се хареса една моя драма и настояваше да я преработя, като оставя петото действие и завършва с четвъртото.
Често идваше при мене Йовков и след това, но забелязвах, че нещо го много измъчваше. Един ден той ми каза, че много му се искало и аз да го посетя, но … имало причини, които не му позволявали да ме покани. По-рано аз не долавях, но скоро разбрах, че Йов¬ков не е много добре материално, че нещо го измъчва… И колкото по-ясно ми стана това, толкова по-мил, по-близък ми беше тоя истински жрец на хубостта, на възвишеното, на чистото в живота. Нито един път, нито един момент, дори при обсъждането на най-деликатни лични, обществени, политически и други въпроси, а особено въпросите около литературата, аз не чух дума, в която поне да има намек на злоба, завист, пренебрежение към ко¬гото и да било Доколко беше деликатен Йовков пролича от следния факт. „Поп Стефан” в неговата повест бе получил името и образа си почти без промяна до нашата среща във Варна… Той бе вземал и името и някои черти от живота на моя баща, за когото му съобщили близки негови и роднини. Той му напомнил и друг някой свещеник, само че не бе образован, но типичен народен пастир. Отпосле, той искал на няколко пъти да променя името, защото героят му е човек необразован, а живият образ е не само образован, но и с висока култура, с обширни познания и духовни интереси… Той долавял, че може би се подценява образеца, и един ден ми изрази смущението си от това.
Наистина, Йовков беше деликатен!… И аз особено смутен, но не смеех да го запитам, защото знаех деликатността му, когато го виждах доста измъчен и неспокоен няколко дни под ред… А когато два или три дни той не идва при мене — бях решил да отида да го по¬търся … Помислих, че се е разболял … Но тъкмо то¬гава чух познатото Йовково позвъняване …
Посрещнах го зарадван и с интерес спрях поглед на възбуденото, но все още изморено лице на Йовкова. Изглежда, че погледът ми е бил много въпросителен, защото той се усмихна щастливо и ми каза, с мек, топъл глас: „Имам дъщеря!…”
Аз изведнъж не разбрах за какво ми говори … Помислих, че някоя нова повест ми носи … “Момиченце имам” … добави Йовков… И изведнъж неговата радост стана моя радост!…
Говореше бащата Йовков… Съпругът Йовков ми се откри като внимателен и загрижен. Бащата беше също тъй сърдечен, както и писателят… Но свръх топ¬лината, която измъчваше душата му и сърцето му към тоя или оня близък образ — негово чедо — сега се долови нещо ново, нещо много по-сближаващо, радващо … Един жив човек, негова плът и кръв, негов дух, се беше появил, и той се радваше с чистата радост на родителя!…
Нашата дружба заякна още повече. Но и грижите на¬растваха … Той, обаче, пред мен таеше несгодите на своя живот. Аз често ги долавях в случаите, когато той се извиняваше, че не може да ме покани у себе си, че няма подходяща обстановка … И аз трябваше да надделея едно свое искрено желание да видя бебчето и да му се порадвам …
Когато повестта «Жетварят” излезе от печат, аз получих екземпляр от нея … Бях обещал на Йовков да дам отзив. И веднага напечатих в кн. 3 и 4 на сп. „Духовна култура” кратък отзив (стр. 297 — 307) за нея … Йовков ми поблагодари сърдечно, като спомена, че не очаквал тъй ласкаво да се отзова за книгата му … Сторило му се, че аз съм строг съдия, когато сме обсъждали литературни въпроси, а сега съм се показал не само сърдечен, но и обнадеждващ …
След време Йовков отиде в Румъния. Но той не ме забрави… След завръщането му ние пък се виждахме често… Но София и животът ни разделиха … Ние не можехме да се срещаме тъй често и да си говорим… Когато излезе второто издание на „Жетварят”, той ми го донесе … „Вие сте тъй близко до тая моя творба… че не мога да не ви я донеса” — казваше той… Аз му дадох някои книги… Особено се зарадва Йовков на “Автобиографията” на д-р Стамболски(1) … Но и след това нашите срещи бяха редки макар и сърдечни…
През юли или август т. г. срещнах Йовкова доста отслабнал … “А, сега съм добре, казваше той… А вие как сте … Къде ще летувате?” ме попита той сърдечно …
На бележката ми, че сега рядко се срещаме, Йовков ми каза, че е решил през есента, да се срещаме по-често, не само лично, но и семейно …
Милият приятел… Той не е чувствувал, пък и аз не можех да помисля, че това ще бъде и последната ни среща!…
Йовкова няма веч между живите. — Из под пе¬рото му няма да се открояват тия чудни образи, които живееха в душата му … «Красотата и чистотата, които творят чудеса», обаче, се откриха в неговото творчества и те ще останат вечно да славят името и делото му.
Публ. в сп. “Българска мисъл”, г. ХІІ, С., ноември – декември 1937 г., кн. ІХ – Х, с. 573 – 579.
—————-
(1) Д-р Христо Стамболски, син на казанлъшки търговец, лекар, възрожденски деец, доцент по анатомия във Военно медицинското училище в Цариград. Вж. Хр. Стамболски, Автобиография, дневници, спомени (1852 – 1879). Откъси, С., 1972, 933 с.

№ 16
СПОМЕНИ ОТ НИКОЛАЙ О. МАСАЛИТИНОВ ЗА Й. ЙОВКОВ “ВЗИСКАТЕЛЕН ХУДОЖНИК”

1937 г.
Ты им доволен-ли, взыскательный художник?
Пушкин
В живота на всеки човек има срещи, които оставят в душата му неизгладима следа. За мене лично подобна среща беше срещата ми с Йордан Йовков.
„Душата на поета — казва Емерсон — е нещо много по-високо от това, което можем да знаем за нея, и много по-мъдро от всички негови постъпки”. Такава беше и душата на Йовкова. Ето защо, да се пише за него не е лесно. Необходимо е голямо внимание при избора на спомените, за да може вярно да се разбере самата същност на неговото творческо „аз». Йовков беше винаги задълбочен в себе си, и това го правеше мълчалив и необщителен. Само близостта с него, при съвместна работа, позволяваше понякога да се гадае, откъде иде това постоянно желание у Йовкова по-скоро да слуша, отколкото да говори. Като истински творец, Йовков всеки миг попиваше живота — внимателно го наблюдаваше и вътре в себе си го преработваше в художествени образи.
„Мълчание, велико царство на мълчанието! — пише Карлайл. — О, благородни и мълчаливи люди!… Те са пръснати навсякъде, всеки в своята област; те мислят и работят в безмълвието; те са солта на земята, и страна, в която ги няма, не е на верен път. Тя е като гора без корени, цяла изплетена от листа и вейки, която требва да изчезне».
„Хора, които винаги дирят творческо мълчание и самота, стоят по-високо от другите — пише Метерлинк — може би само те знаят, какви безмълвни и дълбоки води се таят под тънката обвивка на всекидневния живот». Тъкмо тия „дълбоки води» винаги търсеше Йовков, под обвивката на своите творчески слова. Винаги един незначителен случай разкрива душевната глъбина на такива хора, като Йовкова.
Помня, когато работех над „Албена», но обърнах вниманието на автора върху първата сцена с двамата другоселци. Те са дошли на мелницата да мелят брашно за Великден. Вече е Разпети петък, а за тях все още не иде ред. И ето — и двамата излизат на сцената с думите:
— „Е, най-после, и за нас дойде ред!» (Цитирам по памет, тъй както беше напечатана най-напред пиесата в „Златорог»).
— Струва ми се, — казах аз на Йовкова, — че по-правдиво би било, преди да дочакат реда си, да излязат разгневени на сцената, защото пак някой ги е изместил; инак, би трябвало да останат на воденицата при човалите си.
— Да, да, вярно, — съгласи се Йовков, — ще го променя.
— Тогаз, направете го още сега, трябва да се измени само едно изречение.
— Не, не! — упорито и решително отвърна Йовков, — аз така не мога, дайте ми време, ще помисля и ще ви го пратя.
Признавам, това ме ядоса малко, тъй като се задържаше хода на работата ми. Помислих си: — какъв упорит човек!
Едва след две седмици получих обещаната поправка. И аз бях възхитен. Само няколко изречения, но какви изречения! Под всяка дума живееше душата на действуващото лице. Две седмици Йовков е дирил „ония дълбоки води», които се крият под най-обикновените, сякаш, думи; две седмици творчески труд са му били необходими, за да напише само няколко изречения.
От това аз ясно разбрах, колко грижливо се отнасяше Йовков към словото — аз разбрах, какъв „взискателен художник», по израза на Пушкина, беше той.
Работата над „Албена» в Народния театър ще остане завинаги за мене най-скъп спомен. Тая първа пиеса на Йовкова аз смятам за една от най-хубавите поетически и лирически творби на сцената. За съжаление, критиката, с малки изключения, не можа напълно да оцени тая пиеса — нещо, което много огорчаваше покойния Йовков. Но аз вярвам, че тая пиеса ще има славно бъдеще. Когато през 1929 година в Париж аз подробно и развълнувано предадох съдържанието на „Албена» на голямата руска артистка Людмила Питоева, която има там свой театър и играе на френски език — тя цяла пламна от възторг.
— Дайте, дайте ми тая пиеса, — ми каза тя, — аз непременно ще я играя!
Аз обещах да й пратя превода, скици за костюмите, мелодиите на песните и т. н.
Когато се върнах в София, аз предадох желанието на Питоева на Йовкова и го помолих да намери добър преводач за „Албена». Но, уви! Такъв преводач не се намери — защото за превода на пиесата е необходимо да се знае не само литературния френски език, а — и народния.
Още не е дошло време да се пишат спомени за Йовкова, да се предадат неговите случайно изказани мисли за драмата, за сценическото изкуство, всички най-малки подробности за работата му в театъра — подробности, които са така значителни сега, когато Йовков си отиде от нас завинаги. Нека говори той сам за себе си чрез своите творения. Да ги прочетем благоговейно и внимателно, за да почувствуваме още по-болно незаменимата загуба.(1)
Публ. в “Йовков лист 1884 – 1937” и “Йордан Йовков 1884 – 1937”, с. 36 — 39.
—————-
(1) Свои спомени за Й. Йовков Масалитинов публикува и в сборника “Сто години български театър”, С., 1956, с. 219 – 224, които озаглавява “Моите постановки на български пиеси”. Вж. А. Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков в спомените на съвременниците си, с. 433 – 438.

№ 17
СПОМЕН ОТ ПЕТКО ТИШЕЛОВ ЗА Й. ЙОВКОВ “В ДОБРУДЖА”

1937 г.
През 1907 год., когато есента сипеше своето злато над равна Добруджа, царството на Йордана, Варненската инспекция ми даде учителско место в с. Чифлик Мусу бей, Добричко, Каралийска община. Тук, в с. Каралий, се запознах с учителя Йордан Йовков. Буен младеж на Старозагорското поле, току що свършил Пловдивската гимназия, какво ли впечатление съм направил на засмения и тих добруджански учител, та ме прие тъй радушно? Чифлик Мусу бей беше на два-три километра от селото на Йордана, и аз най-малко два пъти в седмицата, щом пуснех учениците след обед, отивах да видя засмения учител и да взема пощата за училището и за себе си. Не ми се чакаше на другия ден да ми я донася бай Колю слугата, вечно с качулка на главата и препасан ямурлук на кръста с въже, с тояга в ръце — същински руски мужик. Каралий и учителя Йордан Йовков станаха за мен извор на радост и разтъжване.
Струва ми се, тогава друг беше главния учител на Каралий, но Йордан беше главен сред учителите по душа. Той ме посрещаше, той ме привличаше, той стопляше душата и чувствата на странника учител от Южна България.
Обичах да правя обиколки нашироко из околността, на 10–15 километра, и пак отивах на „доклад» в Каралий при веселия учител. А той обичаше да слуша с усмивка сантименталните и разпалени „доклади» за хубавите гледки, за чистия въздух, за старите римски развалини и заселища, или „градища», както ги казваха; за конете на „коджа» и „малак» Михаля и неговата дъщеря, които бяха съседи на Чифликмусубейското училище и у които аз ходех на седянка, а те идваха на гости и разговор при мене нощно време, в стаята ми в самото училище; разказвах му за препусканията с пъргавите и низки добруджански коне, които нашите чорбаджии ми даваха да яздя. А Йордан с глас се смееше.
Изпраща ме той — вече потъмняло — и си говорим. Много са такива тихи нощи. Тихо звездно небе, лаят псетата. Издигат се грамадните купи бяло-жълта слама. Прибират се селяните. Край дълбоките кладенци се трупа добитък, точат с мехове вода.
Йордан имаше подплатено с кожа палто, с широка кожена яка: или го обличаше, или го намяташе.
На душата ми беше топло след раздялата. Аз не вървех, а летях посред тъмнината за Чифлик Мусу бей.
— Виде ли се с Йордана? — ме питаше на другия ден бай Колю.
— Да, — казвам му.
— А-а-а! Добър и весел човек е Йордан!
На другия ден или на следния, нищо не значеха двата или три километра път до Каралий.
В разговорите ни, понякога, Йордан не споделяше моята „философия», защото аз тогава много обичах философията и четях философски книги.
Аз, обаче, не разбирах тогава неговия мироглед. Йордан с присъщата му шеговитост се противопоставяше на моя „рационализъм». Говореше ми за изкуството, за душевната илюзия, поетическата илюзия, преживяното само по себе си; аз държах за действителността извън човека — човешката представа е нищо, абсолютната действителност е всичко!…
Напролет, 1908 г., през м. май, настана голямо оживление в Каралий. Всички селяни от околните села се събраха там на традиционния Каралийски „сбор», и аз за пръв път можах да видя и множество хора от този край, и пъстрата им и разнообразна добруджанска носия, богатството им, обичаите им, които не се различават от нашите. Ние учителите бяхме по-голяма компания. Ходехме из навалицата, наблюдавахме. Йордан подържаше със закачки и смях веселото настроение. Той заемаше централно място между нас и с хубавото си облекло, и с походката си.
* * *
Трите села, които споменах: Каралий, Чифлик Мусу бей и Долно Мусу бей са разположени по една малка река, наречена Каралийска. Реката е твърде интересна с това, че се врязва дълбоко в равната почва и тече по каменно варовито корито и прави хубави извивки. Особено в Каралий прави подковообразна извивка. И на тази подкова е разположено село Каралий. И трите села са в низко, сгушени по коритото на реката. Училището, гдето най-често намирах Йордана, е в низко. А насреща по височината имаше и къщи. Там, по височинката, беше събора. Край село Каралий и в Долно Мусу бей имаше парни мелници. А по височините във всички села имаше много вятърни мелници, които работеха, когато духаше прочутия добруджански вятър.
Йордан ми е говорил, че сюжета на неговата „Албена» е из последното сeло Долно Мусу бей. Дори ми напомняше семейството, което и аз съм посещавал.
* * *
През същата година стана и учителска конференция в Добрич за учителите от цялата околия. Пристигнахме и ние с Йордановите добруджански каруци, които бяха изписани и сякаш пееха, а не тракаха с желязната си и здрава направа. Слизахме по ханищата, спирахме по чешмите да напояваме конете. Направи ми впечатление, че Йордана го познаваха и от други села и много приятелски и задушевно се здрависваха и разговаряха с него.
Пътят беше дълъг измежду зелените ниви, но въздуха бе чист, и ние се приближавахме с повишено настроение към далечния градски център Добрич. Настанихме се по ханища и хотели. Струва ми се, аз бях в хан, а Йордан в хотел, при когото през време на почивка се събираха много познати учители и учителки. Той си имашс широки и стари връзки.
Едва ни събираше салона за конференция. Бяха лектори д-р Чакъров — бивш главен секретар на Просветата, Борис Денев и, струва ми се, д-р Свраков. Ставаха разисквания. Аз вземах думата. Но Йордан не взе участие. После, обаче, обичаше да се шегува върху изказаните мисли. През свободното време правехме разходки из градината, която имаше езерце, из лозята и из града. Тогава в обществото на учителите беше и Дора Габе, която ми посочиха. Изнесе се един концерт от Панчо Михайлов и една вечеринка. Бяхме всички учители на маси. Конференцията мина, както всички конференции — весело и хубаво. Потеглихме пак на север от Добрич към румънската граница, защото ние бяхме близо до границата. Пак ханища, спирки, чешми с многобройни камени корита, останали още от турско време и със старинни надписи.
Решихме, при една среща на края на годината, да направим разходка до румънската граница, да я преминем и да отидем до едно близко румънско хубаво село. Не зная защо, и сега си мисля, че това е там, при „село Люляково».
Един хубав праздничен ден потеглихме. Ходихме по поста, разглеждахме пчелите, чиито кошери бяха разположени в една горичка, минахме и границата. Хубавите картини в разказа „Балкан» ми напомнят тези местности. Румънското село ни направи добро впечатление с гиздавите носии на момите, с кръшните хора, но и с по-голямата си уредба и богатство. Не си спомням добре, но като че не успяхме да се върнем.
Спахме в нашето крайгранично село. Тоя ден там имаше сватба. Вечерта ходихме на сватбата, и до късно наблюдавахме обичаите. Имаше един старец, който беше изпаднал в настроение, играеше някакви танци, символизиращи бракосъчетанието, вземаше едно малко трикрако столче и го слагаше на плешивата си глава, а ние стояхме отстрани и го гледахме …
* * *
Това беше преди 30 години … Сега в тоя късен час, когато чувствувам тихата звездна нощ над долината на Марица и усещам чрез благоуханието на хризантемите подобна някогашна есен в Добруджа, аз се пренасям в миналото и виждам отново засмения Йордан да ме изпраща край село Каралий за Чифлик Мусу бей.(1)
Публ. в “Йовков лист 1884 – 1937” и “Йордан Йовков 1884 – 1937”, с. 114 — 118.
————
(1) По-късно, по поръка на Д. Минев П. К. Тишелов пише друг спомен за Й. Йовков, който е отпечатан в сборника “Йордан Йовков – документи и свидетелства за живота и творчеството му”, Варна, 1947, с. 356 – 359. Вж. А. Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков в спомените на съвременниците си, с. 430 – 432.

№ 18
СПОМЕН ОТ Д-Р М. СТОЯНОВ “ЙОРДАН ЙОВКОВ И НЕГОВАТА ПИЕСА “АЛБЕНА”

1937 г.
Бе не много отдавна. Излязохме от представление в Народния театър и макар да гледахме една „модерна”, „динамична” и кой знае още каква пиеси на европейски автор, получил баснословни хонорари за нея едва ли не от всички големи сцени на двете полукълба, бяхме тъй угнетени, тъй недоволни, че сякаш без друго трябваше да се скараме.
Бе Йордан Йовков, бяха първите управници на Народния театър, някои още близки приятели, но всички съсредоточено мълчаха, кипяха и се поглеждаха под вежди.
Първите леки и ловки стрели се отправиха, разбира се, към управниците на театъра, избрали и поднесли пиесата на публиката и близките приятели не ни отказаха удоволствието да се посмеят доста злъчно над тоя нещастен избор.
— Сборове дават тия пиеси, разберете го! — оправдаваше се единият от виновните. Длъжни сме без друго да пълним касите…
— Класически пиеси, постановките на които струват стотици хиляди лева, едва покриват разноските си, добави с въздишка вторият от виновните, оплаквайки съдбата на класическите пиеси на българските сцени.
И изведнаж, посред тоя ненужен и натегнат разговор, остро прозвуча уверения глас на Йордан Йовков. Той бе, изглежда, най-недоволен, тонът на гласа му бе рязък, той каза неща най-неочаквани, най-неверни и вече явно съвсем несправедливи. Говореше за драмата въобще, отричаше я окончателно, намираше, че драмата не е изкуство, не е поезия, а някакво майсторство, едва ли не занаят, и че никак, следователно, не е нуждно да се дразни за нея човек.
Закипях най-сетне и аз; обикнал драмата и сцената като най-висши изражения на творческия човешки гений, аз започнах задъхана, възторжена и най-нелепа реч за Шилер и за Шекспир, доказвайки твърде неделикатно предимствата на драмата пред останалите литературни произведения.
Бе тогава, когато Йордан Иовков не бе почнал да пише драми, или — по-право — не бе признал усилията си в тая област, но аз сякаш неволно го засегнах.
— Мълчете, пошепна ми един тихо! Йордан не понася да се говори за неща, които не може да напише.
— Не го слушайте и не му вярвайте твърде, довери ми друг съвсем уверено. Аз зная доста сигурно, че Йордан сам се пече сега над огъня на първото си драматично произведение и навярно скоро ще се опровергае сам…
Погледнах любимия писател изненадан и с нови надежди; скучната влажна вечер и пустата улица ми се сториха не тъй безнадежни, както преди.
И — слава Богу. Малко време мина от тая досадна вечер, няколко месеца само, и рампата на Народния театър блесна за Йовковата „Албена”. Бе радостно събитие. „Албена” не донесе на автора си несметни хонорари, не обиколи сцените на театрите по двете полукълба, не прибави към славата му празния шум на „модерно”, „динамично” и т. н. произведение, но остана завинаги в сърдцето на добрия театрален зрител, остана и в страниците на българската литература.
Защото „Албена” е преди всичко вдъхновено написана пиеса, пълна с поезия и великолепни поетични приоми, удивително вещо отразила душата на народа в цяла редица оригинални драматични положения.
И ако Петя Герганова може да се гордее с цяла редица прекрасни образи, от нея създадени, от трагедиите и драмите на безсмъртните писатели, уверен съм, че нейната Албена трябва без друго да се постави посред най-вдъхновенно постигнатите. Казвам го в смисъл, че не винаги на българския драматически писател се отдава да окрили артиста с оня размах, който би му дал възможност да разгърне целия свой сценичен талант и вече жалбите по „родната” драма стават съвсем безсмислени.
Йордан Йовков създаде в „Албена” един от най-прекрасните женски образи в нашата литература, а Петя Герганова ни го показа с цялата своя великолепна артистична стихийност и женственност.
Поетът и артистката бяха достойни един за друг.
Надявахме се справедливо на нова радост зад рампата на Народния театър подарени нам от Йордан Йовков. Влажна есенна пръст потисна тия надежди.
Слана попари листата, клюмнаха и капят згьрчени в сетни мъки.
Слана сгърчи и душата ни и тая ранна смърт ще ни потиска още дълго.
Но, имаме и своята утеха: ще разгънем томовете на Йовковите произведения, ще спомним «Албена» на сцената и острата болка от черната смърт ще се огаси от огъня на Йовковото вдъхновение.
Смъртта ще е безсилна да открадне живота на Йовкова, внедрен завинаги в сърцата ни.
Публ. във в. “Литературен глас”, г. Х, С., 27 октомври 1937 г., с. 5.

№ 19
БЕЛЕЖКИ ОТ ПРОФ. АСЕН ВАСИЛИЕВ(1) ЗА Й. ЙОВКОВ

Б. м., 29 юли 1939 г.
Днес, 29. VІІ. 1939 г. идва при мен стария журналист Добри Попов. Разговаряхме по различни теми – предимно за историята на неговия край – Елховско – който той много обича. Между другото стана дума за Йордан Йовков. “Не мога, казва, да разбера, как човек може да бъде толкова разновиден – като Йордана. Колко голям като писател – толкова неприятен като човек. Той бе твърде завислив. През време на Голямата война, аз бях назначен за заведующ редакцията на “Военната библиотека”. Изданията следваха едно след друго – огромна работа падаше. В канцеларията, в която работех, широка и светла стая, бе натъпкано с книги. Там бях намерил място и за леглото си, бях се наредил сносно. Въпреки многото книги, приветливо бе за живеене. Един ден идва Йовков, с чин поручик – той бе като шеф на службата. Аз бях цивилен чиновник – извикан от полка. Стаята и обстановката му харесаха и съвсем неочаквано се обърна към мен. “Ше излезеш от тук и ще ми отстъпиш стаята.” Аз се възпротивих и казах, че съм по служба, че е невъзможно да отида в града и да вземам стая и да плащам наем, защото съм войник и не получавам нищо. Той се разсърди и отиде при началника полковник … Последният ме извика и малко намусен ми каза да се споразумеем, но искаше да кажа, че трябва да се подчиня на Йовкова. И нему казах същото – наем не мога да плащам – за частна квартира. Да направи постъпки и предпочитам да се върна в полка. След това Йовков не настояваше, но се страшно озлоби. Извика войника, който прислужваше в издателството и го пита донасял ли е вода за пиене и измитал ли е стаята гдето аз работя. Войникът потвърдил това, като казал, че не прислужва мен, а се грижи за служебна канцелария. “Ще ти счупя главата, ако влезеш в тази стая” казал на войника и последния не посме да дойде вече. Със същата фраза го бе заплашил – че ще му счупи главата, защото един път ми бе донел чай от В[оенния] клуб – който там се продаваше 35 стотинки — за военните, а на вън бе 50 стотинки. Подобна история се разигра между него и Сирак – Скитник – пак за стая. С. Скитник бе намерил една стая пълна с непотребни вещи. Накарал войниците та я изпразнили, един от тях я варосал и Сирака поставил вътре легло и маса. Когато Йовков влязъл вътре – много харесал стаята, че била прибрана и уютна. Казал на Сирака да му я отстъпи. Последният се възпротивил. Станало скарване. Сирака му казал, че и той може да намери някоя стая и да накара войниците да му я почистят и приготвят, но бил научен наготово. Йовков страшно го намразил след това.
* * *
В къщи Йовков мълчал по цели дни и седмици. Жена му го молила да проговори поне една дума. Той пак мълчал. При един такъв случай тя го хванала за палтото и го молила да каже нещо. Той, без да я погледне казал: “Нещо.”
ЦДА, ф. 1680 к, оп. 1, а. е. 1253, л. 1. Оригинал. Ръкопис.
————-
(1) Проф. Асен Василиев, изкуствовед, художник живописец, професор по история на българското изобразително изкуство във ВИИИ в София.

№ 20
СПОМЕН ОТ АКТРИСАТА ЗОРКА ЙОРДАНОВА “АВТОРЪТ НА “БОРЯНА”. ПО СЛУЧАЙ 85 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЙОРДАН ЙОВКОВ”.

20 ноември 1965 г.
От прозореца на моята стая на ул. “Гогол” се виждаше къщата, където живееше писателят Йордан Йовков.
Спомням си, вечер, след като жена му и дъщеря му отиваха да си лягат, той оставаше в кабинета си до късно приведен над някоя книга или ръкопис. Изглежда, че в тишината на тези часове той най-добре работеше. Понякога пък в осветения отворен прозорец се очертаваше ясно седналата фигура на писателя, зареял поглед в тъмнината , потънал в дълбок размисъл.
Така замислено загледан навън през витрината на кафене “Цар Освободител” съм го виждала, когато на път за театъра минавах по едноименния булевард. Той седеше винаги на една и съща маса, често сам, пиеше си кафето и гледаше минаващите по булеварда граждани. Струваше ми се, че обича да бъде сам, но сигурна съм, че никога не се е чувствал самотен, защото човек с такава поетична и богата душа, която се отразяваше във всеки ред на неговите разкази, не може никога да бъде самотен.
През 1932 година в Народния театър в София предстоеше представянето на Йовковата пиеса “Боряна”. Главният режисьор Н. О. Масалитинов, който не само уважаваше, обичаше, но просто благоговееше пред писателя и човека Йовков, възложи ролята на Боряна на мен. На една от “черните” репетиции съвсем незабелязано в тъмния салон се беше вмъкнал авторът на пиесата. Когато разбрахме това, ние бяхме много недоволни от неговото присъствие, защото не бяхме добре подготвени и се страхувахме от неговото мнение. Още на другия ден разбрахме, че тревогата ни не е била напразна. Скромният, тих и сдържан в отношенията си с хората Йовков се оказа взискателен, строг и тънък познавач на театралното изкуство. Той беше направил редица бележки по нашата игра пред Масалитинов, посочвал как да изговаряме тази или онази реплика, как да се държим на сцената, та даже как да си държим ръцете, за да можем най-правилно да превъплотим неговите герои от народа във техния физически и нравствен лик. Репетициите продължиха. Пред премиерата напрежението достигна връхната си точка не само за нас, но и за автора. В ложата Йордан Йовков, блед като платно, буквално потръпваше от вълнение. Затова пък радостта ни беше двойно по-голяма, когато бурните и продължителни аплодисменти на публиката показаха нейния възторг и одобрение. Когато Йовков дойде след представлението на сцената да ни поздрави, той вече беше спокоен. В този момент аз изведнъж си спомних онази репетиция преди два месеца и дълбоко в себе си почувствувах, че освен качествата на “Боряна”, освен усилията, които всички бяхме вложили за нейното представяне, успехът на пиесата тази вечер и всички вечери след това дължахме на правилните и уместни препоръки, които Йовков направи на същата тази репетиция. И мълчаливо му благодарехме за това.
По разказ на народната артистка Зорка Йорданова.(1)
ЦДА, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 20, л. 1. Печатно. Публ. във в. “Знаме на комунизма”, г. VІІ, бр. 137, Търговище, 20 ноември 1965 г., с. 2.
—————-
(1) В личния архив на Зорка Йорданова се пази нейна снимка в ролята на “Боряна” от 1932 г. Вж. ЦДА, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 184, л. 1 и 2. Запазени са също и текста от ролята на “Боряна” с ръкописни бележки по него от Зорка Йорданова. Вж. ЦДА, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 54, л. 1 – 34. Оригинал. Машинопис и ръкопис. З. Йорданова е запазила и отзивите на Йордан Бадев, Велибор Глигорич и Д. Кр. от български и сръбски вестници – “Зора”, “Време”, “Политика” и “Правда” за гостуването на Народния театър в Белград и Скопие през 1936 г. с пиесата “Боряна”. Вж. ЦДА, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 20, л. 1 – 5.

№ 21
СПОМЕНИ НА ПЕТЪР КАРАПЕТРОВ(1) ЗА Й. ЙОВКОВ

І.
Спомени …
Б. м., 1937 г.
Запознах се с него отдавна — беше се върнал от Букурещ — в тогавашната тясна сладкарница „Цар Освободител”. Помня трепета, с който го приближих. Очаквах да чуя и нещо от него самия, нещо, което да засили възторзите ми от неговите творения. Другите около него шумяха, разговаряха. Той мълчеше. Погледна часовника, каза „до виждане” и излезе.
После се сближихме.
Отначало сядах до него и мълчах заедно с него. По-късно започнаха да се откъсват думи, обикновено за някоя нова книга, вестник. И когато почнах да му нося книги, които бяха наши издания, сближението дойде. Йордан Йовков четеше и се интересуваше от всичко, което дава литературата ни. Особено много го интересуваше белетристиката. Говорехме често за по-младите белетристи. Особено за творчеството на Константин Петканов, когото той ценеше.
Събирахме се обикновено на маса четирма: той, Добри Немиров, Конст. Петканов и аз. Идваха често и Ник. Атанасов, художниците Борис Денев(2), Сирак-Скитник. Обичаше много да бъде на маса с Добри Немиров, който умееше да увлича Йовкова в разговор и често да го развеселява.
— Къде е бай Добри, питаше ме той, щом Добри Немиров някъде закъсняваше.
И радостно ми бе да гледам това приятелство между двамата, което не се наруши до последните дни на писателя.
Рядко Йовков говореше за творчеството си. И не обичаше да слуша похвали. Но мълчаливият обикновено Йовков ставаше извънредно разговорлив, щом идваше дума за Добруджа. Той обичаше много своя поробен роден край. Понякога разказваше спомени за живота си в него. Тогава той се увличаше, забравяше се, и поетът взимаше връх. Разказът му биваше пълен с болки и радости, с горчила и отчаяния, а понякога и с неочакван хумор. Струваше ми се, че тогава Йовков разтваря сърдцето си пред нас. И ние виждахме онзи чародеец на словото, който написа „Старопланински легенди” и „Вечери в Антимовския хан”, който умее из неизчерпаемите си спомени да вади нови живи образи, и с жар и неподражаема красота да рисува Добруджанската степ… Болката по родния край притискаше като страхотни окови гърдите му, задавяше го.
В Добруджа — там бе сърцето му.
Няколко месеца преди смъртта си той пожела да напише исторически роман или повест и то из миналото на равна Добруджа. Повод да заговорим за този негов проект даде книгата на Стил. Чилингиров „Невиждан враг”, в който роман Чилингиров описва предосвободителната епоха в родния си град. Добруджа си има своето минало, история, и то каква история.
— Ще говорим за този роман по-късно, когато се освободя от други ангажименти. През февруари мога да го приготвя.
Уви, този февруари никога няма да дойде!
Няколко месеца преди смъртта си той ме повика в старото кафене „България”. Помислих, че не желае да бъде сам в почти празното кафене. И се много зачудих, когато Йовков за пръв път ми се оплака, той, който не обичаше да се оплаква. Говореше ми за материални несгоди, за това, че трябва да си търси нова квартира, някъде в тих квартал, че е много хубаво да има човек собствен апартамент, където да живее с жена си и дъщеря си, и да пише, да пише. Има много да се пише, но… Антология щели да му издават. Обещано му било. Почти мислил, че е осигурено издаването й. Щял да вземе от нея малко пари. Но и там …
— Ако знаеш, че приятели ми попречиха!
Каква тъга имаше в думите му.
Излязох с тягостно чувство: нима и един от най-големите ни творци е оставен тъй да се измъчва! Та той е много добър, няма врагове, признат е от всички и при това… Наистина, директорът на книгоиздателство „Хемус” г. Хр. Хаджиев му бе приятел, издаваше му съчиненията, обичаше го, и ето, Йовков, въпреки всичко, имаше своите дребнави житейски грижи, които много често трошат писалките и най-големите писатели.
Срещнах Петканов и му казах всичко. Той само замислено поклати глава.
— Зная. Разбирам го много добре, защото и аз … Но поне аз се мисля за здрав, а той е при това болен.
* * *
Кафене „България” — новото. Йовков пие само няколко лъжички липов чай, много слаб. Навън се разхождат хора, Той мълчи. Става, казва ми:
— Отивам да се лекувамъ. В Хисаря. До виждане. Поздрави бай Добри.
После се спря, погледна ме:
— Сбогом.
Тази бе и последнята ни среща.
Смъртта го грабна.
* * *
Вечер. Храмът „Света София”. Аз съм почетна стража до затворения ковчег, в който лежи мъртвия Йовков. Хора идват, палят свещи, поднасят венци, целуват иконата, прощават се с писателя. В центъра на храма сватба. Двама млади се венчават. Тържествено пеене на свещеници. Весели гласове. Шум…
Църквата бавно опустява.
Лампите по полюлеите загасват.
Двери се затварят.
Но хората продължават да идват, да се покланят пред тленните останки на големия творец.
Последните лампи огасват. Последните поклонници излизат. Последен от писателите аз. Тихо е. Свещите хвърлят бледа светлина върху ковчега. Навеждам се да целуна стъклото, което покрива лицето на мъртвеца. И ми се струва, че Йовков оживява, че клепачите бавно се подигат, очите ме поглеждат, и че той ми се усмихва с познатата блага усмивка.
А на следния ден го изпратихме до вечното му жилище.
Публ. във в. “Литературен глас”, г. Х, С., 27 октомври 1937 г., с. 7.
ІІ.
Между мъртвите творци – Кратки спомени и впечатления
Йордан Йовков
Б. д.
С Йордан Йовков се запознах сравнително късно. Той беше някъде в странство – мисля в Букурещ, и рядко се вестяваше в сладкарница “Цар Освободител”. Не помня кой и как ни запозна, но скоро, както обикновено ставаше между писателите, аз се сближих и с него. Той имаше обичай да идва в сладкарницата към 8 ½ — 9 часа, да пие чай и към 10 ½ ставаше и отиваше в Министерството на външните работи. Първите ми впечатления бяха, че е горд, че не обича да приказва и че с него човек мъчно се сближава. Йовков говореше рядко, като предпочиташе да слуша разговорите на други колеги. Името му тогава гърмеше във вестници и списания. Попаднах веднъж у Антон Страшимиров, когато беше и той, но стана една неприятна случка: хазяинът прекъсна осветлението. Страшимиров избухна, развика се: “Кипна в мене кръвта на дедите ми!” Излязохме с Йовков. Той се смееше. И ето, тази въздържан и възпитан човек почна да осмива нещастието на своя колега. Разказа ми даже как през време на войната със Страшимиров отивали на една гара, как влакът тръгнал пред очите им и как Антон се затичал да го спира, като свирел с пръсти. По-късно разбрах, че Йордан Йовков е в същност много язвителен. Когато бяха скарани с Елин Пелин, той го наричаше по “Гераците” – “Где рацете”, злъчно осмиваше и професор Александър Балабанов, когато празнуваше юбилея си. Когато юбилеюманията беше обхванала мнозина писатели и Стилиян Чилингиров и Добри Немиров почти едновременно се чествуваха, Йовков се подиграваше с тях. Добри Немиров имаше обичай да сяда при Йовкова. И веднаж, когато бяхме тримата, Немиров го запита:
— Йордане, защо и ти не си уредиш юбилей?
Йовков рязко му отговори:
— Не ме питай, защото ще кажа нещо много лошо и ще те обидя.
На следния ден Йовков ми каза:
— Добри искаше да ме провокира. Да знае само как се излагат с натрапените си и самоуредени юбилеи. Главният въпрос е да си оправят сметките.
Сприятелихме се с Йовкова едва към края на живота му. Писателят беше намислил да напише исторически роман, който нашето книгоиздателство да издаде. Но се оказа, че Йовков не познава нито историята, нито световната художествена историческа литература. Разбрах, че той въобще малко чете и следи повърхностно нашата литература. Желанието му беше да създаде някой “шедьовър”. Поиска ми всички наши издания, но да отдели онези, за които “заслужава човек да си губи времето”. Романите на Конст. Петканов отхвърли – не го признаваше. Отрече и Фани Мутафова(3). Подбра за прочит романът на С. Загорчинов, като забеляза: “колкото и нищожен да е той”, някои мои, “Бенковски” на Людмил Стоянов и някои от разказите в малката библиотека. Поиска ми всички истории, които имам. Снабди се със “Саламбо” на Флобер и с историческите романи на Сенкевич. За голямо мое учудване започна да чете “Древна история”, да изучва миналото на финикийци, перси, гърци, картагени, римляни. Искал да опознае и се вживее напълно в историята. Започна често да ме търси и да споделя впечатленията си от прочетеното. Постепенно Йордан Йовков започна да ми доверява и свои интимности. Оплака ми се от Хр. Хаджиев, директор на книгоиздателство “Хемус”, който го “вързал” с договор, но се влияел от хитреци като Елин Пелин. Хаджиев бил типичен търговец – над всичко стояло учебникарството и учебникарите. И Йовков не желаел да се постави името му за автор на каквато и да било христоматия.
В семейството си писателят не бил добре – имал непрекъснати тревоги. Останал само с едно момиченце. Под тяхната квартира живеел някакъв “простак” – офицер – “те са страшно развилнели напоследък” – който тероризирал и него и домашните му. Когато писателят сядал да работи и лампата му в кабинета светнела, офицерът умишлено пускал да гърми радиото му. Въобще не го оставяли на спокойствие и търсели случаи за скандали. За това Йовков намислил да си купи скромен апартамент. “Та имаш ли, нямаш ли, да се затвориш в него и никой да не те знае”. За да се снабди с пари разчитал на една серия исторически романи – бях му обещал много висок за времето хонорар.
Но Йордан Йовков заболя тежко и скоро се помина.
Погребението му беше рядко тържествено.
Историческите романи останаха ненаписани.
НА БАН, Сб. ХІ, оп. 1, а. е. 595, л. 15 – 19. Оригинал. Ръкопис.
—————
(1) Петър Карапетров, писател, директор на Държавната печатница в София (1929 – 1930), главен редактор на сп. “Нов свят” и на библиотека “Древна България”, член на СБП.
(2) Борис Денев, живописец, пейзажист.
(3) Фани Попова Мутафова, писател и публицист, утвърдила се като писател на исторически романи, член на СБП.

№ 22
СПОМЕН ОТ ПРОФ. ПЕТЪР ДИНЕКОВ “ПОСЛЕДНИТЕ ЧАСОВЕ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ”

София, 17 октомври 1937 г.
Мъчно, наистина би могъл да си представи човек смъртта на Йордан Йовков — един от малцината големи представители на българската литература! И дано чувството, което ме накара да предам впечатленията си за последните часове на тоя велик самотник в живота, не бъде тълкувано зле…
Понеделник — Йордан Йовков го приемат в тукашната Католическа болница. За пренасянето му от Хисаря се погрижил, както трябва — директора на театъра, г. П. К. Стойчев. Постъпил с подутост на цялата коремна об¬ласт. Лекарите — д-р Т. Груев, д-р Атанасов и д-р Паскалев непрекъснато са полагали грижи да облекчат страданията на болния. Въпреки всичко атаките не преставали! Четвъртък през нощта, на единадесет часа те предпри¬емат една малка операция: на дясната стра¬на, зад хълбока те правят малък разрез с мес¬тна упойка — да освободят пищеварилната система от отпора на газовете. Тогава гос¬пода лекарите разбират, че Йордан Йовков, освен от злъчка — страда и от рак, проявен отпреди година.
— Това откритие, разправяше д-р Груев, — ни изненада! Когато правех разреза, аз напи¬пах буца, по-голяма от юмрук. Останахме до два часа през нощта за да видим, как ще се чувства Йовков. Нищо не му съобщихме за нашата изненада, а и той говори в пълно съзнание. Докато правех операцията, д-р Атанасов му задаваше въпроси на румънски; Йовков от¬говаряше също на румънски. Всички обаче зна¬ехме, че от тази нощ нататък, Йовков и ний сме изправени пред големи изненади…
Петък сутринта, аз потърсих г-жа Йовкова по телефона. След малко тя се яви и на моя въпрос:
— Как се чувствува г. Йовков след операцията? – долових плач и уплахата й пред неизвестността.
— Йовков е зле! Не знам какво да правя… А и капнала съм от умора, сама съм. За довечера ще се намери някоя болногледачка, която ще ми помогне. Съобщете на г. Атанас Георгиев.
Дойде в библиотеката помощник-кмета, Дим. Щиплиев. Предадох му неприятната новина, че известният писател Йордан Йовков е тежко болен. На 9 часа тръгнахме за Католическата болница.
Там ни посрещна една от прислужничките, която знаеше вече, кой и какъв е тоя, когото искаме да видим.
Тежко болният писател ли? — Той е в стая № 29, — отговори една от сестрите на въпроса ни:
— В коя стая лежи Йордан Йовков?
Там заварих пристигналият вече г. Атанас Георгиев и г-жа Йовкова. Болният беше още в съзнание и, колкото и да беше тежко състоя¬нието му, здрависа се.
Той гледаше в отсрещната стена, където бе окачена една икона. Никого не смееше да погледне в очите, това сякаш значеше:
— Никой не трябва да знае, колко ми е тежко!
В очите му се четеше скръб, но, и едно примирение: трагичното примирение на човек, който се прощава със света.
Челото му беше бледо, като смин. Капчи¬ците пот по него издаваха последната борба на болния. Устните бяха засъхнали, присвити в особено търпение, което още повече изтъкваше страданието на Йордан Йовков. Тук-таме по изпънатото му лице трептеше слаба руменина. В тия енергично стиснати челюсти имаше воля за живот. Силните вдишвания и издишвания през носа насищаха тишината в болничната стая с потискаща самота и безнадеждност. Набоцкалата и прошарена брада му придаваше изглед на затворник. Когато с г-жа Йовкова станахме да излезем в коридора, болният настойчиво покани:
— Моля господа, седнете, седнете!…
И отново сви устни и замълча.
В коридора от г-жа Йовкова узнах, че той още преди операцията искал да се съобщи на г. г. професорите Михаил Арнаудов и Спиридон Казанджиев.
— Мъчно му е, че няма нито един от близките му приятели. Телеграфирайте на Казан¬джиев и Арнаудов да дойдат.
Тук се намеси отзивчивия д-р Груев, с явно желание — да внесе малко утеха:
— Успокойте се госпожо, успокойте се! Не
сме изгубили надежда. Всеки момент можем да очакваме изненади. Възможно е да настъпи подобрение.
Когато влязохме в стаята, болният отно¬во отправи своята любезна покана:
— Моля господа, седнете.
Тя беше съпроводена с няколко енергични възвивания на главата. Полузатворените очи се разширяваха, в тях се четеше всичкият ужас на настъпилата агония.
— Материали… Пуснете ме да стана! — говореше и молеше той несвързано. Преходът към безсъзнание беше настъпил. А и ръцете му вече заистиваха. Трябваше да му сложат серум:
— Да излезем на коридора, че Йовков се много срамува, — помоли госпожата.
От болницата отидох право на т.п. стан¬ция, където подадох двете телеграми.
Към един без нещо — пак в болничната стая, № 29.
Състоянието на болния съвсем се беше влошило. И нямаше вече никакви изгледи — да може да се възвърне.
Ръцете му бяха студени, като лед, но потта не спираше. Ноктите пребледняха, ръцете жълтееха, пулсът отслабна.
Към един и половина часа Георгиев излезе, за да се върне отново към три без нещо. Аго¬низиращият през пет — през десет минути правеше отчаяни опити да стане. Много чес¬то тия опити се придружаваха с толкоз от¬чаяни викове и охкания.
Влезе сестрата и седна от лявата му страна. При всяко изтриване на потта от че¬лото, Йордан Йовков въздъхваше: сякаш гър¬дите му се освобождаваха от някаква огром¬на тежест. Устните се присвиваха, за да се отпуснат и изпънат веднага след това — ка¬то някакви струни на човешката мъка. Сест¬рата понякога допира с длан острият му и безкръвен вече нос и клати неодобрително глава.
Със зачестяването на острите конвулси, халюциниращият Йордан Йовков започна да буйствува. Улових с десница — студената му десница — да не му позволявам да става. Пале¬цът непрекъснато се движи, а когато неочаквано дойде атака — ръката стиска здраво! Ли¬цето се изкривява от мъка, полузатворената уста стене безутешно, а очите все повече и повече придобиват безразличния, студен оттенък на седефа.
На съседната легло, капнала от безсъние, г-жа Йовкова е току-що задрямала. Давам знак на сестрата, да не й позволява да ста¬ва. По-добре е, мисля си, за измъчената жена — да не става свидетелка на тая отчаяна, страшна агония на обичния си мъж.
Влезе и г-жа Невена Манолова, седна при г-жа Йовкова. Тук утешенията, надеждите бяха излишни: знаменитият изобразител на народа и българската земя беше към края на своя път.
Сърцето съвсем беше отслабнало. Сест¬рата се върна с камфорова инжекция.
— Опит — да се продължи живота му, може би с още няколко минути! — заключава всеки в себе си.
Дясната ръка почти отпадна, останаха едни слаби ритмични пристисквания, ала лявата по чудо все още продължаваше да действува. Не само това: умиращият човек направи няколко приповдигания с нея, които бяха много силни.
От тук нататък болният се успокои… хърканията му станаха бавни, дълбоки и отмере¬ни. Последните нишки на един голям дух с живота се късаха.
— Господа, — обръща се г-жа Манолова, сне¬мете одеалото. Поотвийте го малко да му олекне…
Когато г. Атанас Георгиев се върна, ноктите на Йовковите ръце бяха посинели. Ост¬рите хрипове заглъхваха, устните станаха бели като пръст; долната челюст повече не мръдна, полуотворената уста издаваше близкото спокойствие, което ще дойде със смъртта. Никакъв глас! Само едно леко потръпване на устните — като да шепнеха исти¬ната на един чист живот, последните откровения на един благороден дух.
Мътно-седефените очи, техният вперен в тавана поглед — всичко, всичко издаваше безразличието на близкия покой.
При последното приемане на въздух, часът биеше три: победеният изви глава назад, из¬пъна се и повече не мръдна.
Чудният поет Йордан Йовков беше мъртъв.
От поприсвитото дясно око видях как изскокна една едра сълза, спря за миг на бузата и бързо полетя. Нека си призная — тя тъй сил¬но ме затрогна, че не можах да се сдържа… Помислих, без каквото и да било желание да правя някаква аналогия: наистина, тая сълза не е ли един странен, неочакван отзвук на един живот, изживян за друг един живот, след смъртта: животът в изкуството!…
Прибрах и изопнах ръцете му, покрих го със завивката. Сестрата му затвори очите и за¬едно с г-жа Манолова поканиха г-жа Йовкова да стане…
Никога няма да забравя особените тръпки на ръцете му, след като вече беше издъхнал!
* * *
На другият ден събота, сутринта с група чиновници от Народната библиотека — г-ца Мария Сиракова, Петрова, Найденова и г-н Фи¬липов отидохме в болницата да приберем куфарите, одеалата и възглавниците на покойника, за да ги предадем на семейството му, отведено още петък вечерта у г-жа Невена Манолова.
От десния вътрешен джоб на пардесюто му случайно се подаде една полуизсъхнала китчица градински теменуги! Някой се обади:
— Последната му радост от земята…
* * *
Колкото и неприятно да е — нека да надникнем в болестта.
Балсамирането и аутопсията се избърши от проф. Крилов още в събота преди обед. В моргата заварих само професора с двама бол¬нични прислужници. Авторът на «Старопла¬нински легенди», «Жетварят» — лежеше на ма¬сата, безчувствен към «новата операция», ко¬ято бяха предприели преди малко и мъртвобезразличен към всичко.
— Желанието на г-жа Йовкова, обръщам се към сестрата, е да го облечете с розовата риза, която отделих от куфара.
— Предайте на госпожата, че желанието й ще се изпълни, — каза тя, когато тръгнах към града.
Към обед, след балсамирането и аутопсия¬та, ковчегът трябваше да се вдигне от мор¬гата, за да се изложи в църквата «Св. Мари¬на». Пред източната стена на болницата се беше стекъл много народ — повечето учащи. Процесията не можеше да тръгне, защото току-що бяха започнали да заваряват цинковия ковчег.
Там аз за трети път имах случая да се срещна с д-р Груев и го разпитам за болест¬та на покойника.
— Особена проява на рак. Вярно, Йовков е
имал злъчка, но умира от изненадите на рака. При аутопсията се констатира, че ракът е обхванал отвън цялото дебело черво. При на¬растването му, започнало и прищипването на червото; един значителен корен се впуща на¬вътре… В същност Йовков умря от втората си болест, която никой не бе предвидил. Считам, — продължи той, че баните в Хисаря мно¬го ще са допринесли за развитието на рака.
Публ. във в. «Литературен глас», г. Х, бр. 365, С., 27 октомври 1937 г., с. 4 – 5.

№ 23
СПОМЕН ОТ СТОЯН ЗАГОРЧИНОВ “ЙОВКОВ — ЧОВЕКЪТ, ХУДОЖНИКЪТ”

1937 г.
Има писатели, които човек може да си представи не само като творци: един Зола — голям адвокат, Томас Ман — учен, Йовкова — не. Толкова художникът у него беше неразделен от човека, толкова човекът беше напълно в служба у твореца със своя интелект и емоционални преживявания. Едното и другото образуваха нещо цяло, някакъв блок от самороден скъп метал, който не можеше да бъде разложен нито от високите температури, нито от действието на времето. От там, по даденост, по природа, а по-малко поради съзнателно и преднамерено въздействие, Йовков можеше да се определи така: човек на единствената цел. Той беше роден писател и такъв умря — един завършен професионал в най-добрия смисъл на думата. Не зная в това отношение друг подобен пример, освен Флобер. Както последният, Йовков живееше само за изкуството, вярваше в неговото самовластие и чрез него задоволяваше всички свои потреби и копнежи в света. Не би ли подписал Йовков следните Флоберови изрази: „Да влезеш завинаги в изкуството и да презреш всичко останало, ето едничкото средство, за да не бъдеш нещастен. Разбира се, много нещо не ми достига: навярно бих могъл да бъда тъй щедър, като най-богатите; тъй нежен, като влюбените; чувствен, като хората на насладите. А между това, аз не искам ни богатство, ни любов, ни наслади. Аз искам само 5–6 часа спокойствие в стаята си, зиме — голям огън в огнището, вечер — две свещи на масата!» Ако Йовков не беше семеен, и материална обезпеченост му позволеше да не бъде свързан с града и с хората, той сигурно щеше да има своята Maison de Croisset, и там, подобно на своя френски събрат, щеше „болен, раздразнен, хиляди пъти на ден довеждан до отчаяние, без жени, без живот около себе си», да продължава бавно своя труд, „като добър работник, който, засукал ръкави, удря върху наковалнята с коси, мокри от пот, без да се бои нито от дъжд, нито от град, нито от вятър, нито от гръм». А всъщност, и в града, и сред семейство и приятели, Йовков си имаше своя Croisset, своето усамотение, своята собствена атмосфера, в която само, изглежда, можеше да живее и да твори.
Тази откъснатост от света и аполитичност по отношение на обществения живот не бяха изсушили никак сърцето му към човешките радости и болки. Наистина, съвременността не бе отразена в неговите творчески постижения. Погледът му беше обърнат повече назад, отколкото наоколо и напред. Ала от друга страна, в нито една страница, написана от негова ръка, няма и следа от артистичен егоцентризъм, от себевлюбеност и самозадоволяване, логическа последица за писатели, които гледат на света отгоре и отдалеч. Не само това. Никъде няма ни един личен тон, ни един намек дори за интимните му надежди и разочарования, никъде той не описа себе си болен, сам, носещ доброволната жертва на голям художник сред едно полуравнодушно и лекомислено общество. Йовков-художникът не си позволи да отбележи ни една биографична черта на Йовков-човека. Макар че се даваше цял на своите герои, неговите рожби не биваше да знаят душевните и физически белези на техния творец. Като някакъв безкрайно нежен баща, той се явяваше пред тях само с ведро лице, с уравновесена душа. Реалист, и голям реалист, а поет по душевен склад, Йовков проектираше своите творчески блянове в някакви далечни ширини, докъдето не можеше да достигне отзвук от шума на неговата съвременност, но до там също не биваше да проникне нито една въздишка, нито един стон на личната му, човешка участ, по силата на едно спартанско понятие за дълг и безкористие. По този начин, скривайки автора зад произведението, той достигаше до максимум епическо спокойствие и обективна пълнота в рисуване на живота, с което напомня отново Флобера, но един Флобер, преминал през Толстоя — по-мек, по-сърдечен, без страстните омрази на великия французин и неговата неизлечима мизантропия. Дори и да изпитваше омрази и разочарования, да имаше своите часове на мизантропия и апатия, Йовков изливаше тия горчила на душата си в разговор със своите близки, с приятели и познати. Никога ръката му, обаче, не би дръзнала да сложи на бялата хартия тия други Флоберови думи: „Струва ми се, че вървя из безкрайна пустиня, вървя кой знае де, и в едно и също време съм и пътник, и пустиня, и камила. Само една надежда ме крепи: че скоро ще се простя с живота, и че, разбира се, не ще започне вече друг, който, може би ще бъде още по-печален». Неговото съзнание за отговорност, вярата му във високото предназначение на писателя, като вожд и образец, не биха позволили на Йовкова да напише дори в писмо тия редове, където личното е поставено над общочовешкото. Този аполитичен, саможив, раздразнителен човек всъщност обичаше света и хората с някаква трогателно чиста любов, която му налагаше задължения и требвания, каквито малцина издигнати хора изпитват у нас. С годините тези изисквания на Йовкова от себе си крепнеха и се затвърдяваха все повече: растеше човекът, растеше и художникът. Смъртта само можа да тури предел на този двоен възход.
Публ. в “Йовков лист 1884 – 1937” и “Йордан Йовков 1884 – 1937.” Спомени, статии и бележки за …, с. 50 — 53.

№ 24
СКАЗКА НА ГРИГОР ВАСИЛЕВ ЗА Й. ЙОВКОВ, ИЗНЕСЕНА ПРИ ОТКРИВАНЕ НА НАРОДНИТЕ ЧЕТЕНИЯ ПРИ ЕВРЕЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ

София, 29 ноември 1938 г.
Уважаеми госпожи и господа!
Аз избрах за тема тая вечер да ви говоря за моя другар от 40 години Йордан Йовков. Той беше мъченик през целия си живот. И аз си помислих каква друга, по-добра тема от тая за живота и деятелността на Йордан Йовков мога да ви дам.
Към 1898 г., преди 40 години, Йордан Йовков пристигна от провинцията, от Южна Добруджа – с. Чифуткьой, и постъпи в I гимназия, до Държавната печатница, където бях и аз ученик и изкарахме три класа заедно. Завършихме на 1900 г. Първа гимназия. Като ученик той не беше нито много силен, нито много слаб. Добър, лоялен, весел, с един особено благ характер, той беше повече от добър, беше един благодушен човек. Ние свършихме гимназия като добри другари и се разделихме. Той беше назначен за народен учител в родното си село — Чифуткьой, а аз заминах за учител за с. Долна Оряховица, а след това — в с. Драганово, Горнооряховска околия. Загубихме се за дълго време.
Една вечер, точно на ъгъла на “Цар Освободител” и на “Левски”, пред двореца, след погрома на 1913 г., срещам Йордан Йовков: “Какво правиш, Йордане? Откъде идеш? Какво си правил досега?” Каза ми, че той бил във войната, взел е участие като офицер, но “Сега — казва — гладувам”. Това беше ясният му и искрен отговор. “Можеш ли — казва — да ми помогнеш?”
Аз бях тогава общински съветник и точно тук, във вашия квартал избран, но нямах такава възможност да го настаня и му казах да ми се обади тези дни, ще помислим, ако може по някакъв начин да го настаним. Казах му, че съм на негово разположение.
Тъкмо в това време, в това тежко време на 1913 г. — преди 25 години, точно преди четвърт век — всички софиянци, цялото население беше паднало духом; България беше в много тежко положение; след много победи, след много походи, след много атаки — пълен крах, загуба на всичко. Помислихме да издаваме списание с някои запасни офицери, между които най-много съм ценял покойния Стефан Стефанов, един забележителен офицер, който ми беше началник при Одрин — после той от мъка се самоуби през 1915 г. в Сливен — един от най-интелигентните хора, които съм срещал у нас.
Събирахме се с него и с някои други, приказвахме и решихме да издаваме едно списание — “Народ и армия”. Поставихме му за основна цел, както съм писал в увода, но без да се подписвам с името си, а само с инициалите “Б. А.” — с името си съм се подписвал много рядко, може би десетина пъти в живота си, повече съм се подписвал с инициалите “Б. А.” — да повдигнем духа на народа, да опишем подвизите на войската, нейните победи, нейните страдания и ако можем, да внесем малко успокоение и оживяване, малко съживяване на българския дух. И когато решихме този въпрос, Йордан Йовков пак се обади и аз му казах:
“Йордане, аз не мога да направя за тебе нищо, но ти предлагам, ако се съгласиш, да станеш администратор и коректор на списанието. Ще ти плащаме 80 лева на месец.” Той беше основен учител с 59 лева месечна заплата. “Може би — казах му — ще можеш да си намериш добавъчна работа и по този начин ще останеш в София.”
Той се съгласи да стане коректор и администратор на списание “Народ и армия”.
Той ми разправяше, че писал едно или две стихотворения в провинциални вестници. Никой не подозираше, че е писател, и нито той се смяташе за писател. Но когато дойде при мене на ул. ”Ангел Кънчев”, до Протестантската църква, където живеех, поприказвахме и аз го попитах къде е бил през време на войната. Той ми каза, че е служил в 41 полк. Между другото му загатнах: “Ако желаеш, опиши ми нещо от твоя живот през войната” и между другото му дадох една тема. “Много ме интересува — казвам, — като почна войната как посрещна тази вест вашата част, вашата дружина? Ако би могъл да ми напишеш нещо за това, напиши ми; може би ще го публикувам.” Той помисли. Беше бавен, нерешителен, не вярваше на своите сили. “Аз — казва, — не мога да пиша.” Аз настоях втори и трети път, да се опита. “Напиши нещо, ще видим. А много искам — казвам — от разни части от Софийската дивизия и от други дивизии да се предаде на българския народ това поне, което е морално наследство от Балканската война и другата война, да събудим малко нашия народ, който върви тук, из София, като на гробища — всички навели глава, никой не знае какво иска, изгубили всякаква воля, всякакъв кураж и всяка надежда.” Много му говорих аз и той си отиде.
Не минаха два-три деня и той трябваше да дойде, да приеме вече ръкописите, които пристигнаха, за да печатаме първата книжка. Една вечер, като се върнах у дома, намерих на бюрото си един ръкопис: “Утрото на паметния ден”. Мене не ми идваше на ум, че това е от Йордан Йовков, тъй като не помнех неговия почерк. Прочетох тая статия; направи ми много силно впечатление и си казвам: “Кой е този силен писател, който остави тук, на масата ми, такава хубава работа?” Даже аз не съобразих, че частта, за която се отнася разказът, е същата част, за която приказвахме с Йордан Йовков. И когато той дойде на другия ден, към 10-11 часа, аз му казах: “Получих една много хубава работа, но не зная автора, защото подпис нямаше.” Той ме погледна с известно подозрение и много плахо каза: “Това аз го написах.” Мене не ми се вярваше.
“Ако си го написал ти, ти си голям автор. Твой ли е този почерк?”
“Мой е.”
“Ще го поставим в списанието — рекох, — но ти да пишеш още, да продължиш.”
“Ще продължа.”
Така той започна с тази първо публикувана работа в списанието “Народ и армия” от месец ноември 1913 г. — “Утрото на паметния ден”.
Аз срещнах Симеон Радев, който беше тогава в София, и му казах, че има един нов писател в България, който навярно ще си създаде голямо име. Симеон Радев ме погледна много недоверчиво. Аз му казах: “Не вярваш ли?” и когато излезе първата книжка от списанието, аз му я дадох. Симеон Радев щом получи книжката, започна да чете и както го гледах, започна нервно да си мести очилата. “Какво е това? Кой е този голям писател? Това е чудо! Това е великолепно!” и пр., пр. възклицания. Тогава той писа, че един нов голям български писател се явява на сцената.
По-нататък Йордан Йовков работеше за списанието и аз постепенно го задължавах да продължава да пише. Тогава той написа следваща втора повест: “Отвъд”, продължение на своята повест за войната. “Отвъд” — значи границата е мината. След това той написа “Първата победа”, след това написа “Кайпа”, след това — “Нощен поход”, след това трябваше да напише два големи разказа — и както много пъти съм казвал, това са може би най-хубавите работи, които той трябваше да даде на българския народ – “Картината на холерата” и “Бунт”, когато войниците започват да губят равновесие и да се бунтуват. 25 години аз го мъчих да напише тези неща. Той ми ги е разправял с малко думи, той се готвеше да ги напише, обещаваше да ги напише, но не ги написа.
След това Йордан Йовков дочака втората война и в тази война, разбира се, пак си постъпи на военна служба. Ние вече бяхме близки с него от първото наше познанство от Балканската война. Аз имах от него само една пощенска картичка от с. Чифуткьой, когато той беше учител там. Тя е някъде из моята архива, но не съм я намерил. Помня я обаче много добре. Но тук, от втората война, започна подир това кореспонденция между нас.
Цялата редица писатели претърпя погромите на двете войни. Въпреки това аз търсех тези хора, за да помогнат на българската нация, на нашите приятели — евреите, за да се повдигне нашият дух. Времената си отиват. Те помогнаха твърде много. И аз с най-голяма радост приех поканата да дойда тук, защото мислех, че Вие ще се трогнете не по-малко от най-добрия българин от тези спомени за Йордан Йовков. Вас Ви мъчат не тук в България, но на други места. Ние тук го мъчихме нашия Йордан Йовков. Страданията са страдания, мъченията са мъчения, но не губете кураж, не искайте да замените доброто със зло. Доброто винаги е по-трайно, винаги е човешко. Дръжте линията на морала, на справедливостта, вярвайте в доброто (Ръкопляскания.)
Можете си представи моята мъка един ден — с което ще свърша моята беседа — аз получих некролог за Йордан Йовков. В Пловдив спрял и там се поминал — по всяка вероятност от рак или някакъв друг злокачествен тумор в черния дроб или стомаха — не ми е много ясно това, защото на моите въпроси получих уклончиви отговори. Трябваше да отида на неговото погребение. И аз си правех сметка: “Първият разказ, който той написа, се отнася за 5 октомври 1912 г., а днес сме 18 октомври по новия стил — точно същото време след 25 години.” На 25-годишнината на своя разказ Йордан Йовков беше погребан.
Йордан Йовков е действително един от най-големите таланти на българския писателски небосклон. Той беше скромен човек, тих, мълчалив, много рядко весел — когато беше весел, беше весел като дете, същинско дете — обикновено беше мрачен, но не мрачен зловещ, а така да се каже меланхоличен, загрижен. Посещаваше само кафене “България” и сладкарница “Охрид”. Там той пишеше своите писма. Той пак написа един мой устен разказ, нещо великолепно, в “Зора”. Бях му разправил един случай и той го написа великолепно. Той ми беше обещал да напише роман, подобен на “Камо Грядеши”. Във всеки случай, макар да не можа да напише този роман, Йовков е един бисер за българската култура. Той беше скромен, благороден, каквито хора рядко се срещат. И аз бих желал от вашата среда, и от други среди споменът за Йордан Йовков да се въздигне в един истински култ, да обкръжим неговата памет с най-голяма почит, ако бих могъл така да се изразя, с най-голяма симпатия. Ние не можем да го върнем жив, но ние можем всеки ден да го върнем като спомен, като писател, като голям мъченик — цял живот мъчен, с малка заплата, туй нямало, онуй нямало. Това е срамотно, но то е факт. На всеки случай аз ви моля, четете Йордан Йовков — той има вече 15 тома. Във всеки негов разказ неговата реч е точно речта на българския народ, но предадена по един великолепен модерен начин. Той не е диалектолог — да пише на диалекта, но взема думите на народа и ги пише тъй, както трябва да се пишат, с азбуката на св. св. Кирил и Методий. Той е едно съчетание между класик, художник и модерен писател, с много хубав език, по-хубав от този на Вазов, който, разбира се, за българския народ е нещо много повече от Йордан Йовков, но в неговата епоха той ни е дал известен отпечатък на един език, който още се формира, който се носеше по селата и паланките. Вазов, който действително е нашият голям писател, ако беше живял повече, щеше още повече да направи. Прочетете “Под игото” и след това който щете разказ на Йордан Йовков. Вие ще почувствувате, че езикът на Йовков е най-финият български език, където няма никаква смес. Кристал — това е езикът на Йордан Йовков.
Аз свършвам моята беседа, като благодаря за вашето внимание. Простете ми, че този път аз не съм дошъл да държа реч и да развивам обществени идеи, а да ви занимая с един човек, чийто портрет целия си живот съм носил като на брат, един човек прекрасен, един идеал на българина. Съжалявам, че той не написа това, което обеща, но благодаря на Бога, че ни даде Йордан Йовков, за да увековечи българската култура. (Ръкопляскания.)
Публ. във в. “Литературен форум”, бр. 31, С., 14 – 20 октомври 1997 г., с. 7.