BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Июль 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Июн    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

СПОМЕН ЗА ИВАН­ ВАЗОВ ПО СЛУЧАЙ 165 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ

(СПОМЕН ЗА ИВАН­ ВАЗОВ ПО СЛУЧАЙ 165 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ)

Тия дни се отбеляза 165 годишнината от рождението на Иван Вазов. И приживе и посмъртно може би Ив. Вазов сред българските творци да е имал най-много юбилейни чествания. Издадени са и значителен брой сборници от тези юбилеи. Но като че ли най-голямото честване е неговият 50-годишен юбилей, устроен му от правителството на Александър Стамболийски, двигателят на което е тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски. А сред изданията най-впечатляващ е сборникът от спомени, материали и документи, който излиза през 1949 г. под редакцията на Николай Лилиев.

Макар и в голяма степен да е непълен, но сред водещите изследвания за Ив. Вазов е излезлия през 1966 г. сборник със спомени на съвременници за него, излязъл под редакцията на Георги Димов и Христо Йорданов. Но може би на водещо място всред литературата за Ив. Вазов са двете издания (1930, 1976 г.) на анкетите на проф. Иван Шишманов с него, като и двете са излезли под редакцията на акад. Михаил Арнаудов. Анкетите на Шишманов можем да сравним с два примера от световната литература, станали популярни в международния културен живот – разговорите на Екерман с Гьоте и дневниците на братята Гонкур.
Едва ли има друг по-издаван български творец от Вазов, като е значителен броя на неговите събрани и избрани съчинения, а преводите на „Под игото“ на десетки чужди езици все още е една от най-издаваните български книги по всички краища на света.
Нямам намерение да правя библиографски преглед за Иван Вазов, а само да обърна вниманието на нашата четяща общественост към две новоизлезли книги, в които отново Ив. Вазов е в центъра на вниманието.
Една след друга едно от най-големите български издателства „Прозорец“ сложи началото на нова библиотечна поредица, посветена на българската история и култура — „Архив България“. И първите два номера от тази поредица са свързани с голямата фигура на патриарха на българската литература Иван Вазов.
Първа излезе от печат книгата с останалите досега неизвестни спомени на един от най-големите български журналисти и публицисти Велчо Т. Велчев „Из бурните времена на новата ни история. Записки и спомени“, 2014 г., 600 с. (Съставена от И. Бурилкова и Ц. Билярски). С Вазов В. Велчев поддържа десетилетно приятелство и участват заедно в редица периодични издания, а Вазовото име не слиза от издавания от В. Велчев вестник „Ден“. Тук съм подбрал един откъс от неговите спомени, в които той за първи път оповестява и кореспонденцията си с Вазов за неговото сътрудничество във в. „Ден“, както и два отделно написани спомена с размишления за свързаността на Вазов с Христо Ботев и за личната драма, която преживява народния поет, заедно с цял народ от втората национална катастрофа. Тук искам да добавя и нещо, което едва ли ще остане незабележимо и за читателите. Ако разгърнете по-горе посочения сборник със спомени за Вазов няма да намерите Велчо-Велчеви спомени за него и то поради една известна причина. Известният изследовател на българската журналистика акад. Владимир Топенчаров в своята история на журналистиката беше вече обявил Велчо Велчев за фашист и издавания от него вестник за фашистки. Но това е само един отделен епизод от характерното за онова време политиканско скудоумие. По такъв начин на нас и на издателство „Прозорец“ се падна честта за пръв път да публикуваме тези сензационни спомени на един от най-големите български журналисти и публицисти.
Втората книга от тази библиотека, която издателство „Прозорец“ публикува и в която материалите от анкетата на акад. Иван Шишманов с Ив. Вазов обхващат значителен дял е неговият „Дневник и досиета (1879-1927 г.)“, 2015 г., 488 с. (Съставена от И. Бурилкова и Ц. Билярски). Тук са Шишмановите дневнични записки и изповеди на Иван Вазов от десетилетната им дружба. Без Шишмановия дневник не би могъл да мине никой изследовател на Вазовия живот и творчество. Тук съм подбрал само няколко кратки откъса от тези изключително интересни текстове от Шишмановата анкета, в които са възстановени и изпуснатото в предишните издания.
Сигурен съм, че тези издания няма да убягнат от вниманието на почитателите на изящната българска литература, на любителите на родната история и култура, както и на интересуващите се от живота и творчеството на народния поет Иван Вазов.

Цочо В. Билярски

* * *

ВЕЛЧО Т. ВЕЛЧЕВ

ИЗ БУРНИТЕ ВРЕМЕНА НА НОВАТА НИ ИСТОРИЯ

ЗАПИСКИ И СПОМЕНИ


Вазов ни сътрудничеше с къси съобщения, повечето за литературни новости, някои касателно негови нови трудове, отговори на критики и нападки по тях. Запазил съм писъмцата, с които ми изпращаше тия съобщения, написани на късове хартия, каквито са попадали под ръката му. Запазил съм ги като скъп спомен с характерния почерк на големия писател, който удостояваше вестника ни с първите съобщения за свои нови произведения.
Ще предам тук някои от тия писъмца.
“Любезний г. Велчев,
Днес ще получите един екземпляр от новата ми книга “Легенди при Царевец”.
Бъдете любезни да споменете, макар и с няколко думи, за излизането й. Ще ви моля още, ако има място в “Ден”, да възпроизведете в подлистник, ако не целият, то поне част от предговора на книгата – той ще бъде интересен за читателите ви. Или, ако предпочитате, препечатайте в “Ден” приложеното стихотворение из “Легендите”. Пращам ви него, защото е по-късо.
Прилагам ви и предговора.
С дружески поздрав
И. Вазов
5 ноемврий 1910 г., София”
* * *
«Любезний г. Велчев,
Пращам ви «Легендите при Царевец».
Също и предговора отделен. Ако ви бъде възможно, възпроизведете го цял, за да не се губи връзката.
Бележките с петит в текста му моля също да се турят във вестника.
С поздрав
И. Вазов.
П. П. Предговора си за Величкова съм приготвил вече. Ако видите г. Атанасова, кажете му да дойде да го вземе.
Същий»
(Предговорът в първия том от съчиненията на Величкова, издадени от Ст. Атанасова. – Бел. В. В.)
* * *
«Любезний Велчев,
Изпращам ви приложеното за «Ден».
Моля непременно да ми се изпрати коректурата, заедно с ръкописа. Аз веднага ще вия повърна.
С поздрав
И. Вазов
Вторник.»
* * *
«Любезний г. Велчев,
Приложеното написано обективно и вярно, моля поместете в днешния брой на «Ден». Ако не желаете да излезе от редакцията турете му подпис Хр.
С дружески поздрав
И. Вазов
Неделя»
* * *
«Любезний г. Велчев,
Благодаря за защитата, която «Ден» ми е направил против хулите на «България».
Но аз съм напълно уверен, че авторът на подлистника е сам г. Ан. Страшимиров. Нему е подадено и свойство това – да напада и се фали под прикритието на псевдоним.
Моля ви най-настоятелно да поместите в «Ден» тия редове. Те имат за цел да изкарат истината на яве и да изобличат непростителното шарлатанство на Страшимирова.
Ръкописа ми моля приберете после и унищожете.
С дружески поздрав
Ваш И. Вазов
Сряда.»
* * *
« Любезний Велчев,
Пращам ви статията на г. Атанасов печатана в последния брой на «България». Добре ще сторите, за да й се даде по-голяма гласност, да я поместите цяла или от части в «Ден». Това е първият смел протест против шарлатанствующата писателска клюка, и протест написан майсторски и убедително. Както ще видите, говори се там и за Величкова. Ще сторите добре да я препечатите своевременно.
С поздрав Ваш
И. Вазов»
* * *
«Драгий г. Велчев,
Пращам ви приложено съобщение за «Ден». Фактът е истински и заслужава да се обади.
Във вчерашната «Воля» се оспорва твърдението на «Ден», като се дават лъжливи такива. А онова, което бе съобщено от «Ден» е самата истина. Предметната пиеса театралното управление решило, предвид на слабото й посещение, да не дава вече вечер, а само в дневни представления, при намалени цени. Ако щете обадете това.
С поздрав ваш И. Вазов
Г. Страшимиров твърде пристрастно се разпространява. Очаквам да видя по-скоричко моята статия, или част от нея, възпроизведена в «Ден». Ще ме задължите много.
Моля унищожете тая ми бележка
И. В.»

На премиерите на една от пиесите на Вазова, ако се не лъжа беше «Към пропаст», редакцията на «Ден» не получи билет и ние не можахме да дадем отзив за представлението. Вазов беше огорчен от това и ето какво ми писа:
«Любезний г. Велчев,
Вчера пак говорих с Ангелова за недоразумението ви относително билета на «Ден». Той пак настоява на своето: че редът бил такъв и изключение не е в право да прави на никоя редакция. Entetement, quoi!
Понеже и днес мъчно ще се проникне до касата, аз ви моля да се възползувате от един мой билет на 3 ред на партера, за да ми видите пиесата. Ако ми отговорите, че желаете това, ще ви го изпратя след обед.
С поздрав И. Вазов
Неделя”

* * *

ВАЗОВ И БОТЕВ

Някои се питат, защо Вазов не е посветил на Ботева стихове в своята “Епопея на забравените”. Това запитване наистина е интересно. Забравил ви е Вазов за един от най-легендарните образи между българските духовни представители? Отрицателите на Вазов отдават пренебрежителното му според тях отношение към поета Ботев на чувството на завист към последния, който заслужено се слави като най-високо вдъхновения български поет. Те виждат да прозира това чувство в студията на Вазова за поезията на Ботева, в която уж се използувала строфата в едно от стихотворенията му, дето с презрение се споменува за «православните скотове”, за да се дискредитира поетът пред народа.
Наистина, в първите времена на Вазовото писателско творчество, когато със своя другар К. Величков се опитаха в списанието «Зора» и после в “Денница” да сведат заслугите на двамата революционни поети-писатели, Каравелов и Ботев до истинското им значение, според техните по-нови разбирания за писателското изкуство, статията на Величков за Любен Каравелов и тая на Вазова за Ботева направиха впечатление на опит да се снижи обаянието на двамата любимци на левичарската наша интелигенция. Но истината за тоя опит на двамата изпъкнал и след освобождението млади писатели е, че наистина имаше нужда да се преценят с една нова мярка заслугите на едва ли не вдигнатите до божество от младежта двама революционни поети-писатели. И не може да се не признае, че студиите на Величков и Вазов за Любен Каравелов и Христо Ботев способствуваха за отрезвлението на екзалтираните техни поклонници.
В нашата литература започна все повече да се проявява едно по-трезво и реалистично разбиране на писателското изкуство. Подозрението, че Вазов се е отнасял към Ботева с долното чувство на завист не може да има оправдание пред факта, че никой повече не е направил за славата на Ботева от Вазов с неговите писания за «Немили недраги», а особено с неговото възпяване на Ботевия подвиг с епохалната песен «Тих бял Дунав», която остана като химн на тоя подвиг.
20. VI. 1951

* * *

ВАЗОВ И КАТАСТРОФАТА В 1918 Г.

Внезапното обръщане на Ив. Вазов от противник на Фердинандовата и Радославовата политика в неин защитник в навечерието на обявяването на войната в 1915 г. на страната на Централните сили, братът на Вазова, д-р Борис Вазов обяснява в спомените си за поета в сборника за него, издаден от Академията на науките, по следния начин:
«През 1915 г., преди да влезнем в голямата война, брат ми Георги и аз, в продължение на месеци, пишехме постоянно, че България трябва да се присъедини към Съглашението, а не към Централните сили. Брат ми Иван беше на чело на един комитет, който ратуваше за същата цел. На 2 септемврий 1915 г., при една среща с генерал Бояджиев, тогава началник на Щаба на армията, узнах, че всичко е свършено, че работите бърже отиват към война. Реших да запозная братята си с новото положение. Събрахме се при бача Ивана да размислим какво поведение трябва да държим. След моето съобщение брат ми Иван взе думата и разреши въпроса за себе си. Той каза: «Ако моят народ е решил да загине, аз не желая да остана прав като зехтин над него. И аз ще загина.» И решили тримата братя да спрат осъждането си на Радославовата политика. Във в. «Мир» се появи в деня на мобилизацията статия за присъединяване към тая политика.
Могат да се правят различи разсъждения върху оправданието на поета Вазов за тоя обрат в полза на Радославовата политика; може да се каже, че мотивът му да я одобри, защото и народът я одобряваше, щом е тръгнал във война, е погрешен, защото народът в два избора осъди политиката на Радославова. Може да се каже още, и това е още по-важно, че, ако наистина народът е решил «да загине», може ли и трябва ли да се остави да загине, не е ли дълг на истинските му водачи, на интелигенцията му, на поетите му да го спрат от самоубийство?
Но, ако се приеме за достатъчно оправданието да се запази единството в народа при една война, макар и наложена му против волята и чувствата му, изнесено от братята Вазови, нужно ли беше да се подкрепят в насърчат виновниците на войната да я водят до край, до катастрофа, както и стана?
Скоро след започването й, въпреки първите успеха на германците, стана, явно, че те ще загубят войната при условията, в които я водеха. Това разбираше и народът и не очакваше победа. Разбра го по-късно и Вазов. Неговата неподготвеност политически и военно му попречи да го разбере още преди започването на войната. Той го разбра, когато започнаха да се появяват признаци за поражението ни и когато катастрофата беше близка.
Интересни и трогателни са в някои отношения промените в настроенията на поета от радост в уплаха и отчаяние през войната, отбелязани в книгата на Ив. Шишманов «Ив. Вазов, спомени и документи.» В изследванията и разпитванията си литературният историк е изтръгнал от поета признания и изповеди, които дават в пълнота душевното му състояние през това опасно за него морално премеждие. Поетът започва с такова повишено настроение своя възторг от участието ни във войната, щото одобрява даже преименуването на църквата «Александър Невски», паметник, изграден с пожертвуванията на народа за освобождението ни от русите.
«Става дума — пише Шишманов — за злободневните въпроси: преименуването на църквата «Св. Александър Невски” и промяната на календара. Вазов одобрява и едното и другото.
— Тъй го изисква — казал Вазов — нашата културна история!
В «Мир» — пише Шишманов — излезе стихотворението “Armata nostra” (по случай великата победа при Тутракан). Вазов е възхитен. Всяко тясно русофилство е изчезнало от него. Прочете ми едно стихотворение «Скръбта на Александър III». Някои израза ми се видяха силни, но вулгарни. Съгласи се да ги замени с по-литературни.
— Аз казвам тук — казал Вазов — «конец на връзки родни», но моите разочарования датуват по-отрано.
Неговите разочарования от Русия датуват от по-рано (?!), но сега с въпросното стихотворение той туря «конец на връзки родни» — скъсва с Русия. По-нататък Шишманов отбелязва следните изявления на Вазова:
— Антантата сама ни отблъсна и ни тикна насилствено в обятията на Германия (!). Ние сме българи преди всичко.
Вазов е възмутен, че някои, които пишат германофилски статии в «Мир», не рачели да отидат вчера на гарата да посрещнат немските депутати.
— Знаеш ли какво? — казал му Вазов — искам демонстративно да им изразя неудоволствието си. Утре съм поканен от журналистите на банкет, който дават на германските гости в Банкя. Не исках да отида, но сега съм решен да отида и ще ида.
Шишманов разправял на Вазова, че има много отчаяни в града.
— Недавна срещнах — казал той — на улицата Начевича след обявяването на войната. Той е решен да се отрови, ако България пропадне.
Вазов спокойно му отговорил:
— Гледай си работата, който ще се трови, не разправя предварително на цял свят.
Вазов е още с пълна вяра в победата ни.
Но започват опасенията на Вазова. Румъния обявява война на Австрия.
«В кафене “България» — пише Шишманов — силно движение. Тук е и Вазов. Виде ми се силно смутен. Мълчаливо се измъква. Придружавам го до в къщи.»
Румъния обявява война и на България. Шишманов бележи: “седим в кабинета на Вазова. Той не е разположен да говори за себе си. Търсим да прозрем какво бъдеще ни очаква. «За какво се баем? — пита се Вазов. За Македония. Всичко за Македония. Може би ще пропаднем за нея, но връщане няма. Не малко ли съдействувах и аз, за да ни стане тя тъй скъпа!»
Вазова го не сдържа вкъщи. Отива в кафене «България» да научи подробности и се успокоява, като узнава, че е паднал Тутракан. «Но — казва той на Шишманова — нещо свива сърцата. Ще бъдем принудени да теглим меч и срещу освободителите. А и краят изглежда да е още тъй далече!
Опомнянето дохожда
Обратът у Вазова е пълен. Канят го да участвува в едно пътуване с наши писатели в Германия. Той е бил дал съгласието си, но се отказва. Писателите отказват също, ако Вазов не участвува. Вазов упорито отказва. Отава да го увещава и кореспондентът “Frankfurter Zeitung”. На Шишманова той казва, че не желае да участвува в една очевидно политическа манифестация. «Тенденцията е — казал той — да ни пребоядисат. Същият кореспондент ходил втори път при него, като му казал, че отказът му щял да направи «много лошо впечатление в Германия». Колко им се е щяло на германците да пребоядисат народния поет, както и цялата интелигенция, която в голямата си част беше пребоядисана!
Вазовото изтрезвение от предишното му настроение отива до грубо отказване от всяка проява на съчувствие към германците. Той отказва да вземе участие в посрещането на германски журналисти и на немския писател Лудвиг Фулда. Отказва на поканата на германския пълномощен министър, граф Оберндорф — да участвува на един обяд устроен от него.
Но за Вазова започва истинска трагедия, когато достигаме до националната катастрофа. Когато се узнават условията на мирния договор със загубването на всички придобивки, с откъсването от България на някои от скъпите й стари провинции, с тежки обременения Вазов изпада в отчаяние и иска да бяга от България.
Ето как Шишманов описва душевното състояние на Вазова след катастрофата:
«Националната катастрофа ужасно е подействувала върху Вазова. Той едва ли не проклина сега «бранните» си песни, в които възпява българските военни победи.
— Знам, че нямам право. Потомството би ме осъдило, ако бях мълчал в такива сюблимни моменти. Но какво да правя, сега тъй чувствувам.
Днес съм готов да продам къщата си и да замина за Швейцария.
Не е сгрешил поетът, като е възпял героизма на българския войник, който и при такива условия на воюване против убеждението и чувството си, въздиви света с храбростта си. Сгреши поетът, когато тури лирата си и авторитета си в услуга, на една гибелна за народа ни политика.
Тая грешка Вазов косвено призна по един трогателен начин, когато решително се отказваше от чествуването му с юбилей.
— Сега — казал той на Шишманова, инициатора на юбилея — не е време за юбилеи. България пропада, а аз тържествувам. Нe ща, не ща!
Ето и паметното му писмо до Юбилейния комитет, с което се отказва от юбилейно чествуване:
«До комитета по устройване 50-годишен юбилей на Ив. Вазов.
Уважаеми приятели,
Уча се, че в добрите си чувства към мене, вие взимате мерки, щото 50-годишната моя книжовна деятелност да се отбележи с тържествено празнуване, като му се придаде всенароден характер.
Дълбоко съм покъртен от такава висока чест. Аз обаче се намирам в невъзможност да я приема. Сред бедствията, постигнали отечеството, при всеобщата тъга, която ни измъчва, аз считам, че не е време за шумни чествувания, поне като това. Всички сме скръбни и угнетени сега, може би най-много аз, и всеки опит за ликуване се отзовава болезнено на българската душа. Да-ще Бог по-светли дни за България и тогава избликът на радостни чувства по-ще си има приликата. Моля ви недейте прави нищо за казания юбилей. Аз не желая да празнувам юбилей сега. Не знам за други как, но за мене самата мисъл за него в днешните трагични минути е мъчителна.
Приемете уверение в моята сърдечна благодарност за великодушното внимание.
Ваш предан: Ив. Вазов
П. П. Михаил Маджаров, който беше дълбоко огорчен от подкрепата, дадена от Вазова на политиката на Радославова и Фердинанда, след катастрофата ми каза: “Ако беше жив Величков, Вазов нямаше да извърши това.”

* * *

ИВАН ШИШМАНОВ

ИЗ ДНЕВНИК И ДОСИЕТА (1879-1927 Г.)


28 ноември 1919 г.
[Изпуснат от Шишманов текст: “Отиде на Фауст. Мефистофел – някой си руски бас Орда.”]
Днес бил в банята, в общия басейн. До него имало няколко еврейчета.
“Аз обичам да говоря с къпещите се. Питам ги в кое училище следват.
— В IV прогимназия “Иван Вазов”.
— Ами знаете ли, кой е Вазов?
— Ти си!”
И го посочили с пръст. След това наизскачали още десетина еврейчета.
Не можеш си представи колко ми беше приятно.
Михайловски пише километрическа статия във в. “Напред”, в която доказва, че България била сега собствено много по-велика!” Не мога вече да чета тоя човек!”
[Изпуснат от Шишманов текст: “Михайловски печата в днешния брой на “Напред”, № 188, статия, в която говори: “Подир ужасите на войната – ужасите на мира.” За вчерашния ден на победите (подписв[ането] на мира). България била сега по-велика. “Нас въвличат в черна яма. Нашето чело светлее и осветлява черната яма. Ний се чувствуваме по-живи отвсякога.”
“Не мога вече да чета тоя човек. До вчера ругаеше бълг[арския] народ, сега го величае.”
Към обяд ходи в Нар[одната] библиотека да се срещне с г-на Малинова. Поднесе му златната книга на чит[алище] “Карнеги”, да напише нещо в нея след първия бълг[арски] гражд[анин] – царя.
Чилингиров му чете един сонет от новия си роман в сонети.
Бил вчера на Faust. Руски певец Орда пял чудесно, Димитров (Фауст) – цяло дърво. “Идеше да му плесна ед[ин] шамар.”
Отиде у Марс.
Написа писмо Добринову, че няма да отиде на годежа му.
Олекна му, откато се увери, че г-жа Малинова не го вика да “представлява негде при посрещ[ането] на пленниците или друго.
— Нели ме знаеш, какъв съм.]

24 декември 1919 г.
За днес се очакваше червената революция на комунистите. Бяха взети обаче всички мерки. Поставени бяха картечници на кръстопътищата. От 2 – 6 беше забранено да се ходи по улиците.
Вазов дойде веднага след обяд в клуба. Тук прекарахме от 1 1/2 – 8. Разговорите се въртяха все около събитията на деня. Ген. С[авов] гръмогласно заявява, че трябва да се беси, че други изход няма.

25 декември 1919 г.
И днес тревожен ден. Арестувани бяха, шефовете на широките и тесните социалисти, Вазов не дойде в клуба.

26 декември 1919 г.
Вазов ходил днес в Народното събрание, да слуша речта на Стамболийски. Намира селския диктатор духовит и находчив. На един социалист, който му забелязал, че говори само за себе си, той отговорил: “Щях да кажа нещо и за вас, да имаше какво.”
Стамболийски заявил, че няма да допусне България да стане болшевишка. После се извинявал за някои неуместни заплашвания.
27 декември 1919 г.
Вазов бил днес у Евгения Марс. Там бил и някой си Н., изпратен нарочно от Стамболийски, да чуе мнението му за вчерашната му четиричасова парламентарна реч. Вазов казал, че я намира духовита, реч на един човек с горещ темперамент, но когато Н., поискал Вазов да изложи мнението си и писмено, той рекъл… че го боли ухо (!).

28 декември 1919 г.
Днес трябваше да има Яворово утро в театъра. Отложи се поради военното положение.
Бях у Вазов от 11 ½ — 12 1/2 преди обяд, а след обяд с него в клуба. Водят се изключително политически разговори.
Вазов заявява:
“Трябва да се спаси България, Шишманов. Това е важното. Готов бих бил да дам и главата си, стига само да се спаси. Защото има опасност и от сръбска, и от румънска, и от гръцка окупация. Да додеха поне французи или англичани!”
В Union-Club. Разглежда френските хумористически вестници и се смее като дете на духовитите шеги.
“Смехът от време на време ми е необходим. Той принадлежи към моята хигиена – тъкмо в моменти, когато се чувствувам най-угнетен. Иначе се задашам.”
[Друга редакция на записа: “Неделя 28. Яворовото утро не се състоя поради военното положение.
Оня ден (петък) бил в Нар[одното] събрание. Чул речта на Стамболийски. Говорил цели 4 часа. Духовит. Находчив. Отгов[орил] на един социал[ист]:
1* Вие говорите само за себе си.
2* Щях да говоря и за Вас, да имаше какво.
Заканва се. Болш[евишка] България няма да позволя. После се извинил за някои неуместни заплашвания, според печатания текст.
Вчера у Евг. Марс. Явил се един землед[елец], Николов, да го пита за мнен[ието] му за речта на Стамб[олийски]. Искал няк[олко] реда да напише за Ст[амболийски]. Отказал. Боли ме ухо… Заповед, ако тая заран дойде някой, да кажат, че го няма в къщи. Не съм тъй глупав. Иска да използ[ва] писм[ата] ми.
– Да се спаси България, Шишман[ов]. Готов бих бил и глав[ата] си да дам. Да се спаси България.
Има се опасн[ост] от окуп[ация] на Гърция. Сърбия, Румъния. Да дойдеха поне фр[анцузи] или англич[ани].
Николов се заканвал. Кръв ще се лее. Дошли още селяни (9000). Плащ[ат] им no 100 лева дневно. Ще се издигнат бесилки в София.”]

20 май 1920 г.
Влизам към 21/2 в кабинета му. Заварвам го задрямал на канапето. Сепва се, изправя се и сега забелязвам, че изглежда зле. Боляло го силно гърло.
Ходил тоя път у д-р Б., който най-решително му заявил, че не забелязва нищо в гърлото му. Обаче В[азов] не повярвал и отишел при д-р К., който го лекува сега “психотерапично” и с електризация.
“Докато трае електризирането, става ми по-добре, но щом се върна в къщи, болките се подновяват. И най-лошото е, че не мога ни да чета, ни да пиша. Имам страшни безсъници. Просто съм отчаян.”
Затова не иска нищо да чува за юбилея си и ме изненада със съобщението, че още оня ден писал писмо до юбилейния комитет, с което се отказва от всякакви тържества. Адресувал го до председателя, защото се боял, че аз няма да го съобщя на комитета. (До Комитета по устройството 50-годишния юбилей на Иван Вазов.
Уважаеми приятели,
Уча се, че в добрите си чувства към мене, вие зимате мерки, щото 50-годишнината от моята книжовна дейност да се отбележи с тържествено празнуване, като му се придаде всенароден характер.
Дълбоко съм покъртен от такава висока чест. Аз обаче се намирам в невъзможност да я приема. Сред бедствията, постигнали отечеството, при всеобщата тъга, която ни измъчва, аз считам, че не е време за шумни чествувания, поне като това. Сички сме скръбни и угнетени сега, може би най-много аз, и всеки опит за ликуване се отзовава болезнено на българската душа. Да-ще бог по-светли дни за България и тогава избликът на радостни чувства по ще си има приликата. Моля ви, недейте прави нищо за казания юбилей. Аз не желая да празнувам юбилей сега. Не знам за другите как, но за мене самата мисъл за него в днешните трагични минути е мъчителна.
Приемете уверение в моята сърдечна благодарност за великодушното внимание.
Ваш предан
София,16 май 1920 г.
Иван Вазов)
“Сега не му е времето за юбилей. България пропада, а аз тържествувам. Не ща, не ща. Па и болен съм. Не мога изтрая тревогите и вълненията. Ти ще ми простиш, но самата идея за юбилея ме гнети.”
Напразно му се сърдя за писмото му и се мъча да го убедя, че юбилеят ще стане и мимо него, та какво значение има отказът му…
“Тогава нека се знае поне, че всичко е станало против волята ми.”
“Тъй говориш, защото си въображаваш, че си болен. Ти си просто един malade imaginaire. Ще ти мине това проклето гърло, като толкова пъти, и ще се примириш с неизбежното. C’est la rancon de la gloire… [Това е изкуплението за славата.] Ho да не говорим повече, че това те вълнува и уморява.”
Моите думи все пак не минаха съвсем безследно. След малко Вазов стана, седна на масата си и почнахме да говорим за сказките на Гео Милева в “Славянска беседа” върху новите насоки в европейската поезия. Полека-лека Вазов забрави гърлото си, почна да се усмихва. Решихме даже вечерта да отидем в театър на “Сватбата на Кречинский” с Дуван-Торцова в ролята на Разсплюева.
Когато вечерта влязох в партера, той беше вече на мястото си. Помоли ме обаче да не го заставям много да говори, че го боли гърло, ако и не вече тъй силно. За жалост, сега пък го боли десният крак, затова го завиваше с пардесюто. Стоя само до края на II действие, но във време на представлението няколко пъти le malade imaginaire се забрави и се смя с глас.
На тръгване ми казва:
“Ш[ишманов], да ти не дава господ да остаряваш. Гледай ме на какво съм заприличал.”
“Нищо ти няма, здрав си като камък. Малко нервите ти са се изопнали, ще мине.”
22 май 1920 г.
Заседание на комитета за Вазовия юбилей в Академията на науките. Отсъствува само Ал. Балабанов.
Прочете се писмото на Вазова, с което моли юбилеят му поне да се отложи.
Повечето от членовете на комитета са на мнение да не се взема във внимание заявлението на поета, защото юбилеят ще стане и мимо него. Ето, в други ден ще празнуваме Св. Кирил и Методи с шум и голяма тържественост, въпреки националната катастрофа.
Именно поради нея юбилеят на Вазова трябва да стане още по-бляскав, за да се даде израз на народната енергия. А. само едно се бои, да не би тревогите на юбилея да се отразят вредно върху здравето на стария юбиляр.
Само Милетич и Цонев са на мнение, да се уважи заявлението на Вазова. Цонев иска даже на писмото му да се даде пълна гласност, да се напечата. Ще има голямо значение и за външния свят, да узнае защо Вазов се отказва от юбилея си.
Предлагам да не се взима още окончателно решение. До септември има още време. Вазов прекарва, като толкова пъти, един период на психична депресия. Ще оздравее, а може и политическите условия да се подобрят, тъй че винаги можем да отложим датата на юбилея за напролет. Засега във всеки случай не трябва да се изоставя идеята на юбилейния сборник, рече има обещани около 14 – 15 монографии.
Предложението ми се прие.

27 май – 7 юни 1920 г.
Тия дни писах по просба на министъра Омарчевски мотивите към предложението му за едно национално дарение от 100 хил[яди] лева поету Вазову по случай на двойния му юбилей.
Предложението му мина в Народното събрание с една бележка, че домът и дарението на Вазова се освобождават завинаги от всякакви данъци.
Само комунистите били по принцип против дарението, защото Вазов бил буржоазен поет. Широките гласували за, ако и поетът да бил посветил няколко стихотворения на бившия цар и на царица Елеонора.
Вазов помоли “Мир” и “Напред” да опровергаят това като невярно.
На царя никога никакво стихотворение не е посвещавал, а царица Елеонора е възпял само като милосърдна сестра.
Продължава да пише ежедневно по един фейлетон в “Напред”. Приел да дава фейлетони и на “Народна отбрана”, гдето му плащат по 200 лева.
“Трябва да се живее!”