BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
юли 2020
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Ръката, която спасява, а не отнема

Не познавам Григор Кумитски. Прочитала съм името му в бягащите като по скоростна отсечка финални надписи на филми и сериали. Нямам право да пиша за него какъв човек е бил, какъв професионалист, какъв приятел, съпруг, баща. Мир на душата му и сили на неговите близки!

Имам обаче право да поразсъждавам върху това как правиш избор. Какви са мотивите ти да протегнеш ръка към някой, който има нужда от помощ.

Защо се хвърляш в мъртвото вълнение, за да спасиш някакво момиче, което нито знаеш, нито познаваш. Защото колко по-лесно е да зяпаш отстрани и да надаваш викове за помощ към тези, дето също викат и подскачат на брега.

Не мисля, че човек има време за размисъл в такива моменти. Заработва инстинктът му да протегне спасителна длан, който надделява над инстинкта за самосъхранение. За което безспорно е необходим един култивиран морал. Висок. Над низшите условни и безусловни рефлекси.

Не ми се е случвало да попадна в такава ситуация. Не зная, ако ми се случи, как бих постъпила. Обикновено гледам като хипнотизирана как ми кипи кафето, но когато синът ми получи гърч от висока температура, моментално и хладнокръвно го взех от ръцете на пищящата ми свекърва, обърнах го настрани и го държах неподвижно, докато му премина. Тогава чак се разтресох като бръкнала в контакта. Действала съм инстинктивно, никаква мисъл нямаше в главата ми. Но – това за собственото ми дете. И един-единствен случай на бърза и навременна реакция.

А операторът Григор Кумитски се е хвърлил да спасява давещо се момиче. И го е спасил.

Живо и здраво си е, сигурно само малко поуплашено. Но спасителят, както често се случва, не можал да спаси себе си. Живо и здраво е чуждото дете, неговото момченце е останало само с мама. Не познавам Григор Кумитски, защо тогава изпитвам такава жал?

Не съм от хората, на които очите са на мокро място. Може би свикнахме с трагедиите, с черната страна на живота, подготвени сме за бедствия и смърт. И когато се сблъскаме с доброто, блокираме.

Не вярваме. Докривява ни. Доплаква ни се от жал. Стиска ни за гърлото ръката, протегната да дава, а не да отнема.

Вече чух реплики, че това е безотговорност към собственото му семейство, че що не я е оставил тая рускиня да си се дави, като е влязла в морето, че е трябвало да изчака професионалните спасители, които още били на плажа, въпреки края на работното им време.

Надявам се те да са от яд и мъка, тия реплики. Била съм сигурно десетина годишна, като гледах “Великолепната седморка” и направих, ядна от смъртта на героя на Чарлс Бронсън, генералния извод: “Тия гадни деца, винаги те са виновни за всичко!”.
Животът не е филм, но все пак филмите са част от живота.
Григор най-добре е знаел това, снимал ги е, в кухнята на това изкуство е бил, камерата му е хващала и неуловимите мигове.

Вероятно затова сърцето му е уловило точния момент, в който да реагира светкавично. Преди режисьорът да извика “Камера!”, камерите на сърцето му са се включили и са уловили безценния човешки живот. За сметка на неговия, също толкова безценен. Едното за сметка на другото, ще кажат философите. Е, танто за кукуригу, ще кажат скептиците. Бе що ме занимавате с глупости, ще оголят зъб нападателно безразличните. Доста ще свият рамене – луд човек, отиде си мърцина за тоя дето клати гората. Колкото хора, толкова и реакции.

Не мога да опиша всичките, не мога да ги предвидя, някои от тях не мога и да проумея. Изпитвам чисто човешка жал за живота на един млад талантлив човек. Като погледнеш реално – Григор Кумитски можеше да си е жив, да си заснеме предстоящия филм, да мисли за следващия, да води сина си в зоологическата градина, да му разказва приказки и да върши чудеса за него ежедневно.

Дали наистина можеше? Явно не, щом мъртвото вълнение го е приело в обятията си. Не защото е влязъл да се поплацика въпреки предупредителния флаг. Инстинктивно и целенасочено се е устремил да помогне. На друг човек. Непознат.
Няма да ви говоря за героизъм. Не искам да принизявам постъпката на този мъж до изтърканите клишета. Така е почувствал, че трябва, така е постъпил. Ето това все по-малко и по-малко го разбираме.

Да направиш добро, вече прави впечатление на изключителност, на архаизъм, на щуроглавост и непригодност към обществото. Ама какво съм седнала да ви го казвам – я погледнете колко са лудите глави на глава от населението, което си стои тихо и мирно по къщите или на мегдана на собствената ни история. Точно преди три години край Синеморец двама мъже бяха погълнати от морето, спасявайки давещи се деца. Деца, чиито родители побързали да ги отведат набързо.

Но доброто все още броди по нашите земи, макар и инстинктивно да го отхвърляме, да не вярваме в неговата безкористност, да се тюхкаме пред безсмислието на саможертвеността му. Мъдрият ни народ го е казал: Направи добро и го хвърли в морето.
Дали случайно? Не мисля. Доброто не потъва. Връща се обратно с вълните, за да може при следващия случай, когато има нужда от него, да се хвърли обратно в тях. И това е кръговратът на живота. Нашият. Нека Григор Кумитски гледа спокойно Отгоре как расте сина му. Като Добър човек ще расте. Няма друг начин – тялото потъва, Доброто в душите ни – не.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4893835