Нѣкой податки за живота на П. Каравеловъ и Н. Бончевъ въ Москва. 1940г.

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Август 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Июл    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Нѣкой податки за живота на П. Каравеловъ и Н. Бончевъ въ Москва. 1940г.

Противникъ на Петка Каравеловъ се интересува отъ неговия миналъ животъ като студентъ въ Русия. Той се обръща за сведения къмъ лице въ Москва, познато нему, което, едновременно съ това, се е движило въ крѫга на Каравелова. И писмото на това неизвестно лице, което представя кратъкъ биографески очеркъ за нашия политикъ, носещо дата 13 априлъ 1881 год., се печата анонимно, безъ година и мѣсто на изданието, подъ надсловъ „Изъ московской жизни П. Каравелова». Въ това писмо, дадено на руски езикъ, се изнасятъ нѣкой занимливи сведения за П. Каравеловъ, за живота и атмосферата, съ която сѪ били ограждани въ Русия московскитѣ българи, за първия български критикъ, известния вече Нешо Бончевъ.

Между многото, което се отнася до П. Каравеловъ, ще приведемъ единъ случай, който характеризува общественитѣ тежнения въ Русия презъ шестдесетьтѣ години, намиращи отражение и въ литературата. Н. Бончевъ разказва, какъ П. Каравеловъ оказвалъ силно въздействие съ нови идеи за обществено устройство, какъ той увлѣкълъ съ тѣхъ една девойка, която напустнала дома на баща си и се изстѪпила за самостоятелна дейность въ живота. „Изъ честолюбія соберетъ Кар. десятокъ, другой молодыхъ людей, прочтетъ имъ другую, третью проповѣдь, взятую цѣликомъ у Прудона, или другого европейскаго мыслителя, выбранитъ передъ ними современный общественный и государственный строй, подпустить имъ какую-нибудь свѣжую, увлекательную теорію о коммунизмѣ. . . Сколько дѣвицъ онъ такимъ образомъ погубилъ! Особенно твердо въ памяти осталось у меня, какъ онъ съ хвастливою гордостью разсказывалъ мнѣ про одну изъ нихъ: дочь небѣдныхъ родителей, она, увлекшись его смѣлыми и рѣзкими разсказами изъ Смаильса о самодѣятельности, бросила отцовскій домъ и, по его указанію, уѣхала въ Женеву работать самостоятельно“ (с. 18). Подобни прояви сѪ били доста характерни за руския животъ отъ онова време, когато идейната руска младежь търси пѪтища за дейность въ живота, когато се стреми да се освободи отъ сковаващи традиции, отъ стѣсняващи ограничения отъ страна на родителитѣ и под. Такива отношения сѪ изобразени въ романа на Чернишевски „Что дѣлать“. Въ него, въ лицето на Лопухова, е изобразенъ семейния лѣкарь на Чернишевски, Боковъ, който привлича за самостоятелна обществена дейность Мария Александровна Обручева. Подобна е и историята на Соня Круповска, по-късно жена на известния математикъ Ковалевски, която, сѪщо така, по идейни внушения напуска родителския домъ и се оказва въ 1871 год. въ Парижката комуна като милосердна сестра. Виждаме, прочее, и нашиятъ Петко Каравеловъ герой на това пренасяне въ живота на модни и мощни тогава идеи.

Ето какъ се характеризува епохата въ Русия, когато дохаждатъ тамъ българскитѣ младежи да се учатъ. „Время его (на П. Каравелова!) пріѣзда въ Москву было весьма снисходительнымъ и благопріятнымъ, но вмѣстѣ съ тѣмъ и весьма скользкимъ для учащейся въ Москвѣ болгарской молодежи: и правительство, и лучшіе передовые люди, добрые, благожелательные московскіе славянофилы, радушно встрѣчали молодыхъ болгаръ, пріѣзжавшихъ съ цѣлью учиться, давали средства и легко открывали доступъ въ учебныя заведенія“ (с. 4-5). Другаде се говори за умонастроенията на българскитѣ студенти. „Соберется, бывало, молодая болгарская дружина повеселиться, потолковать (въ это время болгарскими студентами издавался „Братскій трудъ») выступаютъ тутъ между молодыми людьми толки и разсужденія о вопросахъ національныхъ, научныхъ, общественыхъ» (с. 11).

Податкитѣ, свързани съ Н. Бончева, сочатъ времето, когато той заболява, кѪде прекарва презъ време на заболяването си, какъ се отнасятъ къмъ него презъ това време другаритѣ му, особено Петко Каравеловъ. „Много доброты выказывалъ вначалѣ покойный Бончевъ къ взбалмошному и рѣзкому своему соотечественнику, и не мало услугъ поэтому имъ было ему оказано; но проклялъ подъ конецъ своей жизни безпорочный покойникъ неблагодарнаго Кар., змію согрѣтую имъ на груди. Около четырехъ лѣтъ проболѣлъ Бончевъ чахоткою, страшно бѣдняга мучился и ужасно въ это время скучалъ (почти около половины этого времени провелъ онъ въ Москвѣ); навѣшали его за это время друзья, пріятели, знакомые, бывшіе его ученики; всякому бывалъ онъ радъ, съ охотою бесѣдавалъ по цѣлымъ часамъ, съ благодарнымъ чувствомъ принималъ и отпускалъ посѣтителей. Слабою, болѣзненною рукою писалъ онъ письма знакомымъ и въ нихъ молилъ удѣлять ему по временамъ свободный часокъ; писалъ мой сердечный и къ П. Кар. два раза и звалъ къ себѣ; увы! немощный его голосъ остался гласомъ вопіющимъ въ пустынѣ. „Вотъ когда, въ несчастій, узнаются истинные друзья, вотъ тебѣ и Каравеловъ“, говорилъ покойникъ по этому случаю. Когда же въ первый періодъ болѣзни, проживъ въ Москвѣ съ полгода и не находя облегченія, Бончевъ по совѣту докторовъ уѣхалъ жить на южный берегъ Крыма, тогда П. Кар. открыто уличилъ Бончева передъ его знакомыми въ безчестности, говоря, что тотъ уѣхалъ изъ Москвы, не покончивъ съ нимъ, Каравеловымъ, некоторыхъ счетовъ и не разплатившись“ (с.17-18). Но особено изразителна е характеристиката за Н. Бончева, която се привежда тукъ, дадена му отъ неговъ московски познатъ. „Покойный Н. Бончевъ былъ человѣкомъ строгой нравственности, неподкупной честности, серьезнаго характера, глубокаго ума, съ большими твердыми, отчетливыми познаніями, съ поэтическимъ даромъ и сладкимъ краснорѣчіемъ. Это былъ рѣдкій съ крупными достоинствами человѣкъ. Велъ онъ всегда жизнь чрезвычайно скромную, знакомствъ не искалъ, но всякій его знавшій съ особеннымъ удовольствіемъ навѣшалъ и съ большою пользою и пріятностью проводилъ время въ его обществѣ, восторгаясь его умною рѣчью и дѣльными сужденіями. Это былъ настоящій возвышенный классикъ, это былъ болгарскій Сократъ, какъ чрезвычайно мѣтко опредѣлилъ его В. Мишайковъ. Ранняя смерть, ему было около сорока лѣтъ отъ роду, лишила вашу Болгарію одного изъ лучшихъ ея сыновъ. Самымъ близкимъ его пріятелемъ былъ вначалѣ М. Дриновъ, а подъ конецъ его жизни особенною любовью и полнымъ его довѣріемъ пользовался Г. Стаменовъ, его сослуживецъ въ 1-ой московской гимназіи, образецъ безполезной скромности. Жалко, что ни одинъ изъ нихъ не позаботился доселѣ собрать воедино и издать его ученые труды: болгарская, видно, скупость заѣла“ (с. 16-17).

Що се отнася до вѣрностьта на податкитѣ, тѣ биха могли да се приематъ следъ критично съпоставяне съ други извори. Защото това писмо е предизвикано и се изнася, за да се злепостави една политическа личность. Отъ друга страна обаче, тѣзи сведения печелятъ довѣрие съ това, че сѪ грижливо събирани и провѣрявани, спорсдъ признанието на тѣхния авторъ. Нѣщо повече. Самъ авторътъ казва, че изнася това, което може да бѪде провѣрено чрезъ други лица. Има и друго нѣщо. Въ писмото се говори за лица, които по онова време сж били още живи и поради това е недопустимо да се съобщаватъ невѣрни нѣща, въ коиго се дава и тѣхното участие. Въ полза на достовѣрностьта на податкитѣ говори и фактътъ, че тѣ се изнасятъ наскоро следъ времето, за което се отнасятъ.

Велчо Велчевъ. Списание «Родина». София. Октомври 1940г. Кн.1