BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Декабрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Ноя    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Южнославянски пансион. Град Николаев.
Тодор Минков – русско-болгарский просветитель


Южнославянският пансион (на руски: Южнославянский пансион) е специално училище в Руската империя, съществувало в края на 19 век в украинския гр. Николаев и в белоруския гр.Дрогичин.

Пансионът е открит с императорска заповед от 10 февруари 1867 г. Ръководител на пансиона е Тодор Минков (1830-1906). Закрит в 1892 г., открит в гр.Дрогичин в 1893 и закрит в 1906 г.

Целта на училището е да обучава елита на балканските славянски нации — българи, сърби, черногорци. В пансиона се учат много бъдещи български известни революционери и политически дейци:

генерал Симеон Ванков,
писателят Георги Стаматов,
революционерът Панайот Волов,
писателят Алеко Константинов,
общественичката Екатерина Каравелова,
революционерът Михаил Греков
профсъюзният деец Георги Кирков и други.

Изложба за възрожденеца Тодор Минков в Русе

Изложба „Възрожденецът Тодор Минков“ беше открита в Регионална библиотека „Любен Каравелов“. Тя е посветена на 180-годишнината от рождението на просветния и обществен деятел Тодор Минков, роден на 2 януари 1833 г. в гр. Русе. Съорганизатори на инициативата са Регионална библиотека „Любен Каравелов“ и Национално движение „Русофили“ – клон Русе.

Експозицията откри директорът на библиотеката г-жа Теодора Евтимова. Специален гост на събитието беше консулът на Руската федерация в Русе г-н Василий Колясев, който поздрави организаторите, за това, че тачат паметта на именитите си съграждани.

На откриването присъства и г-н Анатоли Паришков – председател на общинския съвет на Национално движение „Русофили“ – клон Русе, който разказа любопитни факти, свързани с откриването на гроба на нашия велик съгражданин в гр. Дрогичин, Беларус. Заслугата за това е на беларуските журналисти Вячислав Бондаренко и Екатерина Честнова.

В своето слово г-н Паришков отбеляза: „Благодаря на всички медии, които уважиха това събитие и се надявам с тяхната помощ да направим необходимото прахът на този велик българин да бъде погребан на родна земя, където са погребани и любимите му ученици.”

В изложбата са показани книги, статии и снимки от фонда на библиотеката, свързани с живота и обществената дейност на Тодор Минков. Най-старият документ, който може да се види в експозицията, е от 1870 г. и е публикуван във вестник „Свобода“. Това е кратка дописка, която описва добрите условия в Южнославянския пансион, създаден от Минков през 1867 г. в гр. Николев, Русия. В изложбата са показани и спомени на възпитаници на пансиона — Петър Оджаков, Петър Абрашев, Михаил Греков, Добри Ганчев.

Интерес представлява книгата на Спиридон Тодоров, озаглавена „Тодор Николаевич Минков. Живот, дейност, заслуги“, единственото пълно биографично изследване за живота на големия възрожденец, посветил живота си на отглеждането и възпитанието на стотици български младежи, които след Освобождението формират българския национален елит.

http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=16169&sid=31

Тодор Минков – русско-болгарский просветитель

Родился Тодор в 1830 г. в Русе, но предки его происходили из-под Велико Тырново. Настоящая фамилия будущего болгарского и русского просветителя – Георгиев, но по настоянию брата матери Тодора, человека очень влиятельного, ему дали фамилию и имя дяди. Сам же дядя взял на себя все заботы о своём племяннике и полном тёзке.

Тодор Минков-младший учился сначала в Вене, затем – в Дрездене. За годы учёбы он сблизился с русскими студентами, великолепно говорил по-русски, и выучил ещё несколько языков – греческий, немецкий, турецкий. Страстью Т. Минкова стала русская классическая литература, а любимыми авторами – Пушкин и Гоголь.

Наступил трагический 1853г. Турция, решив оттеснить Россию от Чёрного моря, развязала, при поддержке западных держав, Крымскую войну (1853-1856). Тодор, человек смелый и решительный, не мог оставаться в стороне, и с благословения своего дяди-опекуна, будучи 24 лет от роду, записывается в отряд болгарских добровольцев в составе русской армии. Общая численность отряда достигала 4 000 чел. Кроме болгар, в русских войсках были румынские, сербские добровольцы. Воевали они под командованием ген. Н. Г. Столетова.

Балканские добровольцы участвовали во многих знаковых сражениях той войны. Так, Т. Минкову довелось оборонять легендарный Севастополь. В этом сражении он получил первое ранение – в ногу. Потом его назначили на должность второго адъютанта главнокомандующего Южной армией князя Михаила Дмитриевича Горчакова, и отметили его боевые заслуги медалью на Андреевской ленте. Между ген. Горчаковым и Т. Минковым сложились тёплые дружеские отношения. Достаточно сказать, что протрет Горчакова долгие годы висел на стене в доме Т. Минкова.

Крымская война закончилась. Российское правительство предоставило всем болгарским добровольцам право остаться в России, что Т. Минков и сделал. Именно там он пришёл к выводу, что «будущее болгарского народа зависит от его просвещения», и задумался над методами патриотического воспитания подрастающего поколения. Несмотря на то, что сам Т. Минков обучался в Австрии, он говорил: «Между всеми странами, где могут обучаться болгары, нужно отдать предпочтение России, так как она родственна болгарам по религии и происхождению, и когда болгарин вернется оттуда на родину, он не будет чувствовать себя чужим в окружающей его среде».

В 1860-х в Россию устремляется множество болгарских студентов. Российское правительство платило им стипендию, перечисляло большие суммы на содержание славянских учебных заведений в Османской империи, а в политических кругах шло бурное обсуждение, как разрешить болгарский вопрос. Дипломат ген. Николай Павлович Игнатьев, ввиду невозможности в настоящее время напрямую помогать болгарам (Россия находилась в надломленном состоянии после проигранной Крымской войны) предлагал всех болгар пригласить на поселение в России. Поток болгарских колонистов в Российскую империю увеличился, но не все болгары хотели покидать родной край.

В 1862 г. в Николаеве открылся пансион для болгарской молодёжи, откуда они, по замыслу учредителей, должны выходить патриотами Болгарии и славянской идеи. В этом пансионе и начал свою педагогическую карьеру Т. Минков. Позже пансион получит название Южнославянского, и в нём обучались не только болгары, но и сербы.

Это пришлось не по вкусу туркам. Чтобы скомпрометировать Т. Минкова, они развернули целую кампанию, используя некоторых представителей болгарской диаспоры Константинополя. Они распускали слухи о том, что Т. Минков – взяточник и коррупционер, а не идейный педагог. Но это им не помогло. Т. Минков сделал всё от него зависящее, чтобы в Южнославянском пансионе дети с Балкан могли получить, в прямом смысле слова, национальное воспитание, и выросли патриотами своей родины и сторонниками дружбы с Россией. Турки не зря опасались инициатив Т. Минкова. Из стен пансиона вышли такие видные деятели болгарского освободительного движения, как Михаил Греков, Панайот Волов, Яков Петков и др. Трое выпускников Т. Минкова стали генералами русской армии. Один из них, Пётр Груев, умер в Туле в 1942 г., прожив долгую жизнь, и сделав замечательную военную карьеру. Другие выпускники занимали в независимой Болгарии высокие министерские посты и внесли вклад в развитие болгарской науки .

В 1893 г. Т. Минков, которого уже все взвали Фёдором Николаевичем, а не Тодором, переезжает в Белоруссию, где заведует кадетским корпусом, в стенах которого учились и русские, и болгары. В окрестностях Дрогичина оставалось множество поместий, ранее дарованных польским помещикам-участникам русско-турецкой войны, и конфискованных после за их участие мятеже 1863-1864 гг. (т.н. Январское восстание). Очевидно, в одном из них и обосновался Т. Минков.

Оставшиеся годы он прожил на белорусской земле, и, как завет потомкам, оставил следующие слова: «Мы, болгары, имеем дело с русским народом, нашим единоверным и единоплеменным, и те очень ошибаются, которые думают, что наша братская связь может быть нарушена».

В 2012 г. на старом кладбище белорусского городка Дрогичин была обнаружена могила знаменитого болгарина – Тодора Минкова. 4 января 2013 г. в Минске был проведён вечер памяти Тодора Минкова, приуроченный ко дню рождения этого болгарского просветителя – 2 января 1830 г., на котором присутствовали также сотрудники посольства Болгарии в Белоруссии .

Усилиями кадетов г. Слонима могила Т. Минкова была полностью восстановлена. Произошло это после выхода в эфир телепередачи «Открытый формат» с репортажем о находке. Участие кадетов – не случайность. Ведь Т. Минков был одним из основателей начального военного образования в Белоруссии и занимался подготовкой будущих кадетов.

https://interaffairs.ru/news/printable/9611

„Българи в Русия” Тодор Минков

29 август 1864 година

Из писмата на Тодор Минков до Иван Аксаков — редактор на седмичното списание „Ден” и на вестник „Москва”, един от идеолозите и водещите публицисти на славянофилското движение в Русия.
„…Бъдещето на България зависи от образованието на българския народ, но за постигането на такова благодетелно състояние на народа не достигат нито пари, нито средства. Но съдбата не ни е изоставила напълно: онова, от което българите са лишени в собствените си граници, те намират дори с излишък у близките по произход съседи, тъй като великодушното правителство на техните славянски братя в Русия им предоставя за това възможности, а също и пари и то в такава степен и по такъв начин, че нищо по-благородно не би могло да се измисли”.
Цялото:

Журналисти откриха гроба на Тодор Минков

На гробището в гр. Дрогичин, Брестовска област, телевизионният водещ Вячеслав Бондаренко и съпругата му, журналистката и писателка Катерина Честнова са открили изоставен гроб на известния български просветител и педагог Тодор Минков.

Бондаренко разказва, че заедно със съпругата си пътешествали из района, когато вниманието им било привлечено от старо гробище, разположено в самия център на града.

Виждайки паднала на земята голяма паметна плоча от черен гранит, отишли да видят на кого е. Така бил открит гробът на Тодор Минков. Постаментът с името стоял непокътнат.

Основната заслуга на Минков е създаването уникално учебно заведение — Южнославянския пансион, който действав град Николаев от 1893 до 1906 г. От цяла България тук са пристигали момчета, за да получат начално образование.

Последните години от живота си Минков прекарва тук, където се е заселил с децата си — син и дъщеря. Тук са се родили неговите внуци.. Бондаренко и съпругата му са се свързали с посолството на Българи в Беларус и са съобщили за находката. От посолството обмислят връщането на тленните останки на видния българин в родината.

Тодор Николаевич Минков (1833-1906) е български просветен и обществен деятел. Видният възрожденец, учил в престижни европейски университети, осъзнава силата и значението на образованието, науката и владеенето на чужди езици.

Минков далновидно е прозрял, че «само с образование и просвета един малък и изстрадал народ може да се равнява с другите европейски народи». В изпълнение на изричната му дарителска воля в училището, което по-късно ще приеме неговото име, се изучават европейските езици — немски и френски. ХХ основно училище в София носи името на Тодор Минков.

http://sbj-bg.eu/index.php?t=16677


ГЕНЕРАЛ ТОДОР МИНКОВ воспитывал болгарских патриотов под Дрогичином

«Мой дядя самых честных правил…»

Родился будущий просветитель и генерал царской армии в болгарском городе Русе, принадлежавшем тогда, как и вся Болгария, Османской империи, 2 января 1830 года. Сейчас Русе – крупнейший болгарский портовый город на Дунае. Отсюда же родом, между прочим, лауреат Нобелевской премии по литературе Элиас Канетти и чемпион мира по шахматам Веселин Топалов.

Настоящая фамилия сегодняшнего героя «Фамильного древа» – Георгиев. Но семья Георгиевых жила в Русе, судя по всему, одним домом со старшим братом жены главы семейства – Тодором Минковым, крупным местным негоциантом, человеком влиятельным и властным. Может, своих детей у него не было, и дядя настоял, чтобы мальчику дали его имя и фамилию, а он в свою очередь брал на себя все заботы и расходы по воспитанию ребенка. Из чего можно заключить, что сам Никола Георгиев, хоть и был торговцем, но звезд с неба не хватал и находился по отношению к богатому родственнику в подневольном положении.

Дядя, надо отдать ему должное, сделал все и даже больше, чтобы племянник вырос умным и образованным человеком, состоявшимся как личность, многогранная и преуспевающая во многих своих начинаниях.

Европейское образование и русская классика

Да, видимо, у дяди были четкие представления о том, как и где должно мальчику мужать. Возможно, он хотел вложить в племянника то, чего ему самому не хватало. Такое нередко случается. После окончания начальной школы старший Тодор Минков отправляет младшего Тодора Минкова в Европу. Классическое гимназическое образование юноша получил в Вене. После чего поступил в политехнический институт в Дрездене. Да, знание иностранных и древних языков и вообще гуманитарных наук никак не мешает разносторонне одаренному человеку в изучении математических и технических премудростей. В Дрездене он коротко сошелся с русскими студентами, которых в ту пору вообще по Европе было изрядное количество. Быстро выучил русский язык, тем более что при непосредственном общении это всегда дается намного легче. Наверняка, именно русские студенты приохотили Тодора к чтению русских классиков. Во всяком случае, исследователи пишут, что Пушкина и Гоголя он читал запоем…

Раны и приобретения

Крымской войны

На Крымскую войну 1853 – 56 годов Тодор пошел добровольцем, будучи студентом. Дядя, между прочим, столько вложивший в племянника, не возражал. Участвуя в боях при защите Севастополя, получил ранение. После чего был переведен на должность одного из адъютантов главнокомандующего Южной армией князя Михаила Горчакова. Видимо, знакомство с князем и служба при нем оказали на молодого человека сильное влияние. Во всяком случае, опять же, как пишут биографы Минкова, портрет его сиятельства он хранил до конца жизни. Может быть, знакомство с князем осталось единственным светлым пятном этой войны для Минкова. Да и для России Крымская война ожидаемых дивидендов не принесла. Кроме, разве что, осознания необходимости реформ во всех сферах государственного устройства – общественной, экономической, военной. Отмену крепостного права через пять лет после ее окончания многие напрямую связывают с неудачными результатами Крымской кампании.
Федор Николаевич Минков с учениками Южнославянского пансиона

Бои за сердца и умы

после войны

Минков хотел остаться в России. Однако все тот же князь Горчаков настоятельно посоветовал ему вернуться в Дрезден и закончить образование. Бывший адъютант внял этому совету. В Россию он возвращается только в 1861 году уже с дипломом.

В это же время расширяются контакты между южнославянскими народами и Россией. В империю едут многие молодые люди, выходцы с Балкан, мечтающие о хорошем образовании. Со стороны же российского правительства и высших кругов росло понимание того, что открытие специального учебного заведения для южных славян сыграет значительную роль, как в плане имиджа страны, так и в плане «кузницы своих кадров». Минков же считал, что только в России могут быть созданы наилучшие условия для воспитания и образования болгарских юношей.

Но в России, как известно, «запрягают долго». Долго выбирали место для пансиона – Киев или Одесса. В конце концов, открыли, при поддержке МИДа, в Николаеве. С апреля 1863 года и на всю оставшуюся жизнь Федор Николаевич Минков будет связан с Южнославянским пансионом. Правда, легко ему не будет. Так оно часто и бывает – благие намерения увязают в бюрократических проволочках и интригах в высших кругах.

Поначалу все было хорошо. Осуществилась его мечта – работать на благо просвещения. Он получил должность младшего надзирателя в пансионе. Можно не сомневаться, что уже в скором времени он бы вышел на первые роли в этом учебном заведении. Но уже весной 1865-го по настоянию николаевского губернатора фон Глазенапа пансион был упразднен. Исследователи пишут, что и турки к этому приложили руки, действуя по дипломатическим каналам. Видя, что от государственных инстанций помощи ждать не приходится, Минков открывает частный Южнославянский пансион.

Число воспитанников пансиона постоянно росло. Если в первый, так сказать, призыв, при открытии частного пансиона в 1867 году, было 15 воспитанников, то уже через три года их количество возросло до 70-ти. Притом что плата за обучение составляла сначала двести рублей в год, чуть позже возросла до трехсот. Дохода Минкову пансион не приносил никакого. Наоборот, в середине семидесятых ему пришлось продать часть своих земель в Таврической губернии, чтобы удержаться на плаву. Идеалистом был человек. Еще в конце шестидесятых Федор Николаевич писал: «Я горячо сочувствую судьбам южнославянских народов, в образовании их вижу единственное средство к возрождению национальности… Достигну ли я своей цели в деле образования болгарского юношества, это может оказаться только со временем; преждевременные похвалы и порицания я считаю равно неуместными… За мною остается только труд и пламенное желание направить нравственное развитие вверенных мне юношей ко всему доброму и честному. Я желаю внушить юношеству пламенную любовь к общему нашему отечеству».

Многие воспитанники Южнославянского пансиона впоследствии стали видными деятелями болгарского национально-освободительного движения, стали известными болгарскими политиками, писателями и музыкантами.

Мировой судья Кобринского уезда

И все же одному тащить на себе такой груз Федору Николаевичу было нелегко. В 1892 году Южнославянский пансион в Николаеве прекратил свое существование. Минков вместе с семьей в 1893-м перебрался в наши края, в имение Ровины, неподалеку от Дрогичина. Но и от дела всей своей жизни тоже не отказался. Пусть и не с тем размахом, но он возродил свое любимое детище, Южнославянский пансион, в этом своем имении. И продолжал воспитывать болгарских детей уже здесь, под Дрогичином. Он быстро приобрел авторитет среди местного населения. Все эти годы, до самой своей кончины в 1906 году, он занимал должность почетного мирового судьи.

Помимо педагогической деятельности Федор Минков выступал как публицист, публиковался в столичных журналах, естественно, русофильского толка.

Все испытала душа этого замечательного человека. Радость любимого труда, известность при жизни, в некотором роде забвение после смерти. В наши дни память о нем вновь оживает благодаря энтузиастам и у нас, и в Болгарии.

ГЕНЕРАЛ ТОДОР МИНКОВ воспитывал болгарских патриотов под Дрогичином

За Тодор Николаевич Минков

Тодор Николаевич Минков е роден в Русе на 2 януари 1830 г. Завършва гимназия във Виена, след което постъпва в политехниката в Дрезден. Участва като доброволец в руската армия по време на Кримската война 1853-1856. След това се посвещава на идеята за организиране образованието на южнославянската младеж в Русия. От 1863 е възпитател в Южнославянския пансион към гимназията в гр. Николаев.

Поради закриване на пансиона от руското правителство през 1864 полага усилия за неговото възобновяване, макар и като частно заведение. Подкрепен от славянофилските кръгове в Русия и одеските българи, идеята му се осъществява през 1867. До 1878 пансионът действа в гр. Николаев, след което е преместен в Гродненска губерния, където функционира до 1892. В него живеят и мнозина българчета по време на своето учение в Русия, сред които Георги Кирков и Алеко Константинов.

http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1024558

Екатерина Каравелова


1878г.

Екатерина Великова Пенева — Каравелова е родена на 21 октомври 1860 г. в Русчук, в «болярската махала» Вароша, като дъщеря на кожухаря Велико Пенев, преселил се от Арбанаси в крайдунавския град. Голяма роля за нейното бъдеще изиграва леля й по бащина линия Кирияки Минкова, съпруга на известния русенски търговец Тодор Минков (вуйчо на Тодор Минков, собственик на Южнославянския пансион в град Николаев, Русия). Тя се ползвала с авторитет сред русчушкото общество, финансирала благотворителното дружество «Добродетел» и имала голямо влияние сред жените. Нейна е идеята да заведе 10-годишната Катя да учи в Русия.
През 1870 г. Екатерина Пенева напуска Русчук и след кратък престой в Южнославянския пансион в Николаев и в Левашевския пансион в Киев, Тодор Минков я настанява в Москва, в дома на запасния генерал Всеволод Николаевич Лермонтов Лермонтов, чиято съпруга Елисавета Андреевна, родова аристократка от Петербург, е член на Славянското общество. Семейството заема видно място в московското светско общество. Записват Катя ІV Московска женска гимназия, която след осем години завършва със златен медал. Една от дъщерите на Лермонтови учи химия в Берлин и е приятелка на София Ковалевска, която учи математика. Бъдещата първа в света жена-професор (1884 г. в Стокхолмския университет) неведнъж гостува в московския дом на семейството и общува с Катя. Москва с цялата си материална и духовна култура превръща свитото българско дете в млада жена – мислител и реформатор с европейски вкус.
През пролетта на 1877 г. руският народ подхваща едно велико дело – Руско-турската освободителна война. Онова, което става в България усилва тъгата на абитуриентката по отечеството й. На 3 авг. 1878 г. Катя напуска Москва и се отправя към България – освободената си родина, която не е виждала от осем години! На 12 август пристига в Русе, ненавършила 17 години. В края на септември младата учителка пригодява стая в дома си и взема няколко деца от различни възрасти да ги учи, разпределяйки ги в три класа – подготвителен, първи и втори клас. Преподава им всички предмети, като и руски, френски и немски. В края на учебната 1878/79 г. Екатерина Пенева провежда изпит с учениците си, на който присъстват учители от Мъжката гимназия. Изпитът минава блестящо — въпреки лошия български език, широките познания на учителката и нейното старание са дали резултати.
През втората учебна година, 1879/80, Екатерина Пенева е назначена за главна учителка на девическите класове, помещаващи се в Мъжката гимназия.
През есента на 1878 г. Любен Каравелов се установява в Русе с печатницата си и живее в града до смъртта си. Брат му Петко Каравелов, при честите си посещения в града, навестява Екатерина и двамата разговарят с часове. Те се познават още от Москва, където той е бил студент. Духовното родство помежду им е солидна основа за брак. На 4 октомври 1879 г. те си разменят годежни пръстени, а венчавката е определена за 13 ян. 1880 г. През август 1879 г.
На 21 октомври 1879 г., рождения ден на Екатерина, се провеждат изборите за Първо обикновено народно събрание. Либералната партия печели мнозинство и Петко Каравелов от Търново заминава за София.
Двамата са венчани в русенската църква «Св. Троица» от Доростоло-Червенския владика Григорий. След женитбата Екатерина Каравелова става съпричастна на идеалите и делото на съпруга си. В Русе тя остава до началото на юни 1880 г., когато Петко Каравелов става министър на финансите в правителството на Драган Цанков. В София става негова сътрудничка и секретарка. Почти всяка година, през лятото, идва в родния си град.
От 26 юни 1884 г. Каравелов е министър-председател до държавния преврат на 9 авг. 1886 г. На този пост той извършва най-голямото си политическо дело – Съединението на България. Вестта за Съединението заварва Екатерина Каравелова в Русе. През нощта на 6 срещу 7 септември русенци й устройват шумна овация. На сутринта, по поръка на Петко Каравелов, тя се среща с Батенберг.
При окончателното си напускане на България, с последния си Манифест от 26 авг. 1886 г. Батенберг назначава за регенти Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Пълен господар на регентите става Стамболов. Каравелов напуска на 1 ноем. 1886 г., съкрушен от онова, което се знае за насилията по участъците. Когато той и негови съмишленици са арестувани по време на русенския бунт на офицерите-русофили през февруари 1887 г., Екатерина Каравелова обикаля европейските дипломатически агенти в София с настойчива молба да се застъпят за затворниците. Намесата на дипломатите ги спасява, но омразата на стамболовистите срещу нея се засилва.
През 1891 г. Каравелов е обвинен за връзка с убийството на министър Белчев. Осъден от Военен съд, през 1892 г. е затворен в Черната джамия. Безогледната политическа борба не пощадява и съпругата му. На 30 ноем. 1891 г. тя е поставена под домашен арест. На 10 февр. 1892 г. е изправена пред съда по обвинение за предателство, дето искала чуждо вмешателство, търсейки помощ от чуждите дипломати в България. Стамболов нарежда да я осъдят на смърт. Съдебният заседател Калпакчиев, неуверен в нейната вина, се посъветвал с русенския митрополит дядо Григорий, който му казал да гласува по съвест, а не както е заповядал Стамболов. Това я спасява. Докато трае процесът, за да може да преживява, Екатерина Каравелова се преселва с децата си в Русе, където остава две години, работейки като учителка.
През 1901 г. П. Каравелов за трети път става министър-председател и Е. Каравелова отново е учителка в Първа софийска девическа гимназия, където работи до смъртта на съпруга си на 24 ян. 1903 г.
Въпреки тежката загуба, продължава да взема дейно участие в обществения и културния живот на страната. След жестоката разправа с Илинденското въстание застава начело на женски комитет за освобождаване на девойки-боркини от турските зандани; взема участие в свиканата на 28 март 1904 г. в Лондон «Македонска конференция» под председателството на Д. Брайс и Н. Бъкстон. След Ньойския диктат на 24 септ. 1919 г. изготвя протеста, който Българския женски съюз изпраща до женските съюзи в чужбина; избрана е за председателка на българската секция към Международната женска лига за мир и свобода. На конгреса на лигата в Дъблин горещо защитава националната кауза на своя народ; в продължение на 25 години е председателка на Българския женски съюз. Представлява България на ІV конгрес на Международната женска лига за мир и свобода (1 – 7 май 1924 г. във Вашингтон). След връщането си изнася беседи, посветени на борбата за мир в цялата страна. През октомври 1924 г. има беседа и в родния си град Русе. По време на многобройните си пътувания в Европа и САЩ, Екатерина Каравелова непрестанно и неуморно работи за българската кауза.
След 1886 г. Екатерина Каравелова се отдава на писателска дейност. Пише политически фейлетони, литературна критика, преводи. На страниците на в. «Търновска конституция» излизат нейните подлистници под различни псевдоними. Владее руски, френски и немски. Превежда Толстой, Достоевски, Юго, Мопасан, Флобер, Дикенс и др. През 1889 г. Петко Каравелов под псевдонима Камен Чернев основава «Библиотека Св. Климент». Две трети от преводите там са на Е. Каравелова. За памфлетите на Пол Луи Курие тя пише и обстойна историко-литературна характеристика. Към «Егмонд» на Гьоте дава критически анализ на драмата.
Петко и Екатерина Каравелови имат три деца – първата дъщеря, Радка, умира ненавършила 3-годишна възраст; втората, Виола, угасва с помрачено съзнание след безследното изчезване на съпруга й, журналиста Йосиф Хербст; третата, Лора, загива от куршум, последвана от съпруга си, поета Пейо Яворов. Преживяла съпруг и три деца, личната съдба на Екатерина Каравелова е като антична трагедия.
Близо 25 години тази неизтощима българка е в центъра на политическия живот в България. След първата национална катастрофа, когато България е в изолация, Каравелова заминава за Русия, където използва личните си връзки с управляващите среди за възстановяване на добрите отношения. Сред втората национална катастрофа тя се заема да облекчи участта на хилядите български заложници.
Екатерина Каравелова умира на 1 апр. 1947 г. и е погребана до гроба на Петко Каравелов зад бившата Черна джамия.

В Белоруссии найдена могила великого болгарина

На кладбище города Дрогичин (Брестская область Республики Беларусь) телеведущий, историк и писатель Вячеслав Бондаренко и его супруга, журналист и писатель Катерина Честнова, обнаружили заброшенную могилу великого болгарского просветителя и педагога XIX в. Тодора (Федора Николаевича) Минкова.

— Мы путешествовали по Полесью, — рассказывает Вячеслав Бондаренко. – В Дрогичине оказались рано утром. Наше внимание привлекло большое старинное кладбище, расположенное в самом центре города. Увидев огромный поваленный на землю памятник из черного гранита, подошли посмотреть, чья это могила…

— Надпись «Феодор Николаевич Минков» нас удивила – сочетание «Федор Минков» звучит очень по-болгарски, — добавляет Катерина Честнова. – Мы решили выяснить, верна ли наша догадка. И оказалось, что не ошиблись – Федор (по-болгарски Тодор) Минков был выдающимся болгарским просветителем и педагогом позапрошлого века. Он по праву может быть назван одним из отцов болгарской нации.

Тодор Минков родился 2 января 1830 г. в Рущуке (Османская империя, ныне г.Русе в Болгарии). В юности добровольцем вступил в русскую армию, участвовал в обороне Севастополя 1855 г., во время которой был ранен. В 1863 г. переехал в г.Николаев Херсонской губернии, где создал уникальное учебное заведение – Южнославянский пансион, своеобразный болгарский лицей, из которого вышли многие деятели политической и культурной элиты Болгарии 1880-1920-х гг.

С 1893 г. пансион действовал в имении Ф.Н.Минкова Ровины недалеко от Дрогичина. Болгарские юноши готовились там к поступлению в русские кадетские корпуса. Скончался великий славянский педагог в Ровинах 15 марта 1906 г. За свою деятельность он был награжден семью российскими и двумя болгарскими орденами, получил чин действительного статского советника. В Болгарии в его честь названа школа в Софии и улица в Русе.

— Его призванием было учительство, — говорит Вячеслав Бондаренко. – Но он был и публицистом, и благотворителем, и общественным деятелем. В Беларуси Минков провел 14 лет, и все это время был здесь почетным мировым судьей. А это значит, что он пользовался большим авторитетом и слыл справедливым и бескорыстным человеком.

— Состояние его могилы нас ужаснуло, — рассказывает Катерина Честнова. – Венчавшая памятник стела повалена на землю, вокруг высокая трава, кустарник… Видно, что могила заброшена уже давно.

Вячеслав и Катерина, как могли, привели захоронение в порядок и сообщили о находке в Посольство Республики Болгарии в Республике Беларусь. Временный Поверенный в Делах Болгарии в Республике Беларусь г-н Ивайло Иванов высказал свою признательность Вячеславу Бондаренко и Катерине Честновой и выразил заинтересованность в переносе останков Ф.Н.Минкова на Родину, в Пантеон деятелей национального Возрождения, расположенный в г.Русе. Эту идею поддержал также директор Регионального исторического музея – Русе (Болгария) д-р Николай Ненов. Интересно, что в Болгарии даже специалисты не знали подробностей о месте захоронения своего земляка.

http://zapadrus.su/slavm/ispubsm/44-2012-11-06.html

Тодор Николаев Минков: ВЪЗРОЖДЕНСКАТА СЛАВА НА РУСЕ
През септември на 2012 г. на сайта на общинската организация на Национално движение „Русофили” – клон Русе, постъпи интересно писмо. Автори се оказаха семейство млади славяни, беларуси, а и българофили, Вячеслав Бондаренко и Катерина Честнова. И двамата са професионални журналисти, живеят в столицата на Беларусия Минск. Вячеслав Бондаренко е член на Съюза на писателите на Беларусия и на Съюза на писателите на Русия, телевизионен водещ, лауреат на наградата на президента на Беларусия „За духовно възраждане”.

Това младо семейство е настроено пробългарски, тъй като прадядото на Вячеслав, Ананий Василиевич Максимов като подпоручик от руската армия освободителка, през 1877-1878 г. воюва в България и по-точно, участва в отбраната на Шипченския проход. През 1920 г., вече полковник, Ананий Максимов емигрира в България, получава от българското правителство пожизнена пенсия от 2000 лв., заселва се в с. Шипка (сега град), и през 1929 г. умира тук. Поради тази причина младото семейство журналисти почти всяка година почива на българските курорти и има дълбоко почтително отношение към българския народ, към нашата история и култура.

Но не това е истинската, дълбока причина журналистите да се свържат с НД „Русофили” в Русе. Истинската история едва сега започва. Тя е достойна по значимост със славната 135-а годишнина от Освобождението на България от петвековното турско робство.

Удивителната история започнала съвсем случайно през август 2012 г. Една сутрин журналистите открили на гробището в градчето Дрогичин, Югозападна Беларусия, изоставен гроб. Над него имало достолепен паметник от черен мрамор. Стелата на паметника, съборена встрани, едва се виждала от израслите треви и храсти. Въпреки трудностите, журналистите почистили надгробната плоча и успели да прочетат надписа: Фьодор Николаевич Минков (1833 – 1906 г.). Фамилията на мъжа им се сторила близка, славянска. Не било трудно да разберат, че са попаднали на гроб на големия български педагог и просветител от 19 век Тодор Николаев Минков. Младите българофили поставили на гроба китка свежи полски цветя и малко българско знаменце, останало в чантата от времето на лятното им пребиваване в България. Още същия ден журналистите се срещнали с кмета на Дрогичин и го запознали със своята находка. Кметът бил силно впечатлен и се разпоредил градските служби да поемат грижите за поддържането на гроба и паметника.

Завръщайки се в столицата Минск, журналистите вече имали най-общ план за работата по популяризиране живота и значимото просветителско дело на Тодор Минков. Посрещнали ги радушно в българското посолство в Минск, а в разговора с временно изпълняващия длъжността посланик г-н Ивайло Иванов било направено предложение Тодор Минков да бъде препогребан в Пантеона на възрожденците в родния му град Русе, където почиват тленните останки на много от учениците и възпитаниците на големия педагог.

Телевизионният водещ спешно организира заснемане на филм за гроба на Тодор Минков, излъчен по тв канала ОНТ в токшоуто „Открит формат”. Журналистите изпратили писма до различни хора, в това число и в Русе, до г-н кмета Пламен Стоилов, до областния управител г-н Стефко Бурджиев, до директора на Областния исторически музей Николай Ненов.

Ние, членовете на общинската организация на НД „Русофили”, клон Русе, се отзовахме с внимание към предложенията на беларуските журналисти да се изследва възможно най-задълбочено труда и обществения принос на Тодор Минков в борбата за Освобождението ни от османско иго и за развитието на младата българска интелигенция.

Още през есента на 2012 г. поканихме русенския в. „Утро” да се включи в съвместната работа. На 27.12.2012 г. вестникът излезе с цяла страница, озаглавена: „Журналисти от Минск откриха забравения гроб на големия просветител Тодор Минков”. Журналистката Нели Пикулева, която обработи получения от нас материал и подготви статията, подържа редовна връзка с колегите си от Минск.

На 2 януари т.г. се навършиха 180 години от рождението на Тодор Минков. Ние знаехме, че в Минск, на 4 януари, на специално събрание, ще се чества това събитие и организирахме честване на годишнината в Русе — в същия ден и час. По време на срещата на русофилите с група русенски граждани, заинтересувани от живота на Т. Минков, ние поднесохме подробна информация за живота и делото му, а специалисти от Регионална библиотека „Любен Каравелов” оповестиха подробна библиографска справка за литературните източници, с които разполагат.

На 15 януари т. г. Регионалната библиотека заедно с НД „Русофили” — Русе откри специална изложба „Възрожденецът Тодор Минков.” Целта ни бе да доведем до вниманието на любознателните русенци литературни източници, които биха дали допълнителни знания за нашите възрожденци, ученици в Южнославянския пансион, и конкретно – данни за Тодор Минков.

В следващите редове ще изложим биографията на българския възрожденец, големия педагог и високо образован администратор на Руската империя от средата на 19 и началото на 20 век, просветителя Тодор Николаев Минков.

Тодор Минков е роден в семейството на заможен русенски търговец на 02.01.1833 г. В някои източници се сочи 1830 г., но разчитайки надписа на надгробната плоча, приемаме за година на раждането 1833-та. Отначало учи в килийно училище, а после в класно училище в родния град. Завършва гимназия във Виена, за кратко учителства в Силистра. Когато през 1853 г. започва Кримската война, младият педагог се включва като доброволец на страната на Русия и взема участие в отбраната на Севастопол. Бил е батальонен инженер, воювал храбро, но през 1855 г. е ранен в крака. Изпращат го в Германия, където успоредно с лечението си завършва и немския политехнически институт в Дрезден. По мерките от онези години, когато мнозинството от европейските младежи не са имали и средно образование, образованието на Минков било достатъчно високо и уважавано.

През 1861 г. младият български инженер взел решение да се установи в Русия. Към този период той вече разбрал кое е неговото главно призвание – да бъде учител! Но турските власти никога не биха позволили на български педагог да възпитава учениците си така, както на него би му се искало, а в Руската империя на братските народи винаги и всячески са помагали. И така, на 01.03.1867 г., в черноморския град Николаев отворил врати Южнославянският пансион – уникално учебно заведение, където се обучавали и възпитавали българи и представители на други южнославянски народи. Негов несменяем директор станал Федор Николаевич (така руснаците наричали нашия Тодор Минков), който още на 24.09.1863 г. получил длъжността „Чиновник за особени поръчения при Министерството на народната просвета на Руската империя”.

За 25 години от Южнославянския пансион излезли около 800 подготвени младежи, много от които вписали своите имена в историята на освободителните борби на балканските славянски народи. Пансиона са завършили активните участници в Априлското въстание и Освободителната война Панайот Волов, Анещи (Атанас) Узунов, Андрей Богданов, Михаил Греков, Яков Петков и много други, класиците на българската литература Алеко Константинов и Георги Стаматов, основателят на българската опера Константин Михайлов – Стоян, един от първите български хирурзи Георги Калатинов, един от основателите на българската военна медицина ген. майор Стефан Бочаров, станалият по–късно ген. майор от руската армия Симеон Ванков. Три випусника на пансиона – Георги Кирков, Пенчо Райков и Антон Каблешков — станали академици. Шест души – Константин Никифоров, Тодор Тодоров, Петър Пешев, Петър Абрашев, Константин Писарев, Димитър Тончев — в различни години са заемали министерски постове в България. Много необичайна се оказала съдбата на един от пансионерите – Петър Груев: той участва в свалянето от трона на княз Александър Батенберг, в 1886 г., а на 31 години става главнокомандващ на Българската армия! Когато у нас на власт дошло антируско настроено правителство, той емигрира в Русия и през 1916 г., вече в руската армия, става генерал лейтенант. След това служи в Червената армия. Умира в гр. Тула през 1942 г., отдал на военна служба цели 50 години. Друг ученик на Тодор Минков – Александър Малинов, три пъти заемал поста на български министър на външните работи и пет пъти (!) е бил министър–председател на България!

Наистина Южнославянският пансион е бил ковачница на кадри за славянските страни.

За своите пансионери Тодор Минков бил истински баща. Пансионът не само не му носел печалба, но изисквал постоянни парични вноски от лични средства. Когато през 1876 г., във връзка с Априлското въстание, потокът от пансионери силно намалял и учебното заведение се оказало пред закриване, Тодор Минков продал 200 десетини своя земя в Таврическа губерния, за да продължи да съществува пансионът. Минков активно участва в подготовката на въстанието, разклатило турското господство в България. По молба на Христо Ботев в Южнославянския пансион се събирали и пазели парите за подпомагане на въстанието, събрани от живеещите в Украйна българи.

Когато през 1878 г. България става свободна, Тодор Минков решил да остане в Русия. Своята позиция той обяснява така: „Не материалните изгоди ме задържат тук, далеко от Родината, и не за тях осъществявам своята дейност по просвещаването на младото българско поколение, а правя това от разбирането, че за това още не е настъпил подходящият момент – в България още не е създадена просветителска среда и още няма научна и художествена литература, а просветителската среда и литература вървят рамо до рамо в процеса на организация на образованието в добре организираното училище… Моят 17-годишен педагогически стаж ме е убедил в това, че възпитанието на младите хора в затворени начални учебни заведения има огромно благотворно значение за цялото им бъдеще. Южнославянският пансион е единственото от този род начално училище, с което са тясно свързани интересите на моите млади сънародници. Точно поради това аз се боя да го доверя на някой друг, тъй като провеждането на толкова сложна работа изисква много енергия и знания, много любов към работата, а аз се занимавам с това вече 17 години и успях да изуча множество тънкости”.

Педагогическата работа на Тодор Николаев Минков била високо оценена в Русия и в България. Бил награден с ордените “Св. Станислав” 3-та, 2-ра и 1-ва (1890) степени, “Света Анна” 3-та, 2-ра, и 1-ва (1906 г.) степени, “Св. Владимир” 3-та степен (1883). Просветителят бил отличен също с черногорския орден „Княз Данило І” – 2-ра степен (1871) и с българските ордени „Свети Александър” 3-та степен (1883) и „За граждански заслуги” 1-ва степен (1896), медали в памет на войната от 1853–1856 г., в памет на царстването на Александър ІІІ и коронацията на Николай ІІ.

На 30 август 1886 г. 53-годишният Т. Н. Минков получил равния на генерал–майор чин действителен статски съветник, ставайки по такъв начин потомствен дворянин на Русия (неговият герб бил внесен в Общия гербовник на Руската империя в 1908 г., вече след неговата смърт). Този изключителен българин – руски дворянин, има един девиз: „С честен труд!”

През 1892 г. дейността на пансиона приключила. В началото на 1890 г. Тодор Минков излязъл в пенсия и продължавайки да се води към Министерството на народната просвета, решил да се премести с жена си и децата си в Беларусия, където получил назначението да управлява Дрогичински район на Брестка област. Там му било съдено да прекара 16 години. Започвайки от 1893 г., Тодор Минков се води в официалните книжа на Гродненска губерния като почетен граждански съдия на Кобринско–Пружанския окръг. А това означава, че той се е ползвал с неоспорим авторитет в новата си родина. Самата длъжност била въведена в Русия „…за повишаване нивото на доверие на населението към новия институт на съдебната власт, а също за облекчаване изпълнението на многобройните задължения на мировия съдия от лице, заслужаващо пълно доверие и уважение”. Почетният мирови съдия бил задължен лично да приема жалби и молби, както писмени, така и устни, навсякъде и по всяко време, без да има право да отказва приемането им под никакъв предлог. Възнаграждение за своя труд той не получавал. Местните жители виждали в Тодор Минков не „генерала”, а преди всичко справедливия и честен човек!

Семейството на заслужилия педагог бързо намерило място в живота на Дрогичински район. Синът му Павел Ф. Минков от 1903 г. служил като земски началник на 5–и участък на Кобринска околия, а през 1915 г. станал Гродненски губернски агроном, като едновременно се явявал член на Гродненския специален агрономически съвет, член на съвета на Бресткото селскостопанско дружество и член на комисията по построяването на Св. Петро-Павловския Суворовски храм в Кобрино.

Павел Ф. Минков живял в имението Горловичи и в Гродно. Там живели и дъщерите на Федор (Тодор) Николаев Минков — Александра, Юлия, Надежда и София.

За последен път Тодор Николаев Минков посетил родината България през 1897 г. На 15 март 1906 г. той умира в Ровини и бил погребан на гробището в центъра на гр. Дрогичино, откъдето започнахме нашия разказ.

Историята на Тодор Минков е интересна и важна от гледна точка на нашето, българското, националноосвободително движение. Но всичко, което се случва около тази история в наши дни, е не по-малко впечатляващо! Става дума за удивително топлото отношение на белаусите към нас, българите.

Както споменахме в началото на нашия разказ, кметството на Дрогичино започнало да обгрижва гроба на българина просветител.

След като Катерина Честнова и Вячеслав Бондаренко излезли със свои материали във вестниците и Националния канал на Беларусия – ОНТ, интересът към делото на Тодор Минков станал още по-силен.

На 17 ноември 2012 г. в Дрогичино се случило нещо необичайно. Такова множество старото градско гробище, затворено за погребения още преди 30 години, не било виждало. Не по-малко от десет различно облечени мъже, от всички страни обхванали огромната гранитна стела, някога увенчаваща старинния гроб, и внимателно я повдигнали на постамента. Операцията командвал посивял мъж в камуфлажна униформа – това бил директорът на корпуса, подполковник от запаса Виктор Пенза. В тишината се чувало само тежкото напрегнато дишане на кадетите от Слонимския кадетски корпус. Виктор Пенза после споделил: „Особено ни впечатли това, че българският просветител на младини е бил офицер, участвал в отбраната на Севастопол, а на старини е бил един от пионерите на началното военно образование в Беларусия. Нали в неговия пансион момчетата се готвили за постъпване в кадетските корпуси. Освен това просто обидно е, че на нашите беларуски гробища има изоставени гробове… Някак от само себе си дойде решението да отидем в Дрогичин и да отдадем полагащото се уважение на Федор Минков”.

С това работата е завършена. Величественият монумент над гроба изглежда толкова внушително, както и в 1906-а. Прозвучава команда и кадетите свеждат глави, отдавайки чест и уважение на защитника на Севастопол.

Минск, по-точно гражданите на беларуската столица, отбелязаха 180 години от рождението на българина Тодор Минков. Журналистите Катерина Честнова и Вячеслав Бондаренко още през октомври миналата година ни обещаха да ни информират за всички свои идеи и действия и досега удържат обещанието си. Те ни съобщиха за идеята на българския посланик в Минск Тодор Минков да бъде препогребан в Пантеона на възрожденците в родния му град Русе. Тази идея е прекрасна! Пантеонът на възрожденците в нашия град е построен преди около 35 години, на входа на Парка на възрожденците ,и е предназначен да приеме тленните останки на русенци, отдали живота си за свободата и славата на България!

Сега е наш ред да покажем какви патриоти сме и как и колко ценим паметта и приноса на нашите герои!

http://www.zora-news.com/index.php?view=article&catid=441%3Abroi-8-2013&id=4999%3Avyzrojdenskataslavanaruse&tmpl=component&print=1&layout=default&page=&option=com_content&Itemid=125