BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
декември 2019
П В С Ч П С Н
« ное.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031  

94 години от смъртта на Иван Вазов

На 22 септември навършват се 94 години от смъртта на Иван Вазов. Предлагаме ви една статия от Цветан Майков от книгата на проф. Михаил Арнаудов (1878-1978) издадена 1928 година. Оригинална орфографията е запазена.

Животъ и дѣло. Родно мѣсто, учение, поетически прояви.

Иванъ Минчовъ Вазовъ е роденъ на 27 юний 1850 г. въ планинското градче Сопотъ, близо до което било подготвено и избухнало Априлското възстание. Нѣколко занаята давали добъръ поминъкъ на сопотското население. Бащата на поета, Минчо Ивановъ, отъ рода „Айвази“, билъ заможенъ търговецъ, наричанъ чорбаджия. Строгъ, честенъ и малограмотенъ, той се оженилъ за нѣжната и любознателна Сѫба, поетическа натура, първата покровителка на младия талантъ.

Родната кѫща, патриархално огнище на традиция и охолность, изгубена редена съ простъ еснафски вкусъ, близкиятъ връхъ Трапето и мънастирътъ Св.Спасъ, гдето играели децата и въ праздникъ се събирали млади и стари, хубавитѣ природни гледки — ето материалната и духовна обстановка, въ която се пробудили и оформили силитѣ на Вазова. Умѣрена трезвеность, стигаща до практичность; привързаность къмъ установеното, примирение съ него; тиха мечтателность, безъ крайноститѣ на увлѣчението; интересъ къмъ всѣкидневното битие, безъ жажда за неговото превъзмогване; елементарность на душевнитѣ пориви и интереси, стигащи дори до ограниченость на умствения крѫгозоръ—това сѫ чертитѣ, които Вазовъ получава отъ срѣдата и които запазва до края на живота си. Широкиятъ свѣтъ, необикновеното, героичното, вѣчнитѣ идеи, бунтътъ противъ действителностьта не мамятъ душата нито на младини, нито отсетне, когато поетътъ е на върха на слава га си и би могълъ да се освободи отъ оковитѣ на времето и дълга.

Природата на Вазова не намира особено ценна подкрепа въ образованието, което той получава. Той учи много малко, та се явява самоукъ и това се отразява сѫдбоносно върху развитието му като поетъ. Крупенъ даръ, безъ необходимата култура, която би му помогнала да осмисли по-дълбоко поетическото съдържание на духа си, той не може да развие напълно своя художественъ вкусъ, да си култивира постоянно чувство за мѣрка, да преодолѣе елементарностьта на своитѣ художествени спекулации.
Той се учи последователно въ взаимно и класно училище ту въ Сопотъ, ту въ Пловдивъ, безъ да върви всѣкога напредъ. Запознава се рано съ старата руска, поезия — съ нѣкой произведения на Ломоносова, Державина, Хомякова и започва да пише стихове, съ които отчайва баща си, защото той иска да го направи търговецъ. Въ Калоферъ се пробужда по-широкъ интересъ къмъ руски езикъ и поезия, които окончателно затвърдяватъ решението му да стане поетъ. — Бащата, обаче, го записва въ IV класъ на пловдивското епархиално училище, рѫководено отъ Якимъ Груева, за да научи турски и гръцки. Тука учительтъ му по френски му разкрива чара на френската поезия — Хюго, Ламартинъ, Беранже, които Вазовъ започва да превежда. Пропадналъ по турски на годишния излитъ, той бива прибранъ въ Сопотъ, гдето упорито пише стихове дори и по търговскитѣ тевтери на баща си. Разгнѣвенъ, баща му го нахоква веднажъ: „Тия дивотии, гдето ги пишешъ, ще те нахранятъ ли?“. Оттогава той пише тайно въ една стаичка, насърдчаванъ отъ майка си. Славейковата „Смѣсна китка“ едва му разкрива тайната на стихотворството. Той пише за любовьта, природата, младежкитѣ залисии и мечти — нищо не говори за бѫдещия поетъ. „Никакво идейно течение не иде още да разтърси духоветѣ“ на младежьта, която прекарва въ безсмислено безгрижие и праздни забави. Отразъ на това време за Вазова намираме въ Майска китка.

Скитане, емигранти, възстание. — На 1870 г. Вазовъ бива изпратенъ въ Румъния (Олтеница) при своя чичо търговецъ—да му помага и да се изпече въ търговията. Млацежътъ престоява по малко въ Букурещъ, Браила, Галацъ, гдето се сближава съ хъшоветѣ, изобразени отпосле въ Немили недраги, запознава се съ Л. Каравеловъ и Хр. Ботйовъ. Новата срѣда отъ революционери промѣня самочувствието му. У него се пробужда новъ човѣкъ, решенъ да служи на народното дѣло. Напечатва нѣколко стихотворения, между които и Борътъ, съ което обръща внимание като поетъ. На пѫть за Сопотъ въ 1872 г. се отбива въ Цариградъ, тамъ се запознава съ П. Р. Славейковъ. Запознанството на Вазова съ тримата водачи на българския народъ го изравнява съ тѣхъ и той тръгва по стѫпкитѣ и идеитѣ имъ. — Презъ 1872 — 1873 г. той учителствува въ Свиленградъ, следъ което постѫпва преводачъ по френски при желѣзопжтната компания въ Перникъ. На есеньта презъ 1874 г. се връща въ Сопотъ съ купъ поеми и оди, които ужасяватъ недоволния му баща. Тамъ младежьта вече е обхваната отъ революционния кипежъ. Предаденъ на любовь и революционна работа, той бива принуденъ да избѣга следъ пропадането на възстанието презъ Пловдивъ и Цариградъ въ Влашко. Звѣрското потушаване на бунта, тежката сѫдба на народа окончателно откѫсватъ Вазова отъ мечтитѣ и го приобщаватъ за винаги къмъ народнитѣ болки и радости. Преживѣнитѣ чувства и мисли отъ това време той изразява въ сбиркитѣ Прѣпорецъ и гусла (1875), Тѫгитѣ на България (1877) и Избавление (1878).

На свобода — Кръстенъ въ мѫката на робството и изпълненъ съ възторгъ отъ свободата, Вазовъ бива назначенъ въ 1877 г. малъкъ чиновникъ при Свищовския губернаторъ Найденъ Геровъ, после въ Русе. Решенъ да продължи учението си въ Загребъ, той се отказва отъ намѣрението си, щомъ научава, че баща му е убитъ отъ турцитѣ, а майка му — отвлѣчена. Животътъ въ освободена България бърже потича по новъ пѫть. — Малобройната еснафска интелигенция бива настанена на рѫководни служби, заемани често отъ крайно неподготвени хора. Отъ друга страна, борбитѣ за вѫтрешната уредба на държавата и за нейната независимость оформяватъ политический партии, които развиватъ грубо материалистични и котерийни качества въ себе си. Първото му дава поводъ да се посмѣе надъ нелепоститѣ въ живота (Митрофанъ и нѣкой сатири), второто разкрива богатството и силата на публицистическата му дарба. Въ стихове и разкази той изобличава отрицателнитѣ страни на обществения и културенъ животъ (Епоха-кърмачка на велики хора, Изборъ), разочарованъ отъ сегашното. заглежда се въ недавното минало (Немили недраги, Епопея назабравенитѣ, Чичовци, Хаджи Ахилъ), търси лѣкъ за огорчената си душа въ лоното на природата (Гусла 1881, Поля и гори 1882, Италия 1884). Вазовъ преживява остро и болезнено осемдесеттѣ години. На 1879 год. става председатель на окрѫжния сждъ въ Берковица, гдето наблюдава разпада на патриархалния животъ. Недавното минало оживява въ поемата Грамада 1880. Премѣстенъ въ Видинъ, той напуща службата и прекарва известно време въ Сопотъ, а въ 1880 год. се настанява въ столицата на Източна Румелия — Пловдивъ. Вече тридесетгодишенъ, той заема рѫководно мѣсто въ политическия и литературенъ животъ на провинцията, като депутатъ и председатель на тамошното книжовно дружество. Той редактира сп. Наука (1881—1884), въ което сътрудничатъ Ив Ев. Гешовъ, С. С. Бобчевъ, М. Маджаровъ, П. Р. Славейковъ, К. Величковъ, Д. Поповъ, съ повечето отъ които той се свързва идейно и приятелски до края на живота си, редактира сѫщо и в. Народний Гласъ. Въ кипежа, на обществено-културната си дейность, той написва поемитѣ Зихра 1881, Загорка 1883, издава нѣколко стихотворни сбирки, пише Неотдавна. Въ 1884 год. съставя съ К. Величковъ първата българска христоматия.

Следъ като прекѫсва сп. Наука, той започва сп. Зора, което спира поради Съединението и Сръбско-българската война. Въ 1886 год. издава сбирката Сливница — ехо на братоубийствената война. Политическитѣ борби следъ 9 августъ 1886 год. (свалянето на Батемберга) го прйнуждаватъ да емигрира като русофилъ въ Русия, гдето престоява до 1889 год. Тукъ, въ Одеса, написва сатирата „Епоха-кърмачка на велики хора“, както и по-голѣмата часть отъ романа Подъ игото и изразява носталгията и самотностьта си въ редица стихотворения, публикувани по-после въ Звукове 1893 г. Посетилъ Москва и Петроградъ, той се връща презъ пролѣтьта на 1889 год. въ София. Тамъ се оженва, но наскоро скѫсва несполучливия си бракъ- Въ тревогитѣ и борбитѣ на това „смутно време“ поетическиятъ талантъ на Вазова зрѣе, творческиятъ му хоризонтъ се очертава. Той се превръща въ многозвучно ехо на времето, въ отражение на всѣкидневната сѫдба на народа си, въ поетъ на външното въ тази сѫдба, въорѫженъ ту съ звънкия стихъ на поета, ту съ патоса на публициста.

Общопризнатъ поетъ. — Социално-икономическото обособяване у насъ завършва първата си фаза презъ 90-тѣ години. Стопанско и обществено първенство взематъ вече заможнитѣ слоеве, носители на многостранния напредъкъ въ страната. Вазовъ се отказва отъ активно участие въ политическия животъ и всецѣло се предава на литературата. Той е първиятъ писатель следъ освобождението, който заживява отъ литературенъ трудъ. Въ началото на 90-тѣ години урежда сп. Денница (1890 — 1891), въ което обединява най-добритѣ тогавашни писатели: Ст. Михайловски, К. Кръстевъ, П. П. Славейковъ, Т. Влайковъ, К. Величковъ, М. Георгиевъ, Н. Начевъ и др. Той се увлича въ хубоститѣ на българската природа, която го откъсва отъ тревогитѣ на живота — Великата Рилска пустиня 1891, Въ недрата на Родопитѣ 1893; пише романа Нова земя (1894), продължение на „Подъ игото“, въ който отразява своята умѣрено-консервативна идеология; драматизира „Немили недраги“ — Хъшове (1894); издава лирическитѣ сбирки Звукове — Скитнишки пѣсни (1899)и Подъ нашето небе (1900); публикува два тома разкази Драски и шарки (1893—1895) съ публицистиченъ характеръ. Той е чуждъ на народническою движение въ срѣдата на предната интелигенция, начело съ народното учителство, благодушно бичува отрицателнитѣ прояви на действителностьта. На 24 септемврий 1897 г. празднува своя двадесеть и петь годишенъ юбилей. Презъ 1897 год. бива заставенъ да стане министъръ на народното просвѣщение и влиза въ конфликтъ съ учителството.
Настъпилата стопанска и обществена криза въ края на двадесетилѣтието и началото на XX вѣкъ засѣга и Вазова. Той пише романа си Казаларската царица (1903), въ който препоръчва мирна стопанско-просвѣтителна работа на учителството, издава три сбирки разкази — Видено и чуто 1901, Пъстъръ свѣтъ 1902, кактои добродушнитѣ разкази Утро въ Банки, съ които се мъчи да внесе примирение съ живота. Следъ несполуката на македонското възстание въ 1903 год., дѣлото за освобождение на Македония бива подхванато като държавна политика. Вазовъ смѣта за свой дългъ да подпомогне тази политика, та се задълбочава въ миналото, отгдето черпи материалъ за вдъхновение и поука на съвременницитѣ си въ романа Светославъ Тертеръ (1907), повестьта Иванъ Александъръ (1907), която отсетне драматизира — Къмъ пропасть (1910), драмитѣ Бориславъ (1909). Ивайло (1911), както и Легенди при Царевецъ (1910), драматизира романа си Подъ игото (1910), всички посрещнати добре отъ публиката. Той пише и комедия — Службогонци (1903). Историческата романтика на Вазова подготвя психологически обществото за събитията, които се развиватъ презъ второто десетилѣтие — войнитѣ за освобождение и обединение. Тѣ го вдъхновяватъ за панигиричнитѣ сбирки Подъ гръманапобедитѣ (1914), Пѣсни за Македония (1914), Нови екове (1917). Когато всички поети замълчаватъ следъ страшната катастрофа, едничъкъ Вазовъ излива общонародната скръбь и изразява вѣрата въ по-добри дни съ пѣснитѣ си събрани въ Не ще загине (1920). Въ вихъра на победитѣ той все пакъ дава дань на сподавената си „тиха пѣсень“ въ Юлска китка (1917), а по-късно издава своята твърде задушевна сбирка Люлека ми замириса (1920).

Служилъ неотклонно на националнитѣ идеали и отразилъ промѣнливата сждба на народъ и държава въ течение на половина вѣкъ, създалъ една „литература въ миниатюръ“, врѣзана въ душитѣ на три поколѣния, Вазовъ доживява всенароденъ юбилей на 24 октомврий 1920 год. На 22 септемврий 1921 год. плодовитиятъ поетъ внезапно почива отъ сърдеченъ разривъ въ работа надъ последната си незавършена драма Престолътъ.