BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
ноември 2018
П В С Ч П С Н
« окт.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

Завръщане. Димитър Талев.

Българска къща

1. БАЩИНИЯТ ДОМ

Навлизаме в малката уличка, където някога протекоха безгрижните дни на моето детство. Води ме по- старият ми брат, който през последните двайсет усилни, кървави години не напусна родния край. На устните му трепти усмивка на доволство и тиха гордост:
– Ето, всичко е тук и такова си е, каквото го остави. И ние всички сме тук, стари и млади, и децата също, които се родиха по-късно . . .
Отсреща, сред площада, играят купчина деца. Негли себе си виждам и своите връстници там, сред малкия площад, дето всяко камъче ми е познато и всяка тревичка край стените, всеки праг по портите наоколо. Чувам познати гласове в припрения детски говор — това не е ли гласът на Ицето, който надуваше гуша като патарок в детския си гняв? Бих искал да приседна там, при тях, с боси нозе, с изподраскани колена и джебове, догоре пълни със зелени сливи. Ще дойде и Къндакот с опитомена чавка на рамото си.
— Къндак, жити майка, дай да я подържа малко!
Къндакот не дава чавката. Избухва свада. Тогава
на прага на портата се показва тетка Манда, с чорап в ръце и дълги, лъскави игли между пръстите й:
— Що се карате, бре колобани? Ха играйте!
Спираме се пред родната ни къща. Прозорците на
горния кат са затулени като че ли със същите завеси. За миг, в унес, дигам поглед към високите прозорци и търся, чакам да се помръдне бялата завеса, да се покаже там скъп образ. Никой не ме очаква и все пак тук се връщам аз след дълги години в мъка, в борба и копнеж неутолим. Не ее помръдват белите завеси — прев тия двайсет години смъртта прекоси пътя ‘на мнозина мои близки люде, сега стопани в тоя дом са други, чужди люде.
Прекрачам стария, протъркан под — о, колко висок бе някога и колко пъти съм си очуквал голите палци на нозете в лудешки бяг за по-голям комат сладък пшеничен хляб след игрите! В двора е тихо, само чешмата шурти в мраморното корито. Мама е вече покойница, но аз очаквам да се покаже на каменните стъпала пред входа, както някога — с шарена престилка и със запретнати ръкави, да ме посрещне и да ме попита:
— Върна ли се, сине?
Плочите са измити тая сутрин, дворът е грижливо пометен, зелена тревичка расте между камъните, старата лоза е покарала нови ластари. Пристъпвам към чешмата — коритото и стълбът са наскоро изтъркани със ситен пясък и там, на белия мрамор все още стои издълбан надписът: „Тале П. Палисламов, 1889“. Това е името на баща ми; благородните нови стопани на моята родна къща не са заличили тоя скъп за мене спомен, не са изтрили тоя опасен през черните робски години български надпис. Ето и градината с каменна ограда и там, под навеса, хамбара и същия тайнствен полумрак; там се криехме в дъждовни дни и сгушени един до друг в сгъстилия се мрак, тихо си разказвахме чудни приказки за надземни и подземни люде и царства. Там бе колибката на моето куче, там негде криех гълъбите си и ето чувам в тишината гласа на старата ни кираджийка баба Безцена:
— Иди учи, Димче, иди учи! Стига е гълъбите, от сутрин до мрак.
В двора се показва възрастна жена — сегашната стопанка на къщата. Тя е превързана с черна кърпа, като мама някога, и приветливо ни кани:
— Повелете, влезте!
Нашата някогашна дневна стая е същата: с долапите, с мусандрите и с двата прозореца към двора. През тия прозорци виждах за пръв път света и помня, когато трябваше да се подигна на пръсти, за да погледна вън, после, когато рамката стигаше до брадичката ми, до гърдите ми и как всяка година ставах по-висок. Пролетно време току пред самите прозорци цъфтяха едри алени рози. Тук обичаше да седи татко в празнични дни, е разтворено Софроние на колената. Тук седеше той, когато заболя, и еднаж каза на мама развълнуван:
— Видях там, на клончето, чудно птиче. Не съм виждал досега такова шарено птиче! Чакам го да дойде пак, но не идва.
Около един месец по-късно татко умря. Ала и сега го виждам аз, все тъй седнал до прозореца, виждам го ясно в тоя блажен час на завръщане в родната къща.
Но нека идем и при мъртвите. Ние няма да ги видим тук, дето всяка вещ и тишината дори в празните стаи ни свързва със спомен за тях, за отминали дни. Напразно се ослушвам да чуя познати гласове, познати стъпки горе по чардака, да чуя познато хлопване на врата. Шумове и звуци, заглъхнали завинаги в бащиния дом. и все пак завинаги ще звучат в душата и в спомени най-скъпи.
Светлият юнски ден бавно гасне. Белите кръстове греят неподвижни в привечерния зрак, сега негли по- ярко блестят буйно разцъфтелите се треви край гробовете, аленият див мак и нежните розови цветчета на шипките отсреща, ниско над главите ни тъмнеят разлистените гранки на благоуханни акации. Ето гробовете на татко, на мама, на сестра ни любима и непрежалена и други още гробове на скъпи близки, стопили се вече в тая света земя. Присядаме смирено на дървената пейка, без сълзи, без думи. По белия мрамор потрепва сяй от запалените свещи — светла, неуловима сянка, бързо пробягващи лъчи от незнайни далечини. Това е може би споменът незаличим за най-хуба,вата усмивка и топлият блясък на мили очи, които са бдели над люлката ми и винаги са ме гледали с еднакво силна, всеотдайна любов.
— За вас — чувам гласа на брата си — те скърбяха най-много, и мама, и Мария. За вас двамата: най-големия и най-малкия. Не можаха да ви видят в последния си час, в часа на последните желания.
А ние и двамата бяхме близу — разделяше ни само непреодолимата ненавист на потисника.
В гърдите ми напират синовни думи, сърдечни братски думи и с трепет слагам ръка върху хладния мрамор. Искам да им кажа, че съм вече тук, че се върнах при тях. Зная — те няма да ме чуят, но нели са ме очаквали до последния си час, нели са копнели за мене с обич и скръб, в дни мъчителни, в часа черен на вечна раздяла?
Покой цари над гробовете, светъл и дълбок като ведрото небе над нас. Покой обладава душата и сърцето ми разтуптяно, в спомени светли мисъл след мисъл се роят, мъдри и чисти, благодарност стопля гърдите ми за тая тиха среша с милите покойници. Скърбих за тях, както и те скърбиха за мене приживе, ала ето и тая болка стихна в утехата, че най-сетне запалих свещица на техните гробове.
Брат ми става от ниската дървена пейка.
— Живяха честно, трудиха се, отгледаха деца… Нека и ние живеем и умрем като тях.
„Нека и ние…“ — повтарям в ума си аз. И гробовете са опора и подтик в живота: да бъдем като тия, които са живели честно и са умрели храбро, като тия, чиито гробове ни викат и ни привличат с неотразима сила.
Високата трева шуми в стъпките ни. Изкачваме се на височинната над гробищата и оттук се разкрива необятен простор: широка Пелагония и сините планини наоколо. Далеч нататък, между зелените гънки на полето, е селото на дедите ми, а тук, съвсем близу пред мене, е Прилеп и родната ми къща. Небето все още светлее над главите ни и ето за тоя светъл привечерен час копнях двайсет години — цял един живот.

2. УТРИННИ ЗВУЦИ
Днес обходихме с моя по-стар брат много места и свидни кътчета в родния ни град. Минахме по нашата малка уличка, влязохме в старата ни родна къща, обходихме двора, спряхме се пред бялата мраморна чешма и погледахме как шурти безспир водата от лъснатия лиринчен чучур. Ходихме и при мъртвите — там, на ниския, потънал в зеленина хълм край града. Бързо отлетя дългият юнски ден. О, тоя първи ден в родния град. след двайсет години мъчителна раздяла…
Тая вечер се събрахме всички на трапезата в братовия ми дом. Децата и по-старите — всички, които стояха тук и пазиха родното огнище, и аз сред тях, дошъл от Горна земя. Нямаше ги само мъртвите — Мария, мама Нели и те бяха тук преди и ни чакаха толкова дълго, е болка, с надежда, с тревожна радост. Върху бялата покривка на. трапезата греят два пшеничени хляба с едва загоряла червеникава кора, благословената наша храна от векове. Редом пред нас са наслагани тежки лъжици и чинии с топло ядене, сложени са на трапезата и два отскоро калайдисани сахана, догоре пълня с първите ранни плодове от нашите градини. Сладък е всеки залък, ала скоро насищаме глада си, само душите ни остават ненаситни.
Бързо се роят спомен след спомен — и мисълта дори не може да ги догони, езикът не може да ги доизкаже. Това, което остава недоизказано и неопоменато, гори в погледите ни, в’ топлината на ръцете ни, които, час по час, в сладостната забрава на разговора, се докосват и се милват с нежност. Да можеше — тъй, три дни и три рощи да се слеят наедно. Децата слушат унесени и очите им блестят — те никога не са чували по-хубави приказки. Ние помпим всичко и разказваме сладкодумно. Вече за втори или за трети път питам как умря старата, за нейната горест по нас, другите й деца, които не можа да види край смъртното си легло. Сетне отново се връщаме в часа на раздялата и отново минаваме през тия двайсет години до днешния щастлив ден. Колко много време — не може всичко да се доизкаже, всичко да се спомене. Копнежът остава неутолим, празнина все още зее в душите ни, издълбана от годините, и ние бързаме, бързаме да я запълним, усърдно търсим всяка скъсана нишка и здраво я завързваме, събираме усърдно, троха по троха, нашата обща душа.
Полунощният час ни заварва все още на трапезата и скоро се разделяме за почивка. Въвеждат ме в широка стая и ме оставят сам. В ъгъла е разтворило обятия широко бяло легло. По стените — познати шарки и портрети, аз се спирам тук-там, взирам се в избледнелите черти и в паметта ми бързо оживяват забравени образи на близки люде. Душата ми се връща в далечно време, което е спряло, като стар часовник, на часа на раздялата, спряло е в моите спомени, в малката уличка край родната ми къща, в тия избелели фотографии, в тия шарки по стените, в тая тишина, що ме обгръща в късния час, тъй добре позната още с първите детски страхове и със смелите мечти на ранна младост.
— Дан! — прозвучава в нощта камбаната на стария градски часовник както някога.
Късно е вече. Отпущам се в широкото меко легло и ме облъхва познатият мирис на чистите постилки и завивки. Нежно притваря натежалите ми клепки най- сладък сън и тъй, в сънен унес, с укротена скръб се ослушвам — няма ли да чуя тихите стъпки на мама, която всяка нощ идва да види дали съм заспал и дали съм се завил добре. Както някога. Сякаш нови спомени ще бликнат, ала и тяло, и душа жадуват почивка — почивка не от дългия път, а от горести, неволи, от кървави беди, от борби изтощителни през тия дълги черни години.
И затуй е така радостно утрото, първото утро в родния край. Пробуждам се още преди зори. Скачам бодро от леглото — чудото на щастливото завръщане отново започва и аз не искам да загубя нито миг. От широко разтворения прозорец струи и облива затопленото ми тяло свеж утринен хлад, тихо шушнат вън, до прозореца, полюшвани от утринния ветрец листата на лозата и на крушата отсреща. Навътре в къщата е съвсем тихо, по всички стаи и ъгли цари покой, познатите предмети се спотайват в мрака — това е часът на светлите сънища, предутринният час, в който се зараждат надеждите за новия ден. Ослушвам се нетърпелив в тая спокойна тишина. Заглъхнали са вече всички нощни гласове и звуци, та и ветрецът в листата на лозата до отворения прозорец. В тишина започва пробуждането на новия ден и на всички радости, които ме очакват.
Чува се плясък на криле и негде из съседните дворища изкукурига петел. Веднага се обажда и друг негде по-далеч. Еква целият град от бодрата песен на тия ранобудни вестители, които прогонват нощните сенки в пусти гори. Сетне пак всичко утихва, ала небето над Селечка планина вече бледнее. Негде в къщата скръцва врата и се отваря, през цепнатината под вратата на моята стая трепва за миг колеблива светлина, чуват се предпазливи стъпки по дървената стълба вън. Мама е станала и със свещ в ръка слиза долу, в зимника; тя ще замеси днес прясна погача за мене — скъпия й гост. Не, това не е мама, но — ето всичко започва както някога, и песента на ранобудните петли, и тихите стъпки вън, и бледнеещото небе над Селечка.
Обличам се бързо и заставам до прозореца. Една след друга изчезват далечните звезди в светлеещите дълбини на небето, а отсреща високо се издига тъмният силует на планината. Над покривите пред мене още тежи дрезгавина, ала все по-ясно се открояват високите бели камини. Далече негде тракат обковани колела — усърден работник тръгва към полето и сякаш го виждам как се кръсти набожно, после замахва с ръка и кончето му дръпва колата, която се клатушка, подскача по неравния калдъръм. Все още сънливо птиче изписука, свито в топлото си гнездо, ето и друго се обажда между клонките на близкото дърво. Цял рояк сиви, рошави врабчета се изсипват на отсрещния покрив и мълчали цяла нощ, започват да цвърчат едно през друго и тъй ще бъде през целия ден, от клон на клон, от покрив на покрив, или там, край кокошарника, ще подскачат, ще цвърчат, неуморни и ненаситни. Някой минава край затворената ни порта, приближават се и други двама откъм горния край на улицата, дочувам гласовете им. Неусетно става съвсем светло, негли изведнаж се разтварят врати и прозорци, по улиците и дворищата отекват гласове и стъпки, крякат кокошки, на площада отвъд лае куче, надига се и детска глъчка, а далеч отсреща върху голия лоб на Будимаж слънцето слага златна корона.
С разтуптяно сърце наблюдавам пробуждането на родния ми град и пламналите в слънчев блясък планински върхове насреща. В това светло лятно утро, сред тая весела глъчка и тропот и птичи песни душата ми се пробужда ликуваща след тъмна нощ от двайсет години.
На вратата на стаята ми се показва моята малка племенница. Тя е в светла дрешка и ми се усмихва:
— Добро утро, чичо!
— Добро утро, мило! Днес пак ще се разхождаме, нели? От улица в улица, ще излезем и вън от града, ще отидем навсякъде, дето съм играл и лудувал през най-щастливите дни в живота си. Искам всичко да си спомня, щастлив както през ведрите дни на моето детство.

3. РОДНИЯТ ГРАД
По улиците на Прилеп — моя роден град, на всеки ъгъл, на всеки кръстопът ме пресрещат спомени. Те ме спират на всеки кръстопът като весели посрещани с приветливо усмихнати лица. Стари и млади люде и деца — мои връстници от преди двайсет и повече години. В празнично рухо са облечени и бледите багри по облеклото им, нежно румените им лица и ръцете им са тъй чисти, дори прозрачни в топлия сяй на свежото юнско утро. Малка, бледа ръка притиска на млади, все още детски гърди клонче токущо разцъфнал йоргован и няколко стръка бели, благоуханни зюмбюли, две очи ме гледат радостно учудени.
— Добре дошъл, добре дошъл! — кимат ми те всички дружелюбно и аз чувам познати гласове, които не бях чувал тъй отдавна.
Неусетно изчезват едни, други ме посрещат по-нататък.
— Добре дошъл!
Аз ги познавам един по един, назовавам ги по име в паметта си, на устните ми напират незабравими думи, ръката ми потрепва, искам да ги докосна с плаха радост — да не би изеднаж да прекъсне тоя прекрасен сън в далечни спомени.
Не, още не са преболели раните на раздялата. Не изглеждаше ли безкрайна мъката през последните години? Към отсрещния край на улицата се спира някаква сянка. Аз се взирам и не мога да позная в нея никого, не зная и дали ме чака тя, като тия весели посрещани, които изчезнаха някъде с тих, твърде далечен шум. Взирам се с болка и не смея да пристъпя — боя се, че няма да я стигна никога, няма да я позная никога. Край старите стени от двете страни на тясната улица безшумно се плъзгат други такива сенки, усещам ги как отминават едвам видими и бързо изчезват. Няма да гй видя вече никога, няма да ги позная дори и тук, по тия стари улици, дето съм ги срещал преди и може би съм ги обичал. Ето и болката по туй, което е загубено завинаги. Чувствувам се безмилостно ограбен от времето, което минава и никой не може да го спре, руши, повлича в безкрая, заличава всяка следа и в нашата памет, и в сърцето ни.
За един миг или кой знай за колко време оставам съвсем сам на улицата. Сърцето ми тежи като нагорещен камък. Но не искам, не искам да скърбя в тия непо.вторими дни на моето завръщане в родния град!
— Хайде… — чувам изеднаж далечен глас.
Та това е нашата улица!
Прекрасният сън продължава. От нашата порта излиза мама. Тя е пременена празнично, оглеждам се и ауз — и аз съм облечен в най-хубавите дрехи, които съм носил в живота си. Донесоха ми ги направо от Солун: сиво палтенце и панталонки, с бял нагръдник и синя пантлика, а вчера ми купиха и алено фесче, което стои малко несигурно на остриганата ми глава. Мама ме улавя за ръката:
— Хайде, ще идем на гости у тетка ти йоанка.
Предстои ни чудесно пътуване почти през целия
град. Едва-що сме излезли :на улицата, насреща се задава татко с неколцина свои приятели. Те се събират всеки празничен следобед и по цели часове говорят неясни думи за далечни страни и държави, които воюват или се готвят да воюват, и най-вече говорят за най- хубавата, най-милата от тях — Бугария. Татко ни поглежда с гордост, мама му кимва едвам забележимо усмихната и бърза да отмине, че не е прилично да се спира насред улицата при толкова мъже.
Минаваме през църковния двор — тихо е тук през тоя празничен следобед. Листата на старите тополи шумолят, трите чешми под камбанарията шуртят в мраморното корито, прозорците на църквата ме гледат тъмни и тайнствени, навътре негде в мрака проблясва една-единствена свещица или кандило като око и сякаш следи зорко всяка наша стъпка. Мама набожно се прекръства три пъти, кръстя се и аз в неясна тревога и подръпвам ръката й — да излезем по-скоро от тоя страшно тих двор.
Улиците па другата страна на църквата и людете, които срещаме тук, ми са по-чужди. Заглеждам се с любопитство във всяка къща, във всяка отворена порта, в някое куче, изправено на предните си нозе на високия праг, и мама на свой ред подръпва ръката ми. Ето и реката. Дълго вървим покрай самия високо иззидан бряг, а водата долу шуми, клокочи примамливо, непоносимо горещо става в новите ми обувки. Аз знам, във водата долу има мънички сребърни рибки и е тъй приятно да шляпаш в нея с боси нозе. От планината иде тая вода — какво ли е там? — и тече, тече непрестанно, а понякога приижда със страшна сила, прелива над високите брегове, събаря мостовете, потича по улиците мътна и студена.
Тетка Йоанка ни посреща, въвежда ни в широката полутъмна стая и аз тихо сядам на миндера между нея и мама. Отсреща се зеленеят прозорците — вижда се градината на тетка Йоанка. Тая градина винаги ме привличаше с голяма сила може би защото беше и страшно там, зад къщата, между високите стени, сред гъста зеленина. В тая малка джунгла никога не се чуваше човешки глас, а в сплетените треволяци и бурени все току шушнеше нещо тайнствено и застрашително. Ала по провесените гранки на дървесата тежаха цели китки и гердани зрели плодове, там, в гъсталаците, имаше птичи гнезда.
Аз чаках първом друго нещо, чаках мълчалив и смирен. Най-сетне тетка Йоанка рече:
— Много ти е послушен Димче, много!
Мама се усмихва и слага ръка на главата ми. Аз привеждам клепки и бузите ми пламват — съвестта ми не беше съвсем чиста.
Тетка Йоанка става, дига края на фустана си, дига края на втори фустан и сетне мушва ръка в бездънния джеб между диплите на трет фустан. Следя с крайчеца на окото движенията й. Подава ми, както винаги, шепа леблебии и зърна сухо грозде — малко мекички, затопленички, но това бяха най-вкусните леблебии, които съм ял в живота си.
Докато двете жени са залисани в разговора си, незабелязано се вмъквам в тайнствената градина. И се връщам със скъсани панталони. Мама надава вик:
— Боже! Новите панталони… от Солун! Все така ти се случва. Боже, ами сега!
На връщане, през тихия църковен двор, пред тъмните прозорци и мъждукащото кандило навътре в тъмнината, с горест произнасям първата си молитва:
— Боже, все така ми се случва!
(Та и сега, и сега все така ми се случва, боже.)
Тогава стените на старата църква бяха от бигорлив камък и с двойни ивици от червени тухли. Сега са бели. Загрозила ги е невежествена ръка. Насреща стърчат опушените стени на училището, в което учих някога. Прозорците му зеят празни, зее и широката му сводеста врата, която винаги си спомнях с венец от пролетни цветя, както я украсявахме за Свети Кирил и Методий. Влизам вътре по едно купище пръст и изпочупени тухли. Гробовно глъхне грозната празнина между четирите обгорени стени. Не се Чува детска врява, нито гласовете на любимите ни учители. Вражеска ръка унищожила с огън тая гордост на Прилеп.
Отново тръгвам по тесните улици на родния град да търся следите на първите ми радости и на първите скърби, които ни правят по-силни и ни обогатяват с мъдрост. Срещам дружина млади люде, които ме гледат недоверчиво. Те са се родили, израснали са през тия робски години. Не ме познават и ме гледат като пришелец.
— Деца, деца, аз съм бил преди вас тук и останах
верен на тоя град, на всички, които са се родили и умрели в него. Посрещнете ме и вие с доверие, с обич в моя град, в нашия град.

4. ДРУГАРИ
Как ги събра случаят на едно място? Намерих ги почти всички заедно, както някога в дните на неразделно другарство. Насядахме около широка маса в най-отдалечения ъгъл. Стара наша привичка, по която се повеждаме неволно, сякаш и с нея да надвием времето на раздялата. Колко много време и какво време! Разделихме се юноши, а сега по главите ни блестят сребърни венци или това е драгоценната пепел На прегорели младежки блянове.
Заглеждам се в лицата им. Струва ми се, че времето не е оставило никакви следи по тия свежи някога, младежки лида. Но това е блясъкът на очите блясък на другарска обич и неизменна вярност през дългата редица години, през неволи и покрусени надежди.
Разговорът ни често секва и дълго бихме мълчали тъй, събрани около широката маса. Дълъг път извървяват мислите ни, лутащи се през безкрайното време на раздялата, искаме всичко да си спомним, да си разкажем един на друг, да се чуем, за да се видим в тоя щастлив час наистина събрани пак, с цялата си душа. Далечното минало е богато е радости, с преминали тревоги, със стихнали вълнения и за тях са жадни сега възрадваните ни сърца, ала кой ще заличи от паметта ни горестните спомени от безбройните дни та раздяла, но нека — между тях ще блестят по-ярко миговете на радост, на буйни увлечения, на младежки възторзи и унеси.
— Хей, донеси вино и големи чаши! — подвикна Гьоре и ни гледа усмихнат, а в очите му напират сълзи. — Да дойдем на себе си.
Гласът му потреперва, той смучи догорилата цигара, за да прикрие вълнението си. Всички навеждаме очи. Ако се гледаме тъй, в очите, и говорим и се питаме с погледите си, някой от нас може би наистина ще заплаче.
Чашите звънтят в ръцете ни, догоре пълни с червено вино, повехналите ни лица сияят в румения отблясък, душите ни ликуват: ние сме пак заедно, ние сме пак тука, в родния край!
— На здраве!
Изпиваме до дъно чашите си и шумно ги слагаме . на масата.
— Хей, дай още вино!
Не се опитваме да скрием вълнението си, нека бликне свободно в сърцата ни нашата радост, пък и нека си поплачем свободно.
— Помниш ли . . . — започва някой и всички привеждаме глави, за да се чуваме по-добре, да чуем и всяка сподавена въздишка, та сякаш и неизречените си мисли. — Помните ли . . .
Каква дружина бяхме някога — още деца, но гърдите ни вече растеше мъжка сила. Учили-недоучили в Солун, в Битоля. Скопие, Цариград, ние по своему решихме да носим товара на робската неволя: няма да стъпим в сръбско училище, нека си тече времето, нека отлитат годините — пусти да останат и време, и робски години. Не бяхме лекомислени безделници. Всеки от нас позна тогава мъчителните колебания между надеждата и отчаянието, горчивината на незаслужения залък. Най-сетне дойде лятото на 1914 година, светът пламна от четири страни. Близу беше краят на робското тегло, ще се върнем пак в Битоля, в Солун, в Скопие, в нашите училища, при нашите учители, при нашите другари. Близу беше краят, дори кроихме безумни планове да го ускорим, с пушки и ножове, с бомби и динамит.
— Помните ли?
Ние бяхме живата надежда на посърналия роден град. Ходехме по улиците на големи групи и пеехме бунтовни песни: „Жив е той, жив е…“, „Ний ще победим“, „Българско е родът ми“. Говорехме навсякъде и високо по „горнобългарски“, за да заглушаваме езика на пришълците поробители. По стените рисувахме български войници с големи, накривени фуражки и с ножове на пушките, за да ядосваме чуждите деребеи. Людете се събираха да ни слушат, излизаха по портите да ни гледат с радост и с надежда. Ние бяхме храбри момчета.
Не се ли опита майор Васич, кръвожадният комендант на града ни тогава и неукротим българомразец, не се ли опита да ни погуби? Беше привечер през есента на 1915 година и ехтежът на топовете отвъд Бабуна вече все по-ясно се чуваше. Пандури ни събраха всички и ни затвориха в някаква тъмна дупка в казармата, вън от града. Настъпи нощ и гробна тишина в студената, влажна дупка, дето бяхме затворени. Опипвахме се с ръце в тъмнината, за да видим дали сме още всички тук, питахме се с другарска обич и състрадание и може би пред последна раздяла:
— Ти ли си, гладен ли си, студено ли ти е …
Сетне дочухме далеч негде в тъмнината гласове —
гласовете и плачът на майките ни, които бяха дошли да ни търсят. Ала скоро заглъхнаха тия мили гласове и плачът, който ни търсеше, зовеше ни в есенната нощ, и ние пак останахме сами в тъмната дупка. Отвън се чуваха само стъпките на часовите. Помните ли кой от нас каза тогава:
— Другари, да запеем!
Нямахме сили и глас за песен. Та ние бяхме още деца! И всеки от нас чуваше във вледененото си сърце писъка на своята майка.
Изведоха ни, наредиха ни по четирима и ни поведоха към планината. Беше ни много студено във влажната есенна нощ, земята под нозете ни беше така твърда, зли зъби се впиваха в глезените ни и ни дърпаха надолу, някъде надолу. Бяхме много млади и твърдостта на студената земя ни плашеше. Тогава някой от нас, някой откъм началото на дългата редица запя. И всички завикахме с все сила, запяхме след него, викахме и вече не усещахме ни студ, ни болка, не помнехме вече нищо, не чувахме дори и собствените си гласове, а само един общ вик ехтеше в тъмната нощ и гръмко, буйно изричаше скръбните и бойки слова на нашите бунтовни песни. Сега ние не мислехме накъде вървим — все едно, само по-скоро и по-смело. Ако някой вместо песен бе извикал: „Другари, да се спасяваме!“ — със същия отчаян устрем, но и със същата смелост бихме се втурнали през редицата на въоръжените пандури, които ни бяха обградили. Но бяхме още деца и не помислихме за спасяване, а дигахме чела срещу смъртта.
Нощувахме горе в планината и още по тъмно на другата сутрин се разбягахме. Помните ли как мина тая безкрайна нощ? Никой от нас няма да я забрави. Майор Васич не ни погуби или може би не успя да ни погуби, но той ни мъчи цяла нощ, измъчи в смъртен страх и клетите ни майки.
Чашите звънват.
— Наздраве! Свърши се с робската неволя, да живее свободата!
Млъкваме и се гледаме със светнали очи, мълчим, за да изпием докрай сладостта на тая скъпа дума.
В бури премина, в пламъци изгоря нашата младост. Може би в сърцето на всекиго от нас тежи скръб по неизживени радости. Ние не познахме много от красивите измами, които веселят човешкото сърце до живот. Пропуснахме шумния празник на лудите години, пренебрегнахме го с гордост. Сега по главите ни проблясват побелели коси, близу един до друг, както винаги досега, ние прехвърляме средата на човешкия земен път и вече не можем да се върнем в зелените градини на младостта. Не скърбете, другари — ето, оттук нататък пред нас се открива светъл простор. И ще кажем: живяхме във велико време. Нашата младост изгоря в мъката народна и в борби кървави, но ние дочакахме най-светлия празник. Дигнете чашите, другари — няма по сладка глътка от тая след жаждата, в която изгоряха младежките ни мечти и неизживените ни радости.
Чашите звънтят в здрави мъжки ръце, в очите гори пламък през радостни сълзи, бодро звучат гласовете ни:
— На здраве! Да живее свободата!