BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
ноември 2018
П В С Ч П С Н
« окт.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

ГРОЗДОБЕР

ГРОЗДОБЕР. Разказ на Димитър Талев.

От два дни градът бумтеше като огромна празна бъчва. По всички дворища бяха изнесени каци, кръбла, кошове и кошници, тъмните врати на зимнините бяха отворени и навред се чукаше, търкаше се, плискаше се вода. Из въздуха се носеше миризма на мухъл и влажно дърво. Людете бързаха, влизаха и излизаха и всички бяха весели. На другия ден започваше гроздобер.
Накараха ме да си легна по-рано, а те, големите, останаха вън, светеха с лампи и фенери по двора и зимника — да се ненагледаш. Не зная кога съм заспал и през цялото време сърцето ми бумтеше като нова бъчва. През цялото време държах в ръката си малкото пищовче под възглавницата и какво ли не си премислих, пък и не знаех какво още да мисля — за пръв път отивах на гроздобер. Знаех само, че ше се возя на кола чак до лозето, че ще ям грозде колкото си искам и през целия ден там ще се стреля с пушки и пишови, ще пукам и аз с моя пищов — откога още съм си купил три кутийки с книжни капси.
Събудиха ме рано, още в тъмно. И негли продължаваше някакъв хубав сън, бързо се намерих в колата вън, пред широко разтворената порта. Изглежда, само аз бях спал тая нощ, защото градът си беше все така буден — по улиците, по дворищата ходеха люде, внасяха, изнасяха, товареха коне, магарета, коли и всички викаха и се смееха. Нашата кола беше пълна с кръбла и кошове, отстрани стърчеха вързани кошници.
— Хайде, дий! — викна моят братовчед Ордан, двете кончета се протегнаха и дръпнаха колата.
Големият ми брат се обърна към мама, а гледаше навътре в двора през отворената порта:
— Да не се бавят много. Ето, съмва се…
— Тръгваме, тръгваме! — чуха се весели гласове и към двора.
— Чакаме Босилка, Босилка…
Това бяха момите, берачките.
— Със здраве! — подвикна мама от прага на портата, а колата вече трополеше надолу по улицата.
Аз седях на ниската капра между двамата батевци и гледах в тъмното между клатушкащите се глави на кончетата. Беше ми топло между тях двамата, само по бузите и по носа ме щипеше утринният хлад. Ръцете си бях скрил в джебовете — там беше и пищовчето. Пулех се в тъмното с премръзнал нос, ала още нямаше нищо. Минавахме край познати порти, чувах познати гласове, всички се готвеха, всички вървяха накъм лозята, тропот и врява се чуваше и зад нас, и далече пред нас. Идеше ми да хвръкна от капрата.
Когато излязохме вън от града, пред мене се разпри невиждано чудо. Никога не бях ставал толкова рано, никога не бях пътувал из полето в тъмнината на предутринния час, не бях виждал такива едри звезди и най-голямата между тях — там, на изток.
— Коя е тая звезда, бате Ордане?
— Зорницата. Скоро ще се раздени.
Звездите трепкаха ниско над главите ни и най-вече Зорницата, като бялото пламъче на восъчна свеш и дали не се запалваха от нея денят и слънцето? Или тя вървеше далеч пред тях, блеснала на небосклона, им сочи пътя в тъмнината. Далеч отсреща, ниско под светлеещото ведро небе, под тъмнеещите се в далечината планини, блестяха други звезди, разхвърляни по черната земя. Пътят пред нас се губеше нататък там бяха лозята и още по-ранобудни или нощували Там гроздоберци бяха запалили огньове. Сега тъмнината наоколо ми изглеждаше озарена от недоловимо сияние, от тия многобройни звезди по небето и по земята, от Зорницата, която блестеше като голяма, ярка искра, отскочила иззад планините от буйното огнище на слънцето.
Острият утринен хлад драскаше лицето ми, но аз се озъртах на всички страни с протегнат врат. Неочаквани промени ставаха в гъстия още мрак. Тъмни сенки, доскоро невидими, се приближаваха и в миг се превръщаха на шумолещи в утринния ветрец дървеса и храсти, израстваха от двете ни страни високи брегове, сетне се проточи каменна ограда и току изеднаж съвсем наблизу блесна буен огън, блеснаха варосаните стени на къщичка с малко прозорче; около огъня бяха насядали люде със светвали червени лица, а над тях, над къщичката стар орех бе разперил клони и озарени листа. Навлизахме вече в лозята. И неусетно бе започнало да се съмва. Светло септемврийско утро изгря над лозята и над широко разклонените орехи, по техните сребристобели, напукани гранки, по оредялата шума на лозите, по натежалите гроздове с едри червени, розови и янтарни зърна. Като лакомо врабче прехвръквах от лоза на лоза и пълнех устата си с твърди зърна, които се пукаха между зъбите ми в обилен, сладък сок. Сетне дойдоха и нашите берачки — моми, невести, наши роднини и съседки, дошли бяха и две бабички да помагат и да си напълнят по една кошница с грозде. По-примъкнах се зад тях, както се бяха събрали всички накуп под ореха да закусват, извадих пищовчето си и — пляс! Развикаха се момите изплашени и вече провикванията и песните не спряха. Слънцето се издигна високо, навред из лозята се виждаха бели, шарени забрадки, люде се движеха насам и натам, а по пътя край нашето лозе скърцаха натоварени коли, които се връщаха към града. Ту по-близу, ту по-далеч екваше изстрел, пресрещаха го проточе ни викове от разни страни. По едно време някой извика:
— Заек, заек! Дръжте го!
Наскачаха едва ли не всички, заозъртаха се, ала заекът, изглежда, пак се скри негде и кожухчето му остана здраво.
Наш съсед се изправи на междата между неговото и нашето лозе:
— Хаирлия да е! Как върви?
— Има, дал господ — отвърна брат ми
— Виждам и у вас, хе такива гроздаци.
— Даде ни господ и тая година, сполай му!
Бате Ордан подкара и нашата кола, натоварена с пълни кошове и кръбла. Когато се върна отново с колата, донесе и обеда. Насядахме всички в широк кръг под ореха.
— Аз ще седна тука, на слънце — каза Босилка.
— Какво е топличко!
— Ами ти, Ордане, де ще седнеш? — попита някой.
— Аз тука, ще се опра на дънера на ореха, под сянка.
— И там, насреща, ще ти грее тебе слънце — засмяха се всички. — Босилка търси слънцето, пък ти гледаш срещу нея да си, та и тебе да огрее.
Вкусна беше лютата яхния, а мръвките слагахме на орехови листа. Като се олютихме, гроздето беше още по-сладко. Берачките отново се пръснаха с празни кошници и брат ми каза:
— Ти иди там, да пазиш колата, че е ги е циганките, тръгнали са по обраните лозя да събират баберки и може да ни откраднат нещо.
Седнах зад колата, смълчах се и всички ме забраниха. Идваха тук, изпразваха пълните кошници и никой не се сещаше да ми се обади. Чух гласовете на бате Ордан и на Босилка. Те се приближаваха към колата и си приказваха, но бате Ордан приказваше повече. Спряха се на другата страна и чух как изсипват кошниците. Аз си мълчех зад колата, дори още повече се спотаих, и бате Ордан отново започна:
— Речи: да.
— Пусни ми ръката — отвърна Босилка. — Ще ни видят.
— Нека ни видят. Речи: да!
— Пусни ме …
— Речи: да.
Какво ставаше там, на другата страна на колата? Гласът на бате Ордан потреперваше, а Босилка се сърдеше, пък не беше сърдита. Тогава аз се покатерих по едно от колелата и показах глава над пълните кошове. Босилка се стресна и прихна да се смее, а бате Ордан пусна ръката й.
— Речи да, Босилке, речи да! — извиках аз.
Босилка се дръпна на няколко стъпки и както се смееше, каза:
— Да, да!
Тя бързо се отдалечи, а бате Ордан протегна ръка между кошовете и ме потупа по рамото:
— Бравое, бравое!
Той грабна празните кошници и забърза след Босилка. И големите понякога си играят като нас малките.
Седях оше дълго до колата, чаках циганките с техните големи торби и кошници, но те не дойдоха в нашето лозе. Напълнихме още няколко пъти колата и ту брат ми, ту бате Ордан я откарваха тежка, претоварена в града. Късно след обед напълнихме за последен път колата и лозето беше вече обрано. Гърмежите пак зачестиха, а по пътя се заточиха върволици от люде, натоварени коли, коне, магарета. Потеглихме и ние, двете бабички мъкнеха препълнените си кошници, а момите дружно запяха. Шумно и весело беше до града, и по улиците, и в къщи.
Цялата ни къща миришеше на зряло грозде. Не знаех де да се задържа — дали в тъмния зимник, дето горяха две ламби, а големите мъже мачкаха гроздето и пълнеха бъчвите, дали в трема или вън. в двора, дето мама избираше най-хубавото грозде а момите го носеха горе, в една от стаите на горния кат, и там го нареждаха грозд до грозд на рогозки, постлани по цялата стая. Сетне ме накараха да разнасям пълни ппята с грозде по съседи и роднини, които си нямаха лозя; те се радваха, питаха ме колко грозде сме набрали и аз отговарях:
— Хиляда оки!
Минало бе доста време от тоя весел ден. Мама ми рече:
— Довечера ще годяваме бате ти Ордана. Ще идем у тях и у годеницата, измий си хубаво ръцете и лицето, че тя ще те целуне.
Измих си ръцете и лицето, но все ме беше страх, че годеницата ще ме целуне и когато вечерта отидох межу тях все в земята гледах. Седнах там на един стол до вратата, а бате Ордан застана до мене: струваше ми се, че и той се страхува — всички го закачаха. Най-после влезе годеницата, аз наведох още по-ниско очи, а тя вървя, вървя наоколо и току се спря пред мене. Подадох й бързо една жълтичка, която мама бе завила в шарена хартийка, и чаках да се отдалечи, но чух как бате Ордан й пошушна:
— Целуни го два пъти. Пада му се два пъти. Нещо ме побутна, дигнах очи и пред себе си видях Босилка, пременена в най-хубави дрехи. Годеницата беше Босилка.