BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Февраль 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Янв    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728  

Спомен за Йордан Йовков от Георги Вълчев



Петър Иванов, Ловчо Стоянов, Георги Вълчев и самият Йовков, 1909 г.

Спомен за Йордан Йовков от Георги Вълчев

…Запознах се с Й. Йовков през 1904 г. Тогава бях учител в с. Каралии (сега Красен) заедно с още един учител — Ловчо Стоянов. Имахме и трети приятел, Петър Йванов, който учителствуваше в съседното село, родно мое и негово село, Богдалии-Чамурлии (сега Житен). Йовков тогава беше учител в с. Чифлик Мусубей (сега Долен извор). Тези три села са на близко разстояние едно от друго. Най-голямото — Каралии — беше средищна община на 12 околни малки общини. Затова учителите от тия села идваха в Каралии, за да получават заплатата си от пунктовия учител Ловчо Стоянов, за представления или за свиждания през ваканциите и свободното си време. Отначало не знаех Йовкова. Един септемврийски ден 1904 г. тримата учители: Л. Стоянов, П. Иванов и аз, се разхождахме из село край малкото деренце. От с. Чифлик Мусубей се зададе малко момче, което въртеше бастунчето си. Другарите ми го познаваха и П. Иванов извика радостно: «Ето го, Даньо идва. Гледайте как отдалеч ще се засмее: ще се посмеем и ние с него заедно.» П. Иванов се обърна към мене: «Много умно, духовито и винаги засмяно момче. Двама сте ергени и ще бъдете добри другари.»

Влязохме в кръчмата на Филипа Сивков и там се запознахме. Още тогава Йордан ми стана много симпатичен. Беше младеж на 23/24 години, среден ръст, със стройно, здраво и набито тяло, облечен с вкус, с лице почти кръгло, обръснато, с подстригани мустачки, буйна, длъжка и лъскава коса, с весел и разговорлив вид. Другите ми двама другари бяха семейни, затова Йовков и аз, като ергени, след това се събирахме по-често, скитахме и спяхме заедно ту в Каралии, ту в Чифлик Мусубей. Често, през лунни нощи, сме осъмвали под люляка в хубавата градина на каралийското училище, друг път около извора до Чифлик Мусубей, по канарите към Чамурлии, по могилите, около зелените ниви и пр.


Филиповата кръчма през 1906 г.,
пет години след построяването й.

Четиримата учители се разбирахме добре: доста се сближихме и често се събирахме. Когато един от нас отсъствуваше, останалите чувствувахме празнината, а липсваше ли Йордан, празнотата ставаше голяма. Ние бяхме за него батьовци — бай Петър, бай Ловчо и бай Георги, а той за нас — Даньо или Даки. Йовков беше голям естет: носеше дрехи от скъп плат, винаги огладени и прилепнали на тялото му, а шапката, вратовръзката и бастунът му отговаряха само на неговия вкус. Обуща поръчваше чак от София, при известния тогава обущар Христо Стоянов.
Макар да бяхме по-възрастни от него, той ни превъзхождаше духовно и имаше опитност като по-стар от нас. Той познаваше добре средата, между която живееше, не хвърчеше по небесата, не се горещеше, а с опитността на възрастен човек обмисляше всеки въпрос спокойно, основно и тогава даваше мнението си, което ние внимателно изслушвахме. Обичаше шегите. Закачаше се с учителите и особено с учителките. Обичаше да дразни партизаните агитатори и се обявяваше против партизанството. На партизаните той казваше, че за народа трябва просвета, която той ще добие в училища, читалища и кооперации. Отначало ние не подозирахме, че Даки пише стихове, но веднъж открихме, че той е автор на стихотворения в списанието на Цанко Бакалов — «Селска пробуда». Той биваше скромен и никога не желаеше да се покаже пред нас, че ни превъзхожда с нещо и че пише. По-сетне писа разкази и ги праща в списание «Наблюдател» и «Наш живот» на Антон Страшимиров. През 1911 г. Йовков и аз бяхме във В. Търново за Великото народно събрание. Йовков се среща със Страшимирова, който беше народен представител, и двамата разговаряха в една сладкарница. Страшимиров го насърчи да пише.

Като другар беше незаменим, понеже беше весел, духовит и закачлив. Кога прекалеше в шегите, някой засегнат от нас ще се поразсърди, но той бързаше да се извини: «Не ми се сърди бе, нали знаеш, че без закачки не мога. Ей тъй нещо ме човърка и трябва да закачам някого.» Ще пусне някоя смехория и сърдитият забравя сръднята. Винаги го очаквахме да се зададе откъм Чифлик Мусубей и покаже ли се, някой от нас ще извика: «Ей, Даньо идва.» А той, като че по пътя само шеги и закачки мислил. Още неседнал — весел и засмян, ще каже за всекиго по една шега или закачка и гласно се смееше, а след него и ние. Особено бе весело разположен, кога имаше пари и кога се намираше нещо за хапване. Не обичаше сам да си приготвя ястия, а се хранеше по кръчмите, дето му поднасяха сух суджук и пастърма, а някой път пържени яйца. Йовков много приказваше и се шегуваше с училищния слуга Хаджията — хаджи Георги, — който беше прост и неграмотен човек, когото не занимаваха политически въпроси. Йовков често сядаше до него и със сериозен тон му заговаря: «Ти какво мислиш по последните изявления на граф Бертхолд или на Сазонов? Те като че малко са се посритали, а? Ами говори се, че царят ходил инкогнито във Виена. С каква ли дипломатическа мисия? Какво е твоето мнение по тези въпроси?» Йовков се държи сериозно. Хаджията го гледа, зяпа и недоумява на какъв език да му говори. Околните не издържат и се подсмиват. Избухва и Йовков на смях. Сега Хаджията разбира, че Йовков се шегува с него, и казва: «Я дай една цигара! Стига си ми приказвал врели-некипели.» Йовков му подаваше цигара, Хаджията посягаше да я вземе, Йовков я дърпаше, после пак подаваше, пак я дърпаше и най-сетне я оставяше в ръцете на Хаджията.
Последният не можеше да изговаря правилно името на кръчмаря Филип Сивков, а го произнасяше Хюлюп, и то така, че се чуваше само последната сричка люп. Йовков даваше на Хаджията пари за ракия и го караше силно да извика името на кръчмаря, който беше малко глух. От името на Филипа се чуваше само едно люп и то предизвикваше смях.
Питие не обичахме нито той, нито ние. В редки, по-тържествени случаи пиехме по малко количество, колкото да се развеселим.

Кога се отвореше приказка, Йовков биваше отличен разказвач. Най-обикновени случки в неговите уста ставаха интересни и смешни. Ще ги разшири, ще прибави нещо от себе си, ще ги украси и ние се превивахме от смях. Веднъж в кръчмата на Слави Божков, в Каралии, се хранехме и между многото смехории той разправи и една за своя училищен слуга Спас в с. Саръджа. Спас бил голям иманяр, знаехме го всички. Беше наивничък, та селяните го лъжеха и всяка вечер до съмване копаеше и търсеше гърне с жълтици. За да го отклони и спаси от блъскане нощем, Йовков му казал един ден: «Не ходи вече да търсиш имане. Почакай до лято. Един приятел от Германия ми пише, че там намерили нов айлият (инструмент), нов шиш за търсене имане. Той искаше на мене да го прати, ама аз ще го дам на тебе — виждам, че си по-ербап от мене. А знаеш ли как лесно намирали имането? Шишът на горния край имал звънче и щом го насочиш и забиеш малко в земята, ако има имане, от електриката на парите звънчето звънва и хоп — гърнето готово. Няма да копаеш напразно ида се мориш, а лесно-лесно ще намираш гърнетата с жълтици. А пък ако се случи бакър или газена тенекия, или цял казан, не знам какво ще правим толкоз пари. И то пари, не бумажки, да ги ядат мишките, а жълтици — като жар червени — звонк. Ще се видиш някоя сутрин милионер и туй то! Живей си тогава и кефа си гледай! Защо ходиш да се трепеш всяка вечер? Хайде, дано прокопсам и аз около тебе. Барем едно гърне няма ли да дадеш на мене?» Очите на Спас светват и казва: «Охоо, де такъв шиш? Едно гърне не, ами пет ще ти дам, само где е шишът, шишът? Ти пиши на приятеля си да побърза, че да не ни изпревари друг някой и да обере каймака!»
«Не бой се, това е тайна и се изпраща само на вер ни хора. Само ти, един в цяла България, ще получиш такъв шиш и никой друг!»

Спас вече никъде не ходеше да се трепе нощем, а си гледаше работата и чака лятото да дойде. Той умря дори с надеждата, че все някога ще получи шиша със звънчето. С веселия си характер Йовков беше известен и обичан из нашите села. Когато по-късно той се издигна като писател и почнаха да четат разказите и повестите му, нашите селяни казваха: «Брей, белким това нашият Йордан го е писал? Ние още на времето си казахме, че това момче ще стане голям чиляк.»
Когато биваше в добро настроение, Йовков много приказваше и се шегуваше, но когато изпаднеше в меланхолия — затваряше се в себе си, ставаше мълчалив, зъл и наскърбяваше другите. Заемаше си една постоянна поза: стоеше облегнат, с кръстосан един над друг крак и пушеше.

Йовков не ценеше парата — харчеше я. Когато получеше заплатата си, той изхарчваше парите в началото на месеца и сетне търсеше пари назаем. Заплатите ни изобщо не бяха достатъчни. Услужваше му Ловчо Стоянов, а когато той не му дадеше, Йордан се сърдеше. Когато нямаше пари, а биваше гладен, Йовков се сърдеше на селяните, чене го хранели, а пък те не знаеха, че учителят им понякога не си дояждаше, защото пред тях той не издаваше глада и безпаричието си.
Той си купуваше книги, но не ги запазваше: попадаха в чужди ръце и после не му ги връщаха, нито пък той ги потърсваше. Когато да замине за Балканската война, Йовков остави на един свой приятел, каквото имаше — килим, книги и др. неща, и след това не си ги прибра.
В спалнята и в учебната му стая имаше ред и чистота. На писалищната маса обаче имаше винаги безредие. Наоколо и под нея се виждаха всякога изпокъсани и смачкани листа.

През едно лято се занимаваше с френски език и четеше френски книги. Имаше дар за рисуване. С молив екипираше и правеше карикатури на някого от нас: Ловча Стоянов представяше с торба и пушка, а мене, Петра Иванов и Хаджията — в други характерни положения. Много обичаше хубавите картини — пейзажи и портрети. От един пътуващ книжар във Варна си бях купил портрети, картички на велики мъже — Шекспир, Гьоте, Шилер, Байрон, Бетовен, Моцарт, Толстой и др. От същия книжар купих мукавени рамки, художествено украсени с цветя и Животни от тропическите страни. Поставих портретите в рамки и ги наредих в стаята си. На другия ден дойде Йовков. Щом ги видя, спря се и ме попита: «Каква е тази картинна галерия? Откъде ги взе тия хубави работи? Защо не купи и за мене?» И ред още въпроси. Искаше да му ги продам, но аз не се съгласих.
«Дай ми ги тогава временно да им се порадвам и нагледам.»
Иска ги дълго време, та най-сетне му ги отстъпих за малко. Мина обаче месец, два, три, наближи краят на учебната година, а той все още не ми ги връщаше. Отидох у него нарочно за тях и си ги прибрах. Той се поразсърди и ме попита: «Защо ти са на тебе?» Искаше да каже — ти не ги заслужаваш.

Изобщо, Йовков каквото вземеше — не връщаше.
Не можеше да пее, а когато се опитваше — вземаше неправилни тонове. Обаче обичаше да слуша, кога други пеят народни песни, руски романси или оперни късове.
Йовков беше много паметлив и разсъдлив човек. С него учих за държавен изпит. Аз бях завършил педагогическо училище, а Йовков гимназия, но когато двамата се подготвяхме, той ме надмина. Учеше бавно, подчертаваше в книгите и след прочитането им заявяваше, че е научил материала. След това не погледна учебниците. За да се обогати с педагогическа теория, той чете статии в сп. «Училищен преглед» и други педагогически списания. Така той лесно издържа изпита за учителска правоспособност за първоначално училище.
Липсваше му дар слово, но вземаше дума в събрания и учителски конференции и умно говореше. Избирахме го за делегат на учителски конгреси в София, но там той не биваше редовен и когато се завърнеше, задявахме го, че с друго се е занимавал. В Учителския съюз влизаше колкото от кумова срама. Участвуваше в Райфайзеновата каса и се намисаше в обсъжданията. В урежданите учителски представления той не участвуваше с роля, но биваше нещо като режисьор: поправяше дегизацията и говора на актьорите. Като учител Йовков работеше добре: обичаше учениците си и поддържаше голяма чистота в училище. Подовете биваха постлани, навън имаше стъргалки и зебла за изтриване, а караше учениците да изуват калните си обувки в коридора.

През лятната ваканция на 1907 г. се ожених. Годеницата ми, също учителка, бе от Велико Търново. Като близък приятел Йовков ме придружи в Търново, за да не бъда сам в този град. Както винаги, той нямаше пари, но за този случай му намерихме. Отидохме в Търново. Един ден оставихме годеницата да се приготвя за сватбата, а ние излязохме към Марно поле и към градската градина, за да се разходим и разгледаме града. Бяхме към горната алея на градината. По стръмния път зад девическата гимназия и градината, откъм Картала, слизаше файтон с подплашени коне. Файтонджията, легнал назад на капрата, тегли, колкото може, юздите на конете, но файтонът надвесил конете и те — насам-натам — гледат накъде да се отбият. Във файтона стояха младо попче с попадията си, която държеше малко дете, пеленаче, увито в юрганче. При явната опасност за всички във файтона попът, станал прав, се хваща ту за капрата, ту за железата на седалището и търсеше начин да спаси себе си и другите. Попадията пищеше и стискаше детето. Конете се отбиха по склона на баира. От големия наклон файтонът се обърна и затъркаля надолу заедно с конете. Картината беше страшна — животът на четирима души беше в опасност. Ние изхвръкнахме през телената ограда на градината и тичахме на помощ. Гледаме: попчето, с разчорлена коса, се хванало за коляното, попадийката едва си оправяше кръста, а детенцето се търкаляше надолу по баира.

Файтонът спря сред баира. Конете, уплетени в юздите и каишите, ту падаха, ту ставаха. Файтонджията останал под капрата на обърнатия файтон, затиснат точно над гърдите. Главата му останала навън, очите му изскочили като на настъпена жаба, от мъка посинял и едва диша. Всички изтичахме да спасяваме файтонджията и конете — на хората нямаше какво по-лошо да става. Йовков се изпречи пред конете, хвана ги за юздите, а аз надигнах файтона и с мъка измъкнах файтонджията. После изрязахме някои от каишите и освободихме конете. Попът и попадийката бяха доста пострадали, но на детенцето, като по чудо, нищо не бе станало. То дори не беше одраскано. Когато се прибрахме, Йовков разправяше за случката и прибавяше между другото, че аз не съм отишъл да спасявам файтонджията и файтона, а съм се затекъл към попадийката, която се търкаляла надолу, аз съм се навел да я хвана и така, прегърнати, сме се търкаляли чак до градината. Всички обаче знаеха, че бях свенлив и че кой знае дали съм погледнал попадийката в лицето.

По време на сватбата ми във В. Търново една вечер Йовков, без да ни се обади, отишъл да спи у едни съседи на годеницата ми. Близките ни казаха, че къщата на любезните съседи била стара и че там имало дървеници. Беше късно и неудобно да отида и да го извикам оттам. На сутринта Йовков дойде рано, малко подпухнал, и личеше, че не е спал цяла нощ. Питам го:
— Как прекара нощта?
— В сражение.
— Какво сражение? — преструвам се,че не го разбирам.
— С дървениците. Едни едри, като бръмбари. Цяла нощ ме нападаха, също като султан Баязидовите орди при превземането на Търново — масово, без строй, без ред. Но и аз цяла нощ храбро се защищавах. Полесражението (чаршафът и юрганът) се покри с кърви. Най-сетне запалих лампата и като войник на пост—която се покаже, смачквах я.
Седя и се чудя: «Бре, голяма паплач! И какви големи! Уверен съм, че между тях имаше някои още от старото българско царство, от времето на Асеновци. Може би някои да са хапали и тях!
Когато ни почерпиха с кафе, той разказа нощното си премеждие с известна украса в разказа си и предизвика дружен смях.

* * *

След свършване учебната година няколко години наред през летните ваканции идвахме с Йовкова във Варна. Прекарвахме около един месец и живеехме заедно. Обикаляхме около морето, морската градина и околностите на Варна. Тогава нямаше сегашните бани, нито брегът беше благоустроен. Къпехме се всеки ден. Събличахме се на пясъка, слагахме си дрехите в бохчичка и влизахме в морето.
Един ден, когато се къпехме, видяхме над нас малко сиво облаче, което не даваше признак, че ще вали. Йовков не стоеше много в морето, защото се страхуваше да не настине. Този път беше излязъл, облякъл се и ме чакаше.
За наше учудване облачето се спусна и заваля доста силен дъжд на малко пространство — като че само над нас. Дъждът ме завари гол, а дрехите ми бяха на пясъка. Излязох бърже, събрах дрехите в бохчичка а си, приклекнах, прегърнах ги пред себе си и отворих чадъра да пазя не себе си, а дрехите. Йовков, който също бе разперил чадъра да се пази от дъжда, гледа ме и се смее.
— Нали си мокър, защо се пазиш от дъжда ? — питаме.
— Пазя дрехите, не себе си — му отговорих.
Той обаче ме гледа и се смее. Разбрах, че е намислил нещо.
Като се върнахме в село, разправяше на близките ни приятели, че аз съм излязъл мокър от морето и пак съм се пазил да не ме намокри дъждът. Искал съм да опровергая пословицата: «Мокър от дъжд не се бои.» Той украсяваше разказа си с много прибавки и духовитости, та караше другарите гласно да се смеят и да го подканят: «Ха кажи, кажи още нещо за Варна!»
При всеки един случай или преживелица Йовков измисляше по една смехория. Аз някога му се сърдех, а повечето пъти се смеех заедно с другите на закачките и духовитостите му.

Виждал съм го да чете от Елин Пелин — «Разкази» и «Пепел от цигарите ми» — и се възхищаваше от хубавия му език. Заварвал съм го да чете и Пенча Славейков — «Кървава песен», «На острова на блажените» и пр. Изобщо, познаваше доста добре цялата българска литература.
Трябва да е чел по-рано нещо от по-видните руски писатели — Тургенев, Достоевски, Толстой, Гогол, Лермонтов, Некрасов, Белински и др.,—защото за всякиго поотделно можеше да говори по нещо. Като че по-добре познаваше Гоголя, защото обичаше да говори за него повече и четеше неговите съчинения — «Тарас Булба», «Мъртви души», «Ревизор» и пр. Беше си изписал «Библиотека» от руски писатели, превеждани не помня от кого! Четеше тая библиотека и се оплакваше, че учители му разграбили книгите и не му ги връщали.
През една лятна ваканция го сварих в Каралии, в прогимназията, да чете френски книги. Спомням си, че една от книгите имаше заглавие «Шантеклер». Какво е чел от френската литература, не зная, но той говореше доста френски. Понякога в Каралии идваха румънски гранични офицери и Йовков разговаряше с тях на френски. Тогава той не знаеше румънски.

* * *

По онова време, особено през годините, когато бе учител в Каралии (след 1907 г.), Йовков почна да се проявява като писател. Тогава за пръв път четохме негови работи в «Художник», «Селска пробуда», редактирано от Цанко Церковски, и в списанията на Антон Страшимиров — «Наш живот» и «Наблюдател».
Няколко пъти съм го сварвал да пише нещо на голямата маса в учебната му стая на прогимназията. През една лятна ваканция го сварих тъкмо завършил нещо. Прегледа го, позамисли се и нервно скъса написаното. Познах, че беше някакъв разказ. Йзглеждаше, че бе късал и друг, защото около масата имаше много смачкани и скъсани парчета от чиста хартия за писане.
В края на всяка учебна година окръжната училищна инспекция изпращаше до училищата окръжно, в което посочваше кой учител, в кое село и на кое число през месец май трябва да присъствува на годишния изпит в училището на посоченото село. Така делегираните учители бяха наричани «асистенти».
През учебната 1906—1907 г. бях изпратен от с. Карелии (Красен) за «асистент» в с. Саръджа (Росица), където учителствуваше Йордан Йовков с госпожица Екатерина Русева.
Спомням си каква радост ме обзе, когато прочетох в окръжното, че съм делегиран в Саръджа. Не помня на кое число беше изпитът, но сутринта рано преди слънце дойде каруца за мене„ Бях готов и веднага тръгнахме.
Веселият каруцар, удобното място за сядане, хубавите и пъргави коне, ведрата майска утрин, напоеният с благоухания от полските цветя въздух, приятните звуци на подранилите чучулиги и щурци ме накараха да се чувствувам, че хвърча към Саръджа.
Не усетих кога стигнахме. Отдалеч виждам Йовкова да се разхожда из училищния двор, като приглаждаше с показалеца на дясната си ръка отгоре надолу подстриганите си мустачки. йз двора се бяха разпръснали ученици, чиито червени добруджански поясчета отдалеч изглеждаха на алени макове.
Училищната мазичка пушеше. Там училищният слуга Спас Сребреков приготвяше обеда за гощавка на госта- «асистент». На вратата бе застанала Екатерина Русева, която сигурно даваше упътвания на слугата по готвенето.
Към 8 часа почна изпитът, който трябваше да свърши към 11 часа по обед при програма: от 8 до 10 часа изпитване посмятане и геометрия, а от 10 до 12часа — български език, отечествознание и естествознание.
Докато ние свършихме първата част, г-ца Русева и тя свършила своите беседи с учениците от първо и второ отделение. Когато ние почнахме втората част, тя беше свободна и присъствува при изпита на Йовковите ученици. Седеше край същата маса, където бях и аз.
Тя беше весело момиче, приказваше много, постоянно се смееше. Разговорът ни се водеше все в кръга на изпита — или за смешния отговор на някой ученик, или за смешната поза на някой присъствуващ и пр.
Какво мислеше Йовков за нашия разговор, не знаех, но забележих, че той не одобряваше това и често хвърляше почти ядлив и ревнив поглед към нас. Познавах го, кога биваше сърдит, и виждах как чувството на ревност го обземаше. Аз бях ерген тогава и Йовков знаеше, че бях при него само за изпита и че не мога да му бъда съперник, но изглежда, че червеят на ревността и тук не го оставяше на мира.
Предупредих госпожицата по-малко да приказва и се смее, но тя продължаваше. Йовков не можа да изтрае това състояние и съвсем неочаквано и без време извика: «15 минути почивка!»
Постъпката му беше неочаквана и без време, защото едва бяха минали 15 минути, откак бяхме почнали втората част на изпита, а той дава вече втора почивка.
За да оправдае прекъсването, отиде в малката училищна канцелария, взе изпитната ведомсст на Русева и уж нещо й обясняваше, а всъщност й се караше. Аз не отидох при тях.
След малко, като че сам призна прибързаната си постъпка, Йовков удари звънеца и почна изпитването.

Изпитът завърши към 12 часа. Успехът на учениците беше задоволителен. За да бъде задоволен Йовков, аз бях щедър при поставяне на бележките — на всеки ученик поставях бележка с една единица по-горна от бележките на Йоркова.
В края на изпита той каза няколко напътствени думи към учениците и кратко, но умно слово към селяните и обяви завършването на изпита. Селяните и учениците си отидоха, а ние тримата останахме в училището.

Йовков доста време беше като гузен, но след малко се отпусна и стана весел. Аз не му дадох обяснение, нито той каза нещо — като че нищо не е било. Обедът беше вече готов. Спас пристигна с голяма тава кавърма — типично добруджанско точено, каквото Йовков много обичаше. Тавата беше вързана в чиста бяла бохча.
— Откъде носи Спас тази голяма тава? — запитах Йовкова. Той се поусмихна и ми каза:
—Потрай малко. Като седнем да се храним ще ти разправя.
Нагласи се масата сред Йовковата стая. Спас и госпожицата нареждаха. Аз и Йовков гласяхме протокола по изпита.

Пред всекиго от нас имаше по едно шише бира «Експорт». Обедът почна. Бяхме добре огладнели. Йовков доби веселия си вид. Вън — на площадката пред училищната врата —- бяха заели местата си двамата Йовкови цербер и — Спас и Махмудовото куче. Първият очакваше заповеди, а вторият — останки от кости и хляб.
Тогава Йовков разправи:
— Искаш да знаеш откъде донесе Спас тази голяма тава с кавърма. Случай! Моят Спас е много услужлив, но е и голям хитрец. Ти познаваш селото, както го познаваме и ние. Познаваш и семейството X. в долната махала, и семейството У. в горната. И двете семейства са богаташки. У тях винаги има в изобилие хубаво бяло брашно, каймаци — овчи, кравешки, биволски, — сирене, чисто масло с тенекии и кюпове. И двете семейства имат застигнали моми. Сегиз-тогиз, когато знам, че жените са в село и без работа, пращам Спаса да поръча една тавичка кавърма, като му давам по няколко гроша да я плати. (При тогавашната евтиния такава кавърма не струваше повече от няколко гроша, най-много един лев.) Отива Спас в едно от тия семейства и казва на момите: «Много ви здраве от даскала! Да му разточите кавърма, ама такава, като за даскал — с много масло, каймак и сирене, — и да е в по-голяма тавичка, та да има и за мене!» Добри хора, услужливи, гостоприемни — употребяват всичкото си старание да задоволят поръчката на учителя. При втора поръчка Спас отива в другото семейство и там казва на момите: «Много здраве от даскала! Да му разточите кавърма! Преди няколко деня му бях поръчал кавърма в долната махала (момите знаеха къде). И тя беше хубава, но от вас искам по-хубава.»

По такъв начин той беше предизвикал надпреварване между момите на двете семейства — кои по-хубава кавърма да разточат. Ето защо сега ние ядем хубава и вкусна кавърма.
Трябва да добавя, че от храната в Саръджа Йовков беше тогава доволен.
Надвечер се върнах пак с каруца в Каралия, доволен от гостуването си при Йовкова.
След няколко дена научих, че госпожица Екатерина Русева скъсала връзките сис Йовкова и демонстративно заминала за Добрич.

* * *

Селата Богдалии-Чамурлии (преименувано Житен и Чифлик Мусубей (преименувано Долен извор), Красенска община, са разделени от нисък, широк и разстлан хълм. Разстоянието между двете села е 3—4 километра. Там, където хълмът почва да преваля към с. Мусубей, местността се казва «Честите могили», защото едно малко пространство от тази местност е осеяно с много малки заоблени могили, сред които се виждат няколко по-големи. Пътят на двете села минава през могилите. В миналото често съм минавал оттам, качвал съм се на някоя могила и съм се запитвал — каква ли тайна се крие в тях?
Помня, че през лятото на 1906 г., среднощ, пътувахме двама — Йовков и аз — от Чамурлии за Мусубей. Отбихме се от пътя и седнахме на една могила. Разговорът ни се въртеше все около произхода им: дали тия грамади пръст не притискат човешки кости или гърнета с пепел от изгорени човешки тела?
Нощта беше топла, тиха, лунна и тайнствена.
Няколко големи салкъма от близките лозя хвърляха дълги черни сенки по бозлука. Други, по-малки, се чернееха като призраци, а някои дори ни се виждаха като хора, които ни следят.
В среднощната тишина, която се нарушаваше само от песента на щурците и от кучешкия лай в околните села, от разговора, който водехме сред тези призраци от черни сенки сред полунощната тайнственост, ние бяхме обхванати от тръпките на една властна мистика. Обзе ни страх, но и двама не искахме да издадем страха си и мълчахме.

Йовков носеше в душата си нещо от Гоголевата мистика: често ми е говорил за този руски писател. Беше по-страхлив от мене — това знаех от по-рано. Забелязах, че поглеждаше често към сенките, и след малко ме запита: «Виждаш ли, хей там между дърветата, хора?»
Разбрах, че той халюцинира: в страха чернеещите се дървета му се виждаха да оживяват. За да го уверя, че там няма никакви хора, извиках: «Хей, кои сте там? Елате тук при нас!»
Нито нещо мръдна, нито глас се чу. Йовков обаче не се успокои напълно. Често бъркаше в десния джоб на панталона си, отгдето вадеше и пъхаше един малък револвер.
Стигнахме в Мусубей и спахме в малката училищна канцелария, в която Йовков живееше.
Сутринта се оплака, че през нощта не можал да спи от кошмара на виденията и от тропота на плъховете по пода и тавана на училището.

* * *

През учебната 1905 1906 г. Йовков беше учител в с. Чифлик Мусубей. Последната година се беше уволнил от Школата за запасни подпоручици. Всичко учено там му беше прясно в паметта и той живееше с впечатленията си оттам.
С голям интерес говореше за часовете по военна история, на която преподавател бил генерал Радко Димитриев. Според Йовков този генерал бил голям стратег, историк и оратор. Разправял им за боевете при Бородино и Ватерло тъй живо и картинно, с всички ужаси и напрежения на битките, че косите на всички школници от класа настръхвали.
Веднъж пътувахме с каруца от Каралии за Добрич четиримата: Йовков, Петър Йванов, Ловчо Стоянов и аз. Излязохме от баирчето при Мусубей и поехме равнината из нивите. На 200—300 м вдясно от пътя, сред една нива, видяхме мърша от умрял кон или вол. Около мършата се бяха събрали кучетата на цяло село. Като ни видяха, няколко кучета се спуснаха към нас. Увлякоха се и други кучета, които се спуснаха към каруцата. Това беше нападение най-малко от 100 кучета. Положението ни беше доста опасно. Йовков гръмна срещу тях, но нито едно не се уплаши. Каруцарят се уплаши от нападението на куче- тата и пусна конете в пълен бяг. Конете бяха буйни и силни и каруцата сякаш хвърчеше. Кучетата ни гониха около 500 м и като се увериха, че не могат ни стигна, едно по едно се спираха и връщаха.

Този случай даде повод на Йовкова да си спомни за Радка Димитриев, който им разправял, че в боевете около Бородино и Ватерло падали толкова много жертви, че убитите лежали по седмица и по десетина дни непогребани. През това време кучетата от селата ядели месата от човешките тела и не се завръщали в селата. От това те подивявали, озверявали се, често побеснявали и нападали на добитък и хора.

Изобщо, Йовков обичаше да разправя за битки от голям мащаб, дето нападенията ставали масово, падали много жертви, за големи победи и поражения, за гения на военачалниците и героизма на войниците.

* * *

Йовков мечтаеше за тих семеен живот: да има хубавичка, любеща и любима съпруга, вярна на мъжа си, предана и привързана към семейството, да бъде добра домакиня. Жената според него е преди всичко майка, възпитателка на децата си, и домакиня. На жената той не признаваше права, еднакви с тия на мъжа. Жената не е за обществена дейност и служба. Тези си разбирания той не изявяваше публично, но те бяха такива.
Веднъж бях на гости у Йовкова в с. Саръджа. Беше есен. Разхождахме се, вечерта бе тиха и топла. Насреща ни, на 100—200 метра, светеше малко прозорче. Йовков се спря, погледна продължително прозорчето и каза: «Дали някога и за нас ще светне такова прозорче, а вътре в стаята хубавичка жена, приготвила вечерята, с нетърпение да очаква да хлопне вратата! Имам ли го този живот, мене ми е безразлично къде ще живея — дали в Саръджа, Чифуткуюсу, Варна или София.»
Тъй разсъждаваше тогава. Не знам отпосле дали не е изменил разбиранията си по този въпрос.
Кога той учителствуваше в селата Чифлик Мусубей (Долен извор), Каралии (Красен) и Саръджа (Росица), много пушеше. Дневно не му стигаше една кутия цигари.
а понякога и две. Употребяваше все първо качество, най-малко второ качество цигари. Трето качество никога не пушеше: дори когато нямаше цигари и някой го поканеше с трето качество цигари, той отказваше.

Пушенето беше за него голямо удоволствие. Сядаше в училищната градина под люляка или пред Славевата кръчма, облягаше се на стола, кръстосваше крака, изваждаше цигари и запалваше със свой кибрит. В такива минути се предаваше на тая наслада. Изпущаше наведнъж пушек от устата си и се мъчеше да образува от него кръгове. Когато сполучваше, ставаше му много драго. Някога пък, в същото положение, замечтан, увлечен в мислите си, като че не виждаше и не чуваше нищо около себе си и чак кога отиде човек до него, тогава го забелязваше. Кога свършваше цигарите си и нямаше пари да си купи нови, ставаше мрачен, навъсен, раздразнителен, дори зъл. Сърдеше се на другаря си Ловчо Стоянов, който беше пунктов учител и касиер на селската кооперация, че не му заемал пари. Отначало пушеше без цигаре, но скоро влязоха в употреба дълги тръстикови цигарета, та той почна да пуши с такива цигарета. Не купуваше по едно цигаре, а вземаше по цяла кутия. Едното цигаре струваше пет стотинки, а кутията, която съдържаше не по- малко от 20—25 цигарета, струваше няколко гроша. С едно цигаре Йовков пушеше един-два дена, след това го хвърляше и вземаше друго. Поясът на Хаджията, училищния слуга, беше пълен с употребявани от Йовков цигарета.
Селският кехая, пъдарите и други се навъртаха около Йовкова, като очакваха да хвърли някое цигаре, та да го вземат. Йовков често си правеше смях с тях. Даде знак, че хвърля цигарето на една страна, и всички се спущат нататък. Като ги излъгва, посяга на друга страна и те се втурват в обратна посока и т. н. За да не се сърди никой, често даваше на всекиго по едно цигаре, а понякога с цигара наедно. Николай Моканчето, дезертьор от Румъния, малко глупавичък, чирак у дяда Щеря, наричаше Йовков — даскал с много азлъци (цигарета).
Често съм го виждал да се занимава с такива лица, които сигурно са му служили като обекти за наблюдение.
Когато Йовков учителствуваше в Каралии, на мода бяха руските толстоевски рубашки. Доколкото можеше, той вървеше с модата. Купил си бе плат от три различии цвята и ги дал на шивачка в Добрич да ги ушие. Не си спомням по каква причина, разсърдил се на шивачката и взел рубашките недовършени. Ходил при познати жени и учителки, молил ги да ги довършат, но всички му отказвали, страхувайки се да не ги развалят повече. Най-после дойде в Саръджа, където учителствувах с жена си. Яви се една сутрин рано под мишница с рубашките, огънати в голяма хартия, която разгъна, за да ги видим. Бяха три скроени рубашки — черна, вишнева и жълта, и трите от хубав и скъп плат. За всяка рубашка имаше според цвета й дебел копринен шнур, по краищата с големи копринени пискюли. Те служеха да се препасва през кръста,, кога облече рубашките.
Без да се бави, разправи историята им и помоли жена ми да ги довърши. Страхувайки се да не ги развали повече, жена ми му отказа. Той й се молеше и убеждаваше, че тя ще може да ги довърши: виждал бил, че шиела на мен някои работи, и бил уверен, че тя ще може. Жена ми продължаваше да отказва. Като се обърна към мене, той ме молеше и аз да съм настоявал тя да ги довърши. Намесих се. Най-сетне жена ми се съгласи с условие, че ако не излязат сполучливи, той да не се сърди. Йовков, веднага стана весел, взе рубашките една по една и каза:, «Ето там ще скъсиш, там ще отпуснеш, тук ще набереш и т. н.» Работата почна. Първата рубашка бе готова. Йовков я облече и хареса. Така бяха поправени и трите. Той сияеше от радост и не знаеше как да благодари. А за учителките, на които се молил да поправят рубашките,, а те му отказали, той казваше: «Не знаят ножици да държат и игла не могат да боднат, а ако им предложиш — начаса са готови да се омъжат. А как ще слугуват на мъж, как ще гледат деца и как къща ще въртят?»
След поправянето на рубашките се развесели, вечерта ни беше гостенин и на сутринта замина за Каралии.
До 1908 г. Йовков беше първоначален учител, но през тази година в Каралии се отвори първи прогимназиален клас и той стана директор на новата прогимназия. Той имаше заслуги за тази прогимназия, тъй като поддържаше връзки във Варна и София, затова го натоварваха да урежда училищни въпроси в учрежденията на тия два града. Той най-много залягаше да бъде уреден физически и химически кабинет, да бъдат купени карти и картини. Всички тия пособия бяха по-късно ограбени от румънците.
В творчеството си Йовков проявява голяма обич към хората и животните, но тогава той не се издаваше с такива чувства. Не обичаше толкова селяните, но ги наблюдаваше и разучаваше, като им задаваше въпроси, за да ги предизвика да приказват и изказват болките и интересите си. Той умееше да се представя за техен съчувственик и те разтваряха устата и сърцата си пред него, без да подозират, че той лови всяка тяхна дума и жест. В кооперациите не беше деен човек. Тачеше ония, които като него имаха духовни интереси. Спрямо животните не сантименталничеше: дори когато видеше в училищния двор куче или птиче, замерваше ги с камъни. Макар да работеше добре в училище, не се помиряваше с професията си. На учителите гледаше малко по пенчославейковски — подиграваше ги, но спрямо учителките бе по-друг — много ги задиряше. И в разказите и повестите си той не пресъздаде положителни учителски типове. Другояче постъпи с офицерите. Чувствуваше може би, че мястото му не беше между нас. Липсваше му обаче решителност и воля да промени професията си, макар да сме му казвали да отиде чиновник в София. Той си оставаше занесен по учителките. Ако не беше дошла Балканската война и така да напуснеше село, за да участвува във войната, може би щеше да остане в Добруджа и по-късно.
Не обичаше да пътува пеш, а предпочиташе да се вози на каруца.
При обявяване на Балканската война, когато той замина, дори не се видяхме.
През лятото на 1915 г. ходих в София и там го видях в Министерството на вътрешните работи. Той редактира- ше списание «Вътрешен преглед». Намерих го в една малка стаичка, която му служеше за работен кабинет. Околовръст рафтове, натрупани с големи томове книги. Вред — на масата му, по пода — имаше толкова много книги, че той изглеждаше заровен между тях. Едва влязох и седнах върху книгите.
— Ще те затрупат някога тия книги. Малко да се размърдат шкафовете, и ще останеш под тях — му рекох.
— Много е тясно, но няма друга стая. Пък и тази работа не ми се харесва, ще я карам, докато намеря друга.
Вечерта след работа излязохме. Намерих го пак такъв «безсребърник», както по-рано.
— Ти не си дошъл в София без пари, тръгвай да те поразведа! — ми казваше.
Понакуцваше, понеже през войната бил ранен в петата.
През 1918 г., пак през лятото, го видях в Добрич, командирован там като военен писател, офицер с чин капитан. Беше възмъжал и понапълнял. Вечер излизахме към градската градина. Решил да се жени, затова го оставях там да прави срещите си с бъдещата си съпруга. Вечер до късно оставахме заедно, вечеряхме и приказвахме.
— Сега е ред и аз да ти се изплащам — ми казваше и няколко вечери не ме оставяше да плащам въпреки настояването ми да не харчи за мене.
— Изглежда, много си се опаричил — го задявах.
— Е да, както виждаш. Сега не съм учител и мога да свързвам двата края — и току вадеше един доста голям вързоп от по 100-левови банкноти.
След мобилизацията бе дошъл пак в Добрич, като за последно сбогом с Добруджа.
Мислех, че големият писател Йордан Йовков не е вече Йордан и Даньо — ще се е възгордял и станал недостъпен за нас, някогашните му другари. Един ден, когато ме видя, обади ми се, разходихме се заедно и при раздялата ми каза:
— Идвай, бай Георге, всеки ден да ходим заедно.
— Няма ли, Йордане, с мене да се отегчаваш? Виждам, че вече не ти подхождам.
Той се спря, загледа ме право в очите и ме запита:
— Кажи ми с какво ти дадох повод да мислиш така?— Личеше, че е разсърден, и очите му искряха особено.
— Аз по своя преценка мисля така — му отвърнах.
— Как не можеш да ме разбереш? Ами че аз тъкмо някои от старите си другари търся да видя. Ти ми спомни много неща от младите години, за оная страна хее — и показа на север, — дето пораснах, за която живях, писах и ще пиша.
Очите му по-силно светнаха и сякаш цял затрепера.
След това продължи:
— А колкото за това, дали ми подхождаш, кой е по- горен, по-долен, за мене това няма никакво значение. Моля те, не ми го вече повтаряй. Ами ти ми спомни за добрия бай Ловчо, за Дъртия (Петър Иванов), за онова наше естествено, интимно и чисто приятелство, което се развиваше край кайнака в Чифлик Мусубей, по поляните из училищата в Мусубей, Каралии и Чамурлии! Ами ергенуването ни с тебе? Забрави ли, когато учехме за държавен изпит цяло лято в чамурлийското училище и когато Дъртия ни носеше тавата с кавърма и биволски каймак? Помниш ли, кога излизахме на Смаиловата могилаГи оттам наблюдавахме необятните хоризонти и простори, които само в Добруджа се срещат? Когато вечер излизахме до зелените ниви, седяхме на чистата трева, слушахме песента на щурците и кавала на влюбения овчар? Помниш ли, кога ходихме по среднощ на чешмата за вода и как тя тайнствено шуртеше. Забрави ли баладата на черковния дом, камбанарията с белите гълъби, дядо Георги Арнаутина, поп Георги, Слави Караиванов, Марин Немия и пр., и пр.
«Помниш ли», «Знаеш ли»?. . . се редяха в устата му.
За да ме увери, че му «подхождам», често идваше сам в къщи, за да ме вика, и излизахме заедно. Избирахме някое по-уединено място и пак: «Помниш ли? Знаеш ли?». . . — нямаха край.
Йордан беше станал саможив, избягваше движението и шума. Любимо място му беше кафененцето на бай Тома (покойник) на морския бряг, до бирария «Хоризонт». То не бе посещавано от много посетители, затова той там беше намерил по-спокоен кът, дето ходеше почти всеки ден. Дядо Тома е имал някога къшла в Добруджа и там — в селата Хаджикьой (сега Благовец) и Деведжикьой (сега Добрин), Добричко — бил дълги години овчарувал. Йордан го разпитваше за тогавашния овчарски живот и за старите гемиджии, които са пътували по морето до Добруджа. Йовков искаше да възпроизведе живота на тия гемиджии, но за това той нема време.
Намирах го често там, винаги в дъното на градинката, под крушата, седнал гърбом към алеята, в обичайната си поза: преметнал един крак върху друг, хванал ръце отпред, вперил поглед някъде, мечтателно замислен.
— Защо си се пъхнал чак тук, скрит от хората? Иди, погледай морето, подвижи се из хубавата морска градина, нали за това си дошъл във Варна? Пък вие, писателите, обичате да гледате такива картини.
Като ме видя, обърна се, погледна дали има стол за мене, и ме покани:
— Ела, ела, тъкмо мислех дали ще ме видиш — позасмя се и между бледите му устни лъсна златният му зъб. После продължи: — Аз обичам морето, но не както е сега. Погледни от брега и виж каква паплач и бъркотия е там — жабешко блато, където крякат хиляди жаби. За мене морето има своя хубост, пленителност и чар, когато се видя сам на брега му: да седна на горещия пясък или на топлия камък и да гледам как се редят вълните, как се обръщат на бели откоси и как съскат на своя език, който никой смъртен досега не е разбрал. Или пък в тихо време, когато синьото чудовище едва гърчи мократа си кожа и по нея блестят безброй искрици и иглици; в бурно време да гледам страхотния му бумтеж и да се чудя какви могат да бъдат причините на сръднята му. Ето, на такъв бряг мога да се любувам и отпочивам. Уморява ме и това гъмжило от хора. Искам да се видя някъде сам сред природата, сред буйна гора, да слушам гласа на птиците, подвикванията на овчарчетата и шума на гората, който не прилича на тукашния шум, не уморява, а разширява гърдите и успокоява душата.
— Защо не ми писа, когато бях в с. Китен учител? Аз тъкмо на такова място живях. Гам можеше да ми дойдеш на гости, да поживееш, колкото искаш, на пълна тишина и спокойствие.
— Брат ми (Кjcта Йовков) разправяше за селото ти и по едно време щях да ти пиша, но не исках заради мене да скучаят жена ми и детето ми. Пък нали знаеш, бях малко нехаен към себе си. Сега се чувствувам по-добре. През зимата ядох много ябълки, масло с мед, употребявам почти растителна храна и на това отдавам малкото си подобрение.
Макар здравето му да беше така разклатено, той вярваше, че ще живее дълго време. Когато един път изказах съжалението си, че животът ни неусетно мина и вече остаряваме, той ме пресече:
— Не говори още за старост! Ние още много години да живеем!
Само година след тази наша среща чух тежката вест, че Йордан след мъчително боледуване напуснал нашия свят.

* * *

Йовков беше истински син на Добруджа. Той беше роден в Жеравна, но когато го питаха за родното му място, отговаряше — Чифуткьой. Сам аз по-късно научих, че бил родом от Жеравна. Толкова се беше влюбил в Добруджа, че я имаше като истинска рождена майка.
Добруджа той познаваше с всичките си сетива. Виждаше всичко с най-малките подробности: просторите, вълнуващото се море от ниви лете и бялата им покривка зиме. Той чуваше шепота на узрелите ниви, песента на чучулигите, слушаше звуците на гайди и кавали, познаваше мириса на земята и аромата на полските цветя.

* *

Когато Йовков учителствуваше в Добруджа, не четеше много. В с. Чифлик Мусубей свободното си време прекарваше в лов, а вечер, рядко пъти, ходеше с ергените по седейки. Негови другари там разправят, че той дори имал любовница, но любовта му била платоническа. Посещавал е сватби и хорй. Там сигурно е наблюдавал още по-добре живота на добруджанското село.
В Саръджа е прекарвал времето си в лов, в разговори и разходки с колежката си Екатерина Русева. В Каралии също прекарваше в разговори и разходки с колежките си, като прескачаше често и в с. Чамурлии със същата цел.
Следеше и четеше обаче редовно по-сериозните български списания: «Художник», «Изкуство», «Наш живот» и др.
Вазова ще е чел по-рано, тъй като познаваше всички дотогавашни негови съчинения и много го ценеше.

* * *

За последен път го видях във Варна през 1936 г.
Много се беше променил: поостарял, слаб, бледен, чак прозрачен, нервен до болезненост и изгубил предишната си жизнерадост. Дошъл тук с надежда да разведри угнетената си душа, да освежи нервите си и да закрепи разклатеното си здраве.

От книгата
А. СТРАШИМИРОВ
ЕЛИН ПЕЛИН
ЙОРДАН ИОВКОВ
В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ
БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ София — 1962

СЪДЪРЖАНИЕ
АНТОН СТРАШИМИРОВ
Иван Ванев………………..7
Иван Колинкоев…………….20
Петко Росен……………….25
Стефан Младенов……………31
Кирил Христов……………..35
Тихомир Павлов…………….37
Борис Митов……………….42
Стефан Шопов………………46
Ст. п. Василев…………….49
Т. Г. Влайков……………..58
Александър Балабанов……….63
Михаил Кремен……………..67
Боян Милинтев……………..72
Стефан Киров………………74
Бончо Х. Бонев…………….75
Димо Сяров………………..93
Христо Миндов……………..96
Санда Йовчева……………..116
Васил Захариев…………….119
Мария Хлебарова……………123
Георги Караславов………….125
Лазар Пановоптимист………..130
Славчо Васев………………133
Георги Райчев……………..140

ЕЛИН ПЕЛИН
Иван Велков……………….147
Павел Делирадев……………150
Петко Росен……………….153
Проф. Михаил Герасков………159
Александър Божинов…………164
Петър Стъпов………………176
Александър Балабанов……….187
Петър Нейков………………192
Николай Лилиев…………….205
Коста Георгиев…………….210
Петко Тихолов……………..219
Ангел Каралийчев…………..230
Младен Исаев………………235
Георги Караславов………….239
Асен Босев………………..252
Александър Спасов………….270

ЙОРДАН ЙОВКОВ
Тодор Стоянов……………….283
Николай Петров………………287
Калчо Станчев……………….289
Андрей Сарафов………………295
Ловчо Стоянов……………….299
Георги Вълчев……………….312
Желез Янков…………………335
Павел Генадиев………………340
Антон Страшимиров……………343
Григор Василев………………344
Георги Райчев……………….345
Елисавета Багряна……………351
Христо Радевски……………..357
Проф. Ганчо Ст. Пашев………..359
Стоян Загорчинов…………….368
Константин Константинов………372
Димитър Подвързачов………….377
Йордан Стратиев……………..381
Иван Г. Данчов………………392
Данаил Константинов………….395
Владимир Василев…………….400
Деспина Йовкова……………..413
Дора Габе…………………..420
Николай Лилиев………………423
Петко К. Тишелов…………….430
Н. О. Масалитинов……………435
Емануил П. Димитров………….439
Ст. П. Василев………………442
Проф. Петър Петков…………..448
Георги Константинов………….451
Проф. Спиридон Казанджиев…….466
Георги Цанев………………..536
Проф. Цено Тодоров…………..540
Петър Динеков……………….544
Бележки…………………….555