BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Июль 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Июн    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ ПРИ ЦАРЯ — Българската депутация! (Из спомените на Иван Вазов)

Из спомените на Иван Вазов.

Чакалната зала в Петерхофския дворец, дето бе въведена депутацията*, беше обширна, светла и великолепна. Онова, което особено привличаше вниманието, бяха оригинално изрисуваните стени. Те бяха изцяло покрити, във вид на арабеска, с безбройни хубави, млади женски глави, снети от картините на най-знаменитите живописци от Възраждането и от фламандската школа. Хиляди мили лица се усмихваха от стените със своята класическа красота и придаваха на залата вид на една чудна картинна галерия в сказочен дворец.
През прозорците от юг се виждаха големите водоскоци в императорската градина, направена още от Екатерина Велика, по подражание на версайлските градини, като хвърляха сребристи кристални стълбове вода в сивото, навъсено, дъждовно небе; на север се чернееха талазите на Финския залив, чийто северен бряг се губеше в мъглата.
В залата, освен нас, чакаха за височайша аудиенция около двайсетина лица от висшия официален свят.
Имаше посланици, генерали, губернатори, представители от руската аристокрация с известни и громки имена. Те седяха по креслата или се разговаряха тихо в отделни групи. Някои от тях, които познаваха лично дяда Климента, дойдоха, здрависаха го и му целуваха ръка. Забележихме по погледите, що често се обръщаха на наша страна, че ние бяхме предмет на разговорите. Но тия погледи с особено уважение и симпатично любопитство се спираха въз благородното, хубаво, кротко лице на Търновския митрополит. Очевидно, дядо Климент и тука упражняваше своето странно обаяние, обиколен от славата на неустрашим ратник за православието и мъченик за славянската идея.
Той се радваше на тоя престиж вред, дето минахме из Русия. Навред русите, от най-простите до най-високопоставените, му изказваха почитание и дълбоко уважение. При срещите на депутацията, дотогава и по-после, той беше главния предмет на погледите, централната точка на вниманията. Руският народ жедно се спущаше да му целува десницата и да приеме благословията му; той виждаше в лицето на българския архиерей повече от един висок духовен сановник — един светител. По някъде навалякът от благочестив народ, жаждущ да си допре устните до десницата му, ставаше тъй голям около депутацията, щото би я задушил, ако конна полиция с бичове не отпъждаше тълпата и не ни пробиваше път. Тоя престиж на дяда Климента отваряше на депутацията всичките врати, всичките руски сърца. При съществующите още неправилни, лоши отношения на България с Русия, депутацията надали би била приета от самия император, ако не присъствуваше на челото й славният наш архипастир; надали би се постигнало тъй лесно и помирението, ако дядо Климент не беше подкрепил това усилие на княза и на Стоилова с блясъка на името си, с авторитета на словото си, в което русите безусловно вярваха…
Един капитан, нисък, с кривашия, потомък на една от най-старите руски аристократически фамилии, влизаше от час на час из една врата със завеса и извикваше някого от присъствующите при императора.
До тая врата стоеше един арапин с херкулесовски стан, с бяла чалма, с черни до земята шалвари, с блестящи като огън очи, които постоянно играеха бодри, подвижни от вратата със завесата към присъствующите и от тях към нея. Сегиз-тогиз тоя цербер подръпваше завесата и даваше пропуск на повикания.
След половина час всичките бяха приети на аудиенция и напуснаха залата. В нея остана само българската депутация. Сега беше наш ред да се явим пред лицето на руския цар. Всеки си представя вълнението и тревогата, които изпитвахме в тоя върховен момент на живота си. Лицето на дяда Климента изражаваше вътрешното му вълнение чрез една силна бледност; един трепет обземаше всинца ни; аз усещах как сърцето ми в спазми биеше до бол еж в гърдите.
Няколко минути, които ни се видяха дълги часове, чакахме в това напрегнато душевно състояние.
Най-после капитанът излезе и извика към нас:
— Българската депутация!
Ние влязохме в завесната врата. Озовахме се в един богат салон, после минахме други такива, отивайки все навътре в императорските покои, блестящи от позлата, коприна и кристал. Спряхме се в приемния салон, пред кабинета на царя. Тук царят щеше да ни даде аудиенция.
До вратата на кабинета стоеше друг един арапин, още по-голям исполин, неподвижен, като абаносова статуя, със слух напрегнат към вратата, за да чуе най- малкия шум, който би се издал от кабинета.
Императорският адютант се появи из кабинета и като се обърна към дяда Климента, каза високо:
— Ваше високопреосвещенство, негово императорско величество господарят ви моли да заповядате при него! (Просит к себе.)
Дядо Климент се запъти бързо към Ератата, черният исполин отдръпна завесата и владиката се изгуби зад нея.
Те останаха двамина с царя.
Тяхната тайна, съдбоносна за българския народ беседа трая около половина час.
Какво приказваха? Що ставаше сега там в оня кабинет зад завесата? Ще ли да бъдем приети и ние, или императорът приема депутацията само в лицето на предводителя й? С какви впечатления ще излезе дядо
Климент из царския кабинет? Тия мисли се въртяха из силно възбудените ни умове. В трепетно ожидание всички очи бяха устремени към тайнствената врата.
Най-после дядо Климент се показа из нея със светнали очи, развълнуван, бледен, с едри капки пот по челото. На нашите жедни въпросителни погледи той отговори кротко:
— Императорът сега ще излезе.
Ние се наредихме. Дядо Климент взе на гърди иконата на св. Николая Чудотворца, приготвена от депутацията, за да бъде подарена на царя, по руския стар обичай.
Подир една-две минути арапинът тържествено отвори вратата с наведена глава.
Появи се император Николай II, като се леко поклони.
Един момък в полковнишка униформа, среден ръст, не едър, с черна брадичка, с лице кротко, усмихнато, малко сухичко, с поглед благ, приятен, почти женствен, какъвто ни гледа от портретите си.
Ние се поклонихме ниско.
Той застана пред владиката, очевидно развълнуван. Тогава дядо Климент подаде на царя иконата. Царят се прекръсти, целуна я и я прие от владиката, като му целуна десницата, както и на архимандрита Василия, па предаде образа на адютанта си.
Дядо Климент с глас разтреперан и висок произнесе реч, която завърши с молба към руският цар да не лишава българския народ от своето могущо покровителство.
Императорът отговори милостиво с тих, равен глас. Той завърши с тия знаменателни думи:
— Надявам се, че в скоро време старите, добрите отношения между България и Русия ще се възстановят…
После подаде ръка на всеки член от депутацията, когото дядо Климент представяше.
Всички забележихме, че той стисна енергически, силно ръцете ни. Някои се опитаха да целунат неговата, но той я дръпна.
Нас ни порази доброто, почти дружелюбно изражение на физиономията у царя, скромността и славянската простота в обноските на един от най-великите монархи, което подкупуваше неотразимо сърцата и душите.
Той ни климна леко за прощаване и се върна в кабинета си.
Ние излязохме възхитени от тоя добър прием и утешителни думи на императора и последвахме адютанта в една друга зала, дето ни очакваше, според руските гостолюбиви традиции, царски обяд…
Тоя ден беше 8 юли 1895 г.
От тоя ден настана нагъл прелом в руската политика: помирението между освободителката и освободените беше станало. Последвалите велики събития на припознаването на княза и покръщението на престолонаследника, комуто императорът ставаше кръстник при общия възторг на два братски народа, бяха само видимия печат, санкцията на онова, което се каза в тая историческа аудиенция, или по-добре на онова, за което се уговориха царят и дядо Климент при тайната беседа в кабинета.

* Българската депутация, изпратена през 1895 г. от н. ц. височество княза, от правителството и от Народното събрание в Петербург с мисия да положи венец върху гроба на Царя миро- твореца и Царя Освободителя и с друга — тайна — да сондира почвата за едно помирение с Русия. Начело на депутацията стоеше негово високопреосвещенство Търновския митрополит Климент, при когото бе аташиран архимандрит Василий; другите й членове бяха: г. г. Т. Теодоров, председател тогава на Народното събрание, и народните представители д-р Моллов, Д-р П. Минчевич, Ив. Ст. Гешов, П. Наботков и Ив. Вазов.
Б. р.


Болгарская парламентская делегация примирения с Россией, под руководством митрополита Климента Браницкого, июнь 1895г.


Ив. Вазов с делегация в Петербург, 1895г.